Втора и суперзабавна част, в която Дичев и Цветков спорят за дясното, но и не забравят да поговорят за кризата в левицата, как да възпитаваме децата и неприемливите парвенюта (но, уви, не и за Домусчиев)
Дясно или ляво е управлението у нас днес? Или нищо подобно? С уговорката, че фриволно-пейоративните интернет-коментари подменят сериозния дебат, а „лайк”-ът се е превърнал в „considered opinion”.
Тези координати доста се объркаха. Вярно, че сегашните десни спряха “Белене” и газовия поток с аргумента, че държавата не трябва да се меси в бизнеса. Но заедно с това се готвят да хвърлят 300 милиона евро (български и европейски, но все публични пари), в строежа на безумните крепости, представяни като бизнес-начинание. Или пък в санирането на панелките. Просто големият капитализъм трудно се справя без държавата; неолибералият стадий – това е приватизация на държавните монополи. Затова големите пари се въртят около армията, строителството, магистралите, здравната система и тъй нататък. Виж комшиите – проектите на Ердоган се съревновават с пирамидите на фараоните. Нали нямаш подозрение, че е ляв?
Сериозно ме разсмя.
Един ден балонът ще се пукне и всички турци ще плащат, но дотогава печалбите надолу по веригата ще са били големи. Създателят на PayPal, Петер Тил, го беше казал: капиталисът не се стреми естествено към конкуренция, той се стреми към овладяване на цялото поле и установяване на монопол: конкуренцията е за лузърите. Монополните печалби далеч надхвърлят това, което може да предложи обикновеният конкурентен пазар и тъкмо те привличат инвеститора, включително дребните вложители. И кръгът се затваря. В голямата битка на глобалната сцена представите за честна конкуренция между плод-зеленчуците в махалата май не работят съвсем добре. И в този смисъл става трудно да дефинираме леви и десни през държавата. Например в САЩ „леви“ бизнеси са Интернет и Холивуд, десни – петролът и военната индустрия. Също толкова абсурдно ще прозвучи, ако класираме бизнесите в България на близки до ГЕРБ и близки до БСП.
Чакай малко. Обикновено се говори за два модела: един, който на думи трябва да е десен – повече laissez-faire и по-малко държава, и привидно левият – че държавата трябва да се погрижи за всички отритнати и мързеливи. У нас, заради вечния вертикален византийско/османски модел (за който говорих по-рано), уж десният ни байганьовски премиер решава, че няма как без държавата. И не само няма как, но тя трябва да решава всичко, раздавайки.
Държавата обслужва капитала, и май няма как да е иначе. Няма да говоря за Китай, която си е все още планова икономика. Левият Оланд се намеси военно в Мали, защото оттам снабдява с уран френската ядрена промишленост. Меркел, както казах, ходи два пъти годишно в Китай, да си продава стоката. САЩ наляха много много милиарди публичен ресурс в банките... У нас проблемът е, че не че държавата се намесва, а че ту се намесва, ту после дава заден ход. Почват Белене – спират го, пак почват, пак спират. Едно такова боричкане без каквато и да било визия. Само за туризма са горе-долу единни, макар че защо пък туризмът, а не енергетиката? Идеологически погледнато, няма разлика – разликата е, че при туризма има повече заинтересовани; повечето политици имат я хотел, я заведение. Иначе стратегия, която залага на туризма, е много проблематична за мен. Той е нещо хубаво, когато е добавка към друго. Но да завъртиш цялата икономика на един град около двата месеца туристически сезон, това е убийствено.
Т.е. туризмът не може да бъде икономически фундамент, а вид надграждане.
Великолепно. Така е. Но, не забравяй - той има и изключително разрушителна сила. Гражданите, превърнати в камериерки и келнери, почват да мразят богатите си клиенти. Развиват това фатално деление на “ние” и “те”, усмихват им се за бакшиш, после зад гърба им ги псуват. И накрая развиват една непреодолима омраза към самите себе си - вечния обслужващ персонал. Виж къде избухна социалният взрив през Арабската пролет – Тунис, Египет, едни много туристически държави с много традиционни населения.
