Номер девет се завърна. Разказ на Иво Иванов

Иво Иванов, Канзас 01 януари 2024 в 15:42 20632 2

Снимка

Вечер, когато слънцето угасне някъде там, зад високите палми, и небето се покрие с бляскави лунички, децата се събират в кръг около разказвача в колибата, която наричат палавер. Няма телевизор, Wi-Fi, смартфони и видеоигри. Не са необходими, защото тук, в загадъчния мрак, всяка вечер оживява приказката. Децата притихват в очакване на поредната история, върху чиято палуба да отплуват в съня си. В тази далечна държава има особена, леко озадачаваща традиция: разказвачът винаги започва с думите: „Имало едно време...“, след което прави пауза. Децата повтарят в хор последната дума: „Време!“. Чак тогава приказката може да започне. И така – имало едно време...

Номер девет се беше завърнал. Но защо? Какво правиш, човече? Защо си в собственото си наказателно поле? Вярно е, че противникът му се готвеше да изпълни ъглов удар. Вярно е, че беше 85-ата минута на мача и крехката преднина от 2:1 сякаш бе напът да се изплъзне от отбора му. Но номер девет не беше покрил никого. Бе застанал в лявата част на наказателното поле, някак изолиран от пръхтящото, мятащо лакти стълпотворение пред вратата. Треньорът му Оскар Табарес крещеше нещо в негова посока – по всяка вероятност свързано с уругвайския принос към нецензурната семантика. Да! Номер девет се беше завърнал и около него нямаше никого. Изглеждаше някак странно естествено точно там, където не трябваше да бъде. Една напълно спокойна, самотна звезда в очакване на неочакваното. Сякаш знаеше нещо повече от останалите играчи, от треньорите, от публиката, от всички нас.

Топката изсвистя от крака на Алесандро Манети и увисна високо над наказателното поле... прекалено високо.

Миг преди да изпълни удара, играчът се наклони твърде много назад с коляно, останало далеч зад кълбото. Шестнайсетте футболисти, скупчени пред вратата, проследиха озадачени траекторията на топката, която мина уверено далеч над главите им с еднопосочен билет към самотния нападател. Той не изглеждаше изненадан. Напротив – очакваше невъзмутимо топката като посрещач на летището. Липсваше му само букетът. Какво точно знаеше номер девет? Дали бе запознат със стила на Манети? Дали не бе обърнал внимание на това, че играчът направи петметрово засилване към топката? Дали знаеше, че левият му крак е прекалено силен и че му липсва прецизност? Дали пък просто не бе предположил, че след като младият Алесандро току-що бе влязъл в игра, мускулите му ще кипят от потенциална енергия и корнерът му ще бъде по-припрян и по-гръмотевичен от необходимито? Кой знае – понякога имам чувството, че точно тази деветка има родствена връзка със стария Мишел дьо Нострадам. Че в даден момент дава възможност на инстинктите си да ясновидстват и да ръководят решенията му, колкото и нерационални да изглеждат те за всички нac.

Казват, че едно-единствено докосване на топката е в състояние да създаде перфектна атака. Първото докосване. Неговите изисквания са различни в зависимост от ситуацията. То крие своите тайни и не са много магьосниците като Бергкамп, Роналдиньо, и Бербатов, които са напълно посветени в тях. Футболната пиеса, която се разигра в следващите тринайсет секунди, нямаше как да бъде написана без единственото възможно, идеално първо докосване. В случая номер девет знаеше, че не иска да спре топката – искаше да я пренасочи в конкретен вектор и с конкретна скорост. Той пое топката с външната част на десния крак. За миг тя потъна в ходилото му като в пухен юрган, въпреки че току-що бе прелетяла неистово повече от трийсет метра във въздуха. Използвайки собствената ѝ инерция, играчът я постла върху тревата с копринено движение, изпращайки я пред себе си в посока към далечната противникова врата.

Беше в друг ден и на друго място, но Чарли също бе насочил вниманието си към врататa... съвсем различна врата – желязна, заключена и строго охранявана от защитници, екипирани с огнестрелно оръжие. Има нещо почти карикатурно в комбинацията от холивудски клишета, които Чарли използва, за да избяга от затвора в Плимут, щата Масачузетс. Решетки, прерязани с пила, чаршафи, завързани един за друг, заспали тъмничари, рапел от третия етаж, прескачане на ограда и т.н. При това става дума за бетонна крепост с максимално строг режим, в която са лежали някои от най-известните престъпници на Северна Америка. До ден днешен дръзкото изплъзване на Чарлз е единственото успешно бягство в дългогодишната история на затвора.

