Джераси

София, 1932 година. Градът въздиша тежко, като старец, който си спомня младостта и знае, че нищо друго не му е останало. Понякога обаче е ведър, като безгрижна петнадесетгодишна ученичка, за която животът тепърва предстои да разцъфти. Жълтите павета на улица „Г. С. Раковски“ винаги лъщят след дъжда, а минаващите наблизо трамваи вечно препускат по тесните релси и криволичат из центъра, докато се изгубят от погледа на минувачите след някой завой на ул. „Търговска“.

Едни улици на столицата пулсират с живот, други са замрели. Градът е пълен с контрасти – от всеки ъгъл мирише на печени кестени от будките, на курабийки от сладкарниците и едновременно на тамян от отворените врати на многото черкви. Златните куполи на „Александър Невски“ блестят като обещание за вечност и смиреност, а минувачите се спират и се кръстят при всеки камбанен звън.

Малко по-нагоре, около „Екзарх Йосиф“ се крият тесни улички, където плетачите на сорго или ракита от сутрин до здрач продават метли, кошници и миниатюрни табуретки. До тях стари еврейски търговци бършат ръцете си в престилките и тълкуват новините от Виена и Берлин. След есенния ситен дъжд обаче въздухът нашепва за нещо по-тежко от него – предчувствие, което още няма име, а е само далечен повей за наближаващи беди.

Малкият Карл Джераси, около седемгодишен, с тънко палтенце и палави очи, тича след гълъбите на площад „Бански“. После пъхва ръка в топлата длан на баща си д-р Самюел Джераси, който оглежда витрината на едно кафене, потънал в мисли за Виена и раздялата си с Алис Фрийдман – майката на малкия Карл.

- Татко, защо гълъбите само тичат и не спират? - пита Карл, задъхан, докато един сив пернат беглец се изплъзва между краката на уличен продавач на вестници.

- Защото искат да са свободни, Карл - отвръща замислено Самюел. Гласът му е мек, но сякаш крие нещо.

- Като нас са, искат да избягат там, където имат свобода – продължава докторът.

Самюел обмисля София да стане убежище за него и Алис, майката на Карл. Трябва да я измъкне от Виена, където вятърът вече носи мирис на свастики. България е тяхната крепост, макар и крехка. Апартаментът му на улица „Шипка“ е с високи тавани, усеща се сладникав мирис на лекарства и стари книги от библиотеката, стените са тапицирани с копринени тапети, по които шарките са отдавна избледнели от слънчевата светлина. Самюел смята, че жилището трябва скоро да се продаде, но преди това трябва да послужи още малко за временен пристан, преди съдбата да подскаже какво ще е бъдещето на семейството му.

Сутрин от прозорците на това жилище малкият Карл вижда как София се събужда: млади жени с шопски носии, влачат от Подуяне тежки кошници със зеленчуци към пазара в центъра. По пътя си минават покрай кооперацията на Карл и баща му. Отдолу има кафене, на масите са насядали мъже в евтини костюми, които пушат и сърбат турско кафе. Някои от тях подсвиркват след момите, други четат вестниците си или мълчаливо следят всички с поглед.

В друго кафене в центъра, където доктора води сина си всяка сутрин да закусва, са седнали мъже, облечени в по-скъпи костюми. Повечето пушат пури. Всички шепнат за вълненията в Германия. Адолф Хитлер – месията, доскоро е бил далечен слух, но вече е засенчил хоризонта. „Евреите ще си изпатят,“ казва един старец на съседната маса, докато разбърква захарта в кафето и разгръща нова страница от вестника.

Д-р Самюел Джераси стиска зъби, но не казва нищо. Карл, който е довършил закуската, си играе с празна кутия от цигари. Малкият не усеща как баща му се напряга, нито пък разбира разговорите на по-възрастните.

Детето обича София. Виена е родният му град, но той не помни нищо. Тук е като красива приказка, която понякога не разбира напълно. Улиците са лабиринт от звуци – звън на църковни камбани, тропот на конски каруци, викове на деца, които играят на гоненица зад черквата „Света Неделя“.

На ъгъла на „Царица Йоанна“ и „Солунска“ чичо му, Аврам Джераси, държи малка аптека – тясно помещение с високи тавани и шкафчета. В тях е пълно с тумбести буркани, от които мирише на йод и билки. Карл обича да седи на тезгяха, да гледа как чичо Аврам дозира с една миниатюрна лъжичка съставките върху малкият кантар и после бърка мехлеми или прави прахчета. Стават за всякакви болежки. Докато забърква поредното лекарство, чичо не спира да мърмори за цените на захарта и брашното. Аптеката е като пещера, пълна с тайни за малкия. Бурканите са магия, а чичо Аврам е истински вълшебник - алхимик в очите на момчето.