Отдолу бедни, отгоре туризъм.
Едни голи западни жени седят на плажа с тъмни очила и се мажат с помади, а онзи седи там, прислужва и тича, докато жена му седи вкъщи забрадена. Този конфликт, който се заражда и при нас, е разрушителен. Туризмът обрича мястото на периферност. Пак казвам, той е чудесна съпътстваща дейност, но когато го превърнем в основа на обществото си, ние просто се самоубиваме. Е, няма да се опасваме с бомби и да се гърмим по площадите, една поне полза от застаряването на населението... А може би изблиците на този абсурден етнонационализъм е нещо подобно на мюсюлманската докачливост?
Cherchez l’argent, не забравяй. Отвратително, но факт.
Именно. Не забравям. С огромно съжаление ще кажа, че България е един недоосъществен национално-строителен проект. Не е съвсем нация. Опитвахме да наваксваме във времето на комунизма, но там – проблем, защото комунизмът, предполага се, е интернационализъм, Маркс казва, че пролетарият няма родина, нали. Какво е нация? Нация е вид група, която има легитимни лидери, приети от всички институции. И не само институции – доверие в интелигенцията, в учените си, в лекарите, в съдиите. У нас едното племе си има своите, другото - други. „Племе“ не само в смисъл турци или роми, а на комунисти, леви, бизнесмени... От освобождението три пъти се делегитимират старите елити и отгоре излизат едни революционери – при падането на империята, при идването на комунистите, при свалянето на комунистите. А жаждата за нови лица и сега пак е много силна. Не ни харесват нашите елити – легитимни са само онези, които идват от чужбина. Бедата не е само в това, че нашите са калпави – има калпави и в Швейцария. Въпросът е, че гражданите не разпознават свестните хора и не застават зад тях. Че не са изработени културни механизми на легитимиране, разпознаване, оценностяване на онези, които да водят обществото.
Но какво да се прави, ако след средата на предното десетилетие ни управлява задкулисно-мафиотизиран, „паяжинен” модел, който се надсмива цинично над обществения договор и превръща трите власти в една? И, ако се доверим на Андрей Райчев, вече говорим за невидима граница между власт и капитал – т.е. вече сме в историческия момент на сливането между двете?
Райчев вероятно си представя, че някак си може да има разкаченост между тези две неща. Истината е, че винаги, във всички общества, икономическа и политическа власт са свързани. Къде има общество, където бедните решават повече от богатите?
Не, защо – има общества, например някои скандинавски, в които – и в някакъв мета-смисъл – в общественото съзнание, че и на практика, те са разделени. Аз съм завършен циник, а не идеалист, но нещо в мен смята, че има такава възможност. А и Райчев коментира всъщност наваксването в някакви процеси, съвсем позитивно, макар и с известна ирония.
В улегналите западни общества пари и политика са се наместили лека-полека, разделили са си терена. И пак да направим уговорката, че парите настъпват, а политическото има все по-малка свобода на действие – това тревожи и левите, и традиционните десни в развития свят. При нас още не е преминала еуфорията от размесването на картите през 90-те – усещането „защо не и аз?“. Вече малко хора сериозно вярват, че могат да изскочат на върха, както ставаше тогава, но остана озлобеното чувство, че ако аз не съм, то и той не бива да е там. Че богатите и властните са някаква грешка. Ще ги арестуват, ще им поискат сметка, бог ще ги накаже. Така е било през ранното християнство – хората са чакали страшния съд да въздаде правда още сега, през техния живот. После постепено краят на света е почнал да се отлага все повече и повече... (смях) Ако приемем, че така или иначе в нашия грешен живот социални разлики така или иначе ще има, можем да почваме да изработваме механизми за отсяване на легитимно издигащите се от бандитите. И – за да се върна на въпроса - за разграничаване на бизнесмена от политика, на журналиста от ПР-а, на учения от пропагандиста. Докато говорим, че всички са маскари и трябва „рестарт на системата“, тези фини настройки нямат смисъл – искаме всичко и си оставаме с нищото.