Преди да се озове в Щатите, Чарли бе успял да открадне един милион долара от неописуемо бедната си държава и след повече от година в килията бе напът да бъде екстрадиран обратно в родината си, за да бъде подведен под съдебна отговорност.

Но нещата продължиха да се стичат като водопад в негова полза. Безлунната септемврийска нощ му бе осигурила допълнително прикритие и след като се преметна безшумно през оградата на затвора, Чарлз бе погълнат от очакващия го на няколко метра автомобил със затъмнени прозорци. Няколко дни по-късно беглецът успя да пресече границата с Мексико и оттам, без да му мигне окото, използва с дръзка арогантност собствения си паспорт, за да се качи на самолет за Брюксел.

Дръзката арогантност със сигурност не липсваше и на номер девет. Миг след своето окултно първо докосване, c кoeто намаза топката като масло върху тревата, футболистът реши да използва две други оръжия в арсенала си – чудовищна сила и скорост. Нямаше на кого да подаде – пред него имаше само трева и жълти екипи на противникови играчи. Но той не се бе върнал пред собствената си врата, за да чака. Имаше съвсем, съвсем друго намерение.

Всеки успешен спринт започва ниско. Ако забавите кадъра, ще видите колко близко до тревата се наведе нападателят след дългото повеждане. При първата крачка горната част от тялото му е почти успоредна на игрището. Номер девет изригна като зенитна ракета от собственото си наказателно поле. Чакаха го деветдесет метра трева и някои от най-добрите и брутални бранители в най-дефанзивната лига в света. Бутонките му заблъскаха земята с неистова скорост. Мощните му бедрени мускули затанцуваха бясно под опънатата до скъсване кожа. Играчът се изправи постепенно, увеличавайки скоростта си още повече. Топката, закачена за него с невидимо ласо, сякаш го дърпаше напред като мятащ пяна жребец. Всяко докосване на коженото кълбо с дясното стъпало бе пришпорване на подивелия мустанг. Всяка крачка бе по-мощна от предишната. Сякаш дим се вдигна от многострадалната трева под краката му. Номер девет се превърна в мъглявина и пресече централната линия само с шест докосвания на топката.

Беше отдавна. Преди да има YouTube, смартфони и социални медии. Но помня добре какво усетих, когато видях за пръв път този момент по телевизията. Казах си: какво гледам в момента? Какво, по дяволите, се случва пред очите ми? Има нещо особено в този спринт. Обикновените хора не тичат по този начин. Не и в 85-ата минута, след като са се раздавали докрай от първата секунда на мача. В тези крака има ярост. Истински, кипящ, непримирим гняв. В тези мускули има нещо далеч повече от миозин. В този шеметен бяг е наливано гориво от някъде другаде. Исках да открия този източник. Исках да разбера този човек, летящ с бясна скорост към вратата. Исках да открия тайната на неговия двигател с външно горене.

Само няколко месеца по-рано зловещ конвой, съставен от един военен транспортьор и пет камионетки, спря пред дома на номер девет. От тях като вонлива течност се изсипаха около седемдесет въоръжени до зъби мъже, водени от човек, познат в Западна Африка с името Бунтовника Джак. Футболистът не беше вкъщи – той се подготвяше за предстоящия сезон на пет хиляди километра разстояние в Северна Италия. Четири месеца по-рано ФИФА му бе връчила „Златната топка“ на бляскава церемония. Да, след като изпепели мрежите на най-титулуваните отбори в Европа, номер девет заслужено бе провъзгласен за най-добрия играч в света. Но това нямаше значение за Бунтовника Джак, за неговите изверги и най-вече за човека, който ги беше изпратил в дома на футболиста – бившият обитател на затвора в Плимут, щата Масачусетс, на име Чарли.