- Момче, не пипай стъклата - казва чичо Аврам, без да вдига очи от везните. - Ако счупиш нещо, ще те накарам после да бършеш и миеш пода – добавя той и поглежда към племенника си изпод очилата.

- Ама чичо, аз искам да помогна! - отвръща Карл, а ръцете му вече са в буркана с лайка.

- Помощник си ми ти! - смее се Аврам - Когато пораснеш ще правиш хапчета, дето ще лекуват света.

…….

Рецепта от аптека "Джераси", архив на Иван Бърнев - Буби

Минава година. През настъпилата 1933 вятърът доста се е променил: в Германия Хитлер вече е буря. За Австрия, където е Алис, майката на Карл, и нейните роднини все още е спокойно, но за Германия софийските вестници пишат за насилие, разбити магазини, унизени хора. Горят се книги, които се смятат за непатриотични и дори антигермански. Д-р Самюел често идва и говори тихо в стаичката на аптеката с чичо Аврам. Карл ги чува, но не разбира разговора на възрастните.

Вечер Самюел седи до късно в кабинета си и пуши по две кутии цигари. Понякога мести фигурите по шахматната табла, играейки с въображаем противник, или просто мисли сред цигарените пушеци и гледа в тавана. Други вечери хваща телефона и дълго чака операторките на линията да го свържат с майката на Карл - Алис Фрийдман в Австрия.
Една вечер той казва на бившата си жена:

- Не сме заедно… но трябва да мислим за бъдещето – говори тихо в слушалката. После излиза на пръсти в коридора и поглежда дали не е събудил Карл, който спи в другата стая.

- В България е добре, много добре, но другаде не е – отвръща му Алис от другата страна на жицата. Понякога връзката им прекъсва...
…….

Един ден Карл и чичо му Аврам отиват в хотел „Империал“ на ул. „Княгиня Клементина”. Фоайето е просторно, с полирани мраморни подове, в залите на сладкарницата паркета леко скърца. Над витрините са увиснали тежки кадифени завеси, които са уловили мириса на мъжките пури и дамски парфюми. Двамата с чичо му сядат до прозореца. Отвън се чува стърженето на трамваите по линиите и виковете на продавачите на вестници, крещящи за новините от Берлин. В кафенето мъже с бомбета и жени с ръкавици до лактите шепнат за любов, други спорят за политика.

Чичо Аврам периодично поглажда шарената си брада с пръсти. Поръчал си е чаша черно кафе, а за племенника - торта и какао. До него на широкия плюшен стол седи Карл, държи празна кутия от папироси „Балканска звезда“ и я разглежда сякаш е съкровище. Карл пита:

- Чичо Авраме, защо всички идват в тоя хотел? Тук мирише на бабините дрехи и на онова, дето го слагаш в мехлемите – как му викаше? И защо всички шепнат, сякаш са откраднали нещо и се пазят да не ги хванат?

Аврам се усмихва, отпива от кафето си, после избърсва мустаците си с кърпичка:

- Карл, ти си ми един детектив, а? Хотел „Империал“ е стар и може би затова мирише така. А хората идват тук, защото обичат да се срещат и обсъждат потайности, политика, съдбите си. Един иска едно, друг друго, но в крайна сметка е хубаво хората да си приказват.

- А миризмата? – настоява Карл и намига на чичо си.

- Това е мирисът на пури, старо дърво и много дамски парфюми. Може би и на мъжки одеколони, на сладкиши от пекарната долу, но всичко това изведнъж се смесва. Това е химия, приятелю, като моите лекарства. Ще разбереш, рано ти е още.

Карл накланя глава, сякаш се опитва да разчете още нещо в погледа на чичо си, спира да върти кутията от цигари и гледа Аврам с големите си очи:

- А билките ти могат ли да говорят? Веднъж ми каза, че лайката знае много и лекува всичко – дори тъга. Ама как ще излекуваш тъга, чичо? Тя не е като драскотина по коляното?
Аврам се засмива:

- Умен си ти Карл. Лайката не лекува тъгата, ама я прави по-лека. Магия е - като сложиш захар в горчиво кафе какво става? Кафето става сладко, но пак си е кафе. Магия!

Чичо Аврам плаща и потупва Карл по рамото да тръгват.