И пак „как”, няма да спра да настоявам. Как да окултурим и капитала, и политическата власт? Как да постигнем онова сократическо, че трябва да образоваме периеките - и че без морал не може да има каквото и да било в обществен план? Правилата не важат, когато всички искат да ги нарушат.
Да. Разбира се, когато обществото е по-богато, по-спокойно, това е по-лесно. Преходът беше не просто икономическа криза, а и дълбоко екзистенциална, хората хукнаха в бясно състезание, защото се почувстваха застрашени от това, че изчезват в небитието. Хора, загубили мястото си, които се разкъсваха в борба на живот и смърт. Появата на легитимни елити, и икономически, и политически, и интелектуални, минава през уталожването на тази социална драма, приемане на собственото място. От Монтескьо знаем един голям принцип: легитимността на властта почива върху готовността й да си постави граници: аз ще бъда политик, това е моята кариера, няма да се занимавам с бизнес; и обратно. Дано това, което казвам, не звучи примиренчески – за да има сериозна социална критика, трябва да има това приемане на собствената съдба, разделяне на ролите. Иначе всичко е просто някакава хронична истерия.
Да го сведем все пак до днешното - например да изчакаме новите пари да „улегнат”.
Чудесно казано. Новите пари днес са много трудно поносими. Това е още от едно време, от литературата - капиталистът е парвеню, не знае границите, които културата му поставя, става отвратителен с ненаситността си. Тази лакомия, тази бързина на забогатяването наричаме “чалга-култура” – другаде казват „турбокапитализъм”.
Е то е като онова на Платон – философията никога не може да ни каже какво Е това, а само какво БИ ТРЯБВАЛО ДА Е, макар че пайнеровците не подозират за това. В света на сетивното не съществуват прави линии.
Това е чудесно наблюдение, но мен продължава да ме занимава непривичната скорост на разслоението – тя разклаща идентичностите. Другото е глобалната конкуренция, която днес е на съвсем ново ниво - производителят на мартеници в Пазарджик е в конкурентна борба с производителя на мартеници в Шанхай. Трети – фрагментирането и индивидуализирането на съвременното производство, при което вече не са възможни големи обединения на производители като старите класи – много хора могат да се обединят около емоционални теми, потребителски в един най-общ смисъл.
И кризата на левицата е в това, че вече няма класи?
Точно така. Работникът с постоянен договор днес е добре платен, привилигерован човек. Пролетарий е чужденцът, болният, безработният.
Но той много често е такъв по собствен избор. Защото избира да живее малкия живот на социални помощи, например.
Не, това е сложен въпрос. Едно искаме, друго се случва. Може просто някой инвеститор да му е хрумнало да премести фабриката си на друг континент – и изведнъж оставаш на улицата. Къде е тук „искам“? Обратно, онзи, който удря джакпота на борсата – той какви точно умения има? Късмет? Интуиция? По-нов софтуер? Извинявай, но не обичам тия морализации, обществото става все по-комплексно, трудно е да съдим така, от позицията на сити и осигурени. Политическият аспект на въпроса – да се върнем на него - е в това, че съдбата все повече се фрагментира. Все по-индивидуални стават условията, в които съм се озовал. Масово производство вече няма, освен може би в Китай, може би в Южна Африка. Повечето от нас имат индивидуална договорка с работодателя, нагаждат се към някакви плаващи изисквания, работят почасово, мигрират, работят дистанционно по интернет и какво ли не. И как да се обединим, за да искаме едно или друго то държавата си? Недоволствата ни все повече стават потребителски, защото сме „маси“ именно в потреблението. Вдигнали цената на тока. Възмутила ни кандидатурата за Евровизия. Обидил ни някакъв бизнесмен.
Затова ли протестите у нас по условие са нетрайни?