Чарлз Тейлър. Снимка: Pascal Guyot/AFP

След като се изплъзна на властите в Щатите, Чарлз Макартър Тейлър по някакъв неведом начин се озова в Северна Африка като скъп гост в терариума на либийското влечуго Моамар Кадафи. Оттам с вещата подкрепа на ексцентричния диктатор успя да мобилизира въоръжена до зъби войска, с която нахлу в родината си, сеейки навсякъде, откъдето минеше, ужас, кървища и смърт. Беше твърдо решен да трансформира държавата в своя еднолична собственост. Облечен във фрапантна камуфлажна униформа, Чарли бродеше от селище на селище като побеснял демон. Убиваше всекиго, когото смяташе за потенциален противник, но това не беше достатъчно – за Тейлър беше важно сред жертвите му да има десетки хиляди напълно невинни хора, включително жени и деца. Имаше предостатъчно огнестрелно оръжие, но за него беше важно изчадията му да използват и секири и мачете. Кървищата, кланетата, изнасилванията, масовите ампутации на крайници бяха част от пъкления му план. Беше научил, че бруталното насилие създава атмосфера на постоянен страх сред населението. За хората като Чарлз страхът беше конвертируема валута. И той я използва, за да установи контрол върху природните ресурси на страната си: диаманти, дървесина и каучук. Стратегията му беше да превърне насилието във влияние, власт и пари... много пари.

Под негово влияние страната потъна в невъобразима гражданска война. Чарлз увеличи армията си, колейки цели семейства и похищавайки децата от мъжки пол. Връчваше им автомати „Калашников“ и ги пращаше на бойното поле. За да изгубят задръжките си, ги тъпчеше с ужасяваща амалгама от хероин и барут, която стана известна с името „Браун-Браун“. Цяла войска от 8-10-годишни деца със стъклени погледи блуждаеше из страната, стреляйки безразборно във всички посоки. Появиха се групировки, водени от пъклени злодеи, сякаш изтръгнати oт най-мрачните коридори на човешкото въображение. Става дума за изверги като Джошуа Блахий, чийто командоси изяждаха сърцата на жертвите си и нахълтваха в огнестрелни битки, облечени само с обувки и гердани с окултни амулети. Блахий вярваше, че така стават недосегаеми за куршумите, и това му спечели прякора Генерал Чисто гол. Чарлз Тейлър се обкръжи с олигавена глутница от подобни изчадия с безумни прякори: Генерал Рамбо, Генерал Еднокракия дявол, Генерал Комар и т.н. Насъскани от харизматичния си лидер и освободени от задръжки, те колеха, палеха, режеха и унищожаваха всичко по пътя си. През деветдесетте години страната се превърна в кървава, клокочеща яхния, пред която бледнeеше дори източнокамбоджанската преизподня на полковник Курц от „Апокалипсис сега“. Тъй като бе член на тайнствения африкански култ Поро, за Тейлър се говореше, че прави човешки жертвоприношения и практикува канибализъм. Самото му име всяваше ужас в сърцата на хората, а една от най-верните му хрътки бе именно Бунтовника Джак.

И ето че днес той бе дошъл пред вратата на номер девет. С автомата си, с военната си униформа и с озверялата си дрогирана пасмина. Беше тук по поръчка на чудовището Чарлз Тейлър и причината бе много проста: чудовищата се страхуват от хората, които не се страхуват от тях…

Да, номер девет не се страхуваше нито от Чарлз Тейлър, нито от Джак Бунтовника. Истината е, че номер девет не се страхуваше от абсолютно никого и може би затова продължи безумния си спринт директно към противниковата врата, където го очакваха бутонките на някои от най-твърдите защитници в Европа. Зад него на пълна скорост летяха цяла група преследвачи, водени от най-бързия футболист на игрището – Леонардо Колучи. В центъра на терена нападателят забеляза посрещащия го отдясно снажен централен защитник Диего Каверзан. Вляво, в идеална защитна позиция, също го oчакаше противник – известният с твърдата си игра Пиерлуиджи Орландини.

Номер девет трябваше да вземе решение: дали да тръгне вдясно и да усложни ъгъла си към вратата, или вляво, където му предстояха няколко сериозни препятствия. Точно на централната линия той обърна тялото си само за миг към развилнялата се къдрава грива на Каверзан, създавайки впечатление, че ще тръгне към него. Диего се приготви за сблъсък, което връчи на нападателя една на пръв поглед нищожна частица от секундата. Той обаче я грабна и нахлу в нея с пълна скорост, превръщайки я в преимущество. Бе финтирал Каверзан само с тяло – без да докосне топката. Номер девет остави застиналия централен бранител зад себе си и се отправи вляво към подострената секира на Орландини. Зад гърба си вече усещаше диханието на спринтиралия като тригодишна антилопа Колучи.