Майката на Карл Алис Фрийдман пристига днес. Тя е типичната виенчанка, с фина кожа и красиви тъмни очи, които виждат всичко в хората. Тя е от онези жени, които говорят малко, но всяка дума тежи на мястото си. В крайна сметка онези нощни разговори със Самюел са я убедили да се премести да живее в София. Ето я на гарата, където я посрещат Карл, чичо му Аврам и доктор Джераси.

Слиза от вагона с нейната тъжна усмивка и моли с приятния си акцент един от носачите на багаж да помогне с двата големи куфара.
Още на другият ден започва да учи малкият Карл на немски, да му разказва за валсовете, които вече не може да танцува във Виена. Но най-бързо го учи на музика, дори го води често на опера. Една вечер тримата са в операта да гледат „Тоска“ на Пучини. Залата е притихнала преди началото, плюшените седалки се хлъзгат, а Карл се взира в сцената. Оркестърът започва да гърми, завесата се вдига, сопраното пее за любов, после за вражда, смърт, после пак за любов, а Карл усеща как нещо в него се разтваря, като цвете след дъжд. Завинаги запомня арията на Каварадоси.

Магията на операта изчезва веднага щом семейството излиза навън – във въздуха пулсира някакъв страх. В кафенетата на улица „Пиротска“ мъжете отново говорят за вечния Райх и велика Германия, за водача ѝ Хитлер, за евреите, които вече не са добре дошли в Европа.

- Тук сме в безопасност, но не зная докога - казва Самюел една вечер на Алис, когато и двамата си мислят, че Карл спи. Но той ги чува. Чува и гласа на чичо Аврам, който разтревожено говори:

- България е добра, но светът със сигурност вече не е. Трябва да заминете. Колкото се може по-бързо. Аз оставам, стар съм вече за приключения.

През 1936 година Самуил и Алис решават да се оженят повторно, защото квотите за напускане на страната и заселване в други държави са изчерпани. Разводът им във Виена сега е препятствие. В синагогата в София си обещават вярност отново, принудени от обстоятелствата. Карл, вече пораснало дете, гледа церемонията и тайно плаче.

София е удобно пристанище, но явно и тук няма да останат завинаги. Политическото време светкавично се сменя, по-бързо дори и от сезоните. Вестниците отново пишат за разбити магазини в Германия, за закони, които отнемат домове и изселват някъде надалеч неудобните хора.

- Трябва да мислим за Карл - казва една вечер Алис, докато сгъва дрехите му в гардероба.

- Америка е далеч, но пък е добро бъдеще. Защо не заминем?

- А София? - пита Карл, когато научава от родителите си, че са взели решение да заминават.

- София винаги ще си е тук - отвръща простичко Самюел – Тя остава в сърцето ти.

През 1939 година семейството се качва на кораб за Америка. Карл, вече шестнадесетгодишен, стои на палубата и гледа как бреговете на Европа изчезват пред очите му. В гърдите му тежи нещо – София с нейните кестени, трамвайчета, с гласа на чичо Аврам, бурканите с хапове, смеха на баща му, тъжните очи на майка му – всичко остава някъде там, след хоризонта.

Америка е нова страница, но София е книга, която никога няма да затвори. Вятърът на палубата реже лицето му, солта от пръските на морето се смесва със сълзите му. Той не знае, че ще стане учен, че ще създаде хапче, което ще промени света. Ще се случи точно това, което е пророкувал чичо му Аврам. Сега знае само, че оставя част от себе си някъде на брега.

- Ще се върнем ли, татко? - пита той, докато хоризонтът окончателно е погълнал всичко. Баща му също мълчи дълго и бърше очите си.

- Може би. Може би, Карл - казва накрая - Но София и България ще са с нас, където и да отидем.

В Америка Карл Джераси се прочува като химик, писател, човек, който дава свобода на жените с едно малко хапче изобретено от него. Но когато вечер затваря очи, вижда картини от София. Сънува аптеката на чичо си Аврам, където билките миришат на магия. Чува арията на Каварадоси в операта. Вижда жените от софийските села, мъкнещи кошниците с ябълките си към пазарищата.

В съня му са и павираните улици, златните куполи на храмовете, трамваите, които скърцат на завоите. София е в него – като кръв, като дъх, като спомен, който никога не избледнява. До последният му час.
……
От автора:

След детството на Карл Джераси в България – той наистина става известен химик, създавайки първата орална контрацептивна таблетка през 50-те години. Това откритие и широкото му приложение буквално революционизира репродуктивните права на жените в съвременното ни общество. Чичо Аврам, споменат в разказа, е художествен образ, добавен от мен. Отдавна се бях заканил да напиша тази история, защото в нея е преплетен