Нетрайни са, защото раздразненията нямат отношение към важното в живота ни. Ярост, че някой употребил или не употребил сакралния израз “турско робство”, че признал или не признал арменския геноцид. Как се гради политика върху раздразнения? Разпадането на масовото общество, там е проблемът. Все по-трудно става да се организираме като субекти на социалния живот. Вероятно за това днес дясното има преимущество в голяма част от планетата, въпреки кризите и нарастващите неравенства. Капиталът организира що-годе добре интересите си, при това се организира глобално; гражданите обаче са все по-фрагментирани, все по-пластични, все по-мобилни, т.е. непрекъснато биват изтръгвани от едно място и присаждани другаде. Обърни внимание на преобръщането от последните 2-3 десетилетия: интернационалисти преди, левите днес стават все повече протекционисти, само че, попаднали на чужд терен, те лесно губят устоите си. Може би левицата има перспектива с каузата за една друга, политическа глобализация – за разлика от икономическата на десните – но това тепърва предстои да се избистри.
А сегашното поколение на 25 до 35-годишните? Не са ли, как да кажа, надградили върху потребяването на стоки – чрез потребяването на преживявания?
Преживявания, но все повече, все по-наситени, по-противоречиви. Парадоксът на щастието е в това, че то е негативна величина – не определено състояние, а преодоляване на някакво неудоволствие, осъществяване на някакъв копнеж. Веднъж задоволено, желанието умира – щастието е един вид небитие. В този смисъл непрекъснатото надбягване в задоволяването ражда една все по-голяма празнота. Предишните култури са знаели, че пред младите, особено в периода на съзряването, трябва да се постави задача, изпитание, против което да се докажат. Нашата култура напълно се е отказала от това - подават им се малки порции емоции непрекъснато, не ги оставяме за момент сами с копнежа. Вероятно звуча като стар човек, но забраната и бунта – те служат за изграждане на младия човек. Ние сякаш сме поставили на младите биберон с тия преживявания, музики, дразнения – един непрекъснат поток от мигновени задоволявания, които дори няма време да пожелаят.
Ако твоето буумър-поколение е имало някаква мечта, донякъде предизвикана от идеята за забрана, каква би била тя за днешния млад човек? Когато все повече и все повече всичко е позволено?
Не знам. Плашещото, специално за България, е, че тези деца не успяват да развият социални умения, а най-важното от тях: да се докажат, да се разбунтуват срещу родителя. Майката няма време да се занимава и включва детето си към компютъра като към биберон - и то стои там с часове, поглъщайки потока от мигновени удовлетворения.
Но детето се самосъздава и чрез виртуалното, т.е. новото. И то не отнема възможността за талант, per se. Франсис Бейкън е отритнат почти през цялата елизабетинска епоха, но това не го прави по-дребен философ.
Разбирам те, но говорех за друго. Днешният човек битува в някакъв аутистки вид свят, не споделя емоции, не научава как да се постави на мястото на другия човек. У нас много от тези деца много рано започват да взимат наркотици или поне да се напиват. Говорим за 10-12 годишни, за предпубертет. Междувременно охладняват семейните връзки, нацията дегенерира, индивидуалната идентичност се разпада на „проекти“. Поколението 1968-ма се структурираше в бунта срещу родителите; „милениълс” слушат същата музика, правят същите неща като майките и бащите си, приятели са с тях, нямат тайни. Аз съм изумен как децата днес споделят с родителите си най-интимни неща за гаджетата си. По мое време беше немислимо. Мисля, че тайната е важен елемент на човешката идентичност, човекът се удържа цял именно пазейки някакви тайни. Прибави ексхибиционизма на фейсбук, на инстаграм.
Но ако приемем, че естествената „война” между родители и деца е притъпена, това сякаш деконструира личността на детето. И по-задълбочено: дали тези разпади на традиционния патриархален модел означават, че ние най-сетне се разпадаме като колективистична култура, където правилата са едновременно традиционалистки и недоизказани, и вече сме вид жертва на новото, висококонтекстуално общуване?
Аз не бих нарекъл българската култура колективистична. Колективизмът предполага някакви хора да се организират, да излъчват лидери, да правят неща заедно. Ние сме разпаднато патриархално общество, от патриархалност направо в атомизираност.
Очаквайте и част 3, в която Дичев и Цветков са изумени от Борисов
Ако някой нещо – crèmedelacreme@abv.bg