Домът на номер девет в родния му град беше далеч повече от дом. Той беше негов офисен и комуникационен център, в който работеха около трийсет души – както професионалисти, така и близки, приятели и роднини. Всички бяха изведени като добитък на заколение пред оградата на къщата под дулата на заредените калашници. Бунтовника Джак размаха лист хартия: „Вашият шеф е написал писмо. Казва, че вече нямало да играе футбол. Щял да ми става общественик. Щял да ми се занимава с политика“.

Пасмината на Чарлз Тейлър преби мъжете почти до смърт, а седемнайсетте жени и момичета бяха замъкнати обратно в къщата. Футболистът бе в Италия, когато научи, че всички те са били изнасилени, включително две от малките му братовчедки. Самият дом е бил ограбен, полят с бензин и изгорен из основи.

„Не се връщай! – казваха приятелите му. – Опасно е. Имаш най-ужасните врагове и те искат да се отърват от теб.“

Но въпреки че вече нямаше дом… номер девет се завърна. С гордо вдигната глава и пламък в очите. Сънародниците му го боготворяха, вярваха му, вслушваха се във всяка негова дума. И той го знаеше... знаеше, че има влияние и че носи огромна отговорност.

В интервю за „Ню Йорк Таймс“ заяви, че Обединените нации трябва да влязат в страната му, да елиминират всички въоръжени групировки и да възстановят мира и демокрацията. Беше му повече от ясно, че всеки миг, прекаран на родна земя, може да бъде последен, но не смяташе, че има избор. Знаеше и кой стои зад покушението върху близките му и дома му. Двата автомобила, откраднати от гаража му – мерцедес и ленд роувър, бяха гордо управлявани от генерали на Тейлър. Когато бе поканен на официална вечеря в дома на един от най-верните съветници на Чарли – Алхаджи Кромах, забеляза, че масата, която бе задигната от дома му, бе поставена по средата на хола като предупреждение, насочено директно към него. Футболистът седна на масата, без да му мигне окото. Той имаше конкретна цел и нищо нямаше да успее да го отклони от нея.

О, да! Нищо... нищо нямаше да го отклони от целта му. Дори защитата на опитния Пиерлуиджи Орландини. Бранителят взе най-правилното решение и влезе с перфектен шпагат в нападателния коридор на номер девет. Водещият му ляв крак се стрелна като по учебник напред, препречвайки безкомпромисно пътя на топката. Петата му разора земята, хвърляйки пръст и стръкчета италианска трева директно нагоре във въздуха. В целия този хаос номер девет не загуби самообладание и с някаква свръхестествена находчивост прокара топката под коляното на Орландини. Става дума за миниатюрно пространство, което бе отворено за частица от секундата. Все още не е ясно каква мистериозна магия бе въвлечена в това изпълнение, но топката успя да мине под крака на защитника. Самият номер девет реши да мине над него. Без да намалява скоростта си, той скочи уверено над шпагата, но задният му, ляв крак се удари в бедрото на бранителя. В този случай собствената му скорост и сила се оказаха сериозен проблем. Водено от собствената си колосална инерция, тялото му придоби въртелив момент и се усука във въздуха. Нападателят направи 180-градусов пирует и се приземи с гръб към целта си. За миг бе застанал с лице към рекламите зад собствената си врата. Неща, които вече отдавна не съществуват: фотоапаратни ленти “Фуджи”, видеокасети „Сони“. Това, което не съществуваше в този момент обаче, бе сила на този свят, която да може да го спре. Номер девет не видя рекламите – очите му нито за миг не се откъснаха от топката, която продължи да се търкаля нахално напред, след като се бе изплъзнала като закръглен Худини от клопката на защитника. Нападателят се приземи в много широк стоеж, което му даде възможност да използва левия си крак като опорна ос, за да се завърти светкавично на още 180 градуса, да бутне топката напред и да продължи дивия си галоп към вратата.

Шпагатът на Орландини му бе направил неочаквана услуга, защото успя да забави не само него, но и застигащия го спринтов специалист Леонардо Колучи. Той също реши да прескочи съотборника си, но се спъна в него и залитна напред. Лишен от равновесие, Колучи посегна отчаяно с ръка към фланелката на нападателя, който току-що бе завършил циркаджийската си въздуша акробатика, но успя да хване само течението, което подивелият номер девет беше оставил зад себе си.

На около двайсет и пет метра от вратата номер девет бе пресрещнат от лявата страна от дефанзивния полузащитник Еудженио Корини. Този път нападателят реши да използва любимия похват на Пеле. С едно уверено докосване той бутна топката от дясната страна на защитника и на пълна скорост спринтира от лявата му страна, минавайки през него като през холограма.

Между номер девет и вратаря вече имаше само трева. Нападателят направи още едно мощно докосване, с което нахлу в дясната част на наказателното поле. Нямаше особено добър ъгъл за стрелба, особено срещу дългите крайници на опитния вратар Атилио Грегори. Диего Каверзан го застигаше и бе само на сантиметри зад него. Колучи и Роберто Бачи идваха от другата страна. Номер девет погледна към вратаря, прецени разстоянието до далечната греда, замахна мощно с десния крак и нанесе хладнокръвен удар с вътрешната част на стъпалото на около петнайсет метра от вратата. Силата, прецизността и техниката на изстрела бяха особено озадачаващи, като се има предвид изнурителното усилие, което бе използвано, за да се стигне до него. При удара цялото тяло на нападателя се вдигна във въздуха. Шутът трябваше да бъде мощен заради идеалната позиция на Грегори, който знаеше точно къде да очаква изстрела и плонжира като котка. На повторението се вижда, че топката минава на милиметри от пръстите му. Пак на повторението се вижда и сатанинският вътрешен фалц на удара, който накара топката да се върти бясно в посока към деветия кръг на вратарския ад.

Онемялата до този момент публика изригна като вулкан, разтърсвайки яростно старинните бетонни основи на „Сан Сиро“. Гол! Безумен, нереален, зашеметяващ гол! Гол, създаден от начало до край от един-единствен човек! Гол, по-самостоятелен от живота на Иван Рилски! Вярно е, че този мач между „Верона“ и „Милан“ не бе от решаващо значение, но шедьовърът си е шедьовър и това солово попадение до ден днешен се смята както за един от най-красивите голове в историята на играта, така и за най-запомнящото се изпълнение в кариерата на великия Джордж Уеа.

Вече далечната 1996 година бе от особено значение за него. Снажният либериец бе на върха на вълната. Току-що бе станал първият (и все още единствен) гражданин на африканска държава, удостоен със „Златната топка“. Няколко месеца по-късно донесе и Скудето за „Милан“, ставайки голмайстор на шампиона, въпреки че сред съотборниците му в нападение личаха имената на Роберто Баджо и Деян Савичевич.

Джордж Уеа бе явление. Той бе по-различен, по-нестандартен, по-непредвидим. Заради бързината, демаража, техниката и интелекта му наскоро ФИФА го нарече „първоначалник на модерния комплексен нападател“. Това, което също го различаваше от останалите тарани, бяха елитните му качества на подавач. Водени от интелекта, техниката и вече споменатата нострадамовска интуиция, копринените му пасове кацаха като пеперуди върху стъпалата на озадачените му съотборници и разтваряха неочаквани пространства в противниковите защити.

Тандемът, който изгради в „Милан“ със Звонимир Бобан, беше някакво телепатично футболно вълшебство, което никога няма да бъде забравено и което изтощи дори неизчерпаемия залеж от прилагателни на италианските журналисти.

Имаше едно-единствено нещо, което Уеа все още не бе постигнал. Мечтаеше да се докосне до футболния Олимп. Искаше да участва на мондиал. Не да го спечели или дори да вкара гол, а просто да бъде там – да стъпи поне веднъж на най-голямата сцена, облечен в цветовете на многострадалната си родина, която обичаше толкова много.

В този момент обаче това изглеждаше невъзможно. Държавата му бе в окаяно състояние, разяждана от военни конфликти, адски кръвопролития и от сатанинските машинации на узурпиралия цялата власт изверг, който ненавиждаше Джордж Уеа – чудовището Чарлз Тейлър. Но както вече споменахме, когато номер девет си поставеше някаква цел, нямаше сила на този свят, която да успее да го отклони от нея. И понеже не можеше да я постигне от Северна Италия... номер девет се завърна.

На стр. 2

Страница на статията : 0102
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

-1655

2

ob1

04.01 2024 в 14:51

Всеки път, когато чета статиите на Иво Иванов накрая имам чувството, че невидима ръка ме е хванала за гърлото...
Това не са просто статии за някакви спортисти, а уроци по човечност. Благодаря и аз!

1000

1

ТОТ19

01.01 2024 в 19:56

Великолепен, истинен разказ за един уникален човек и спортист!
Браво и благодаря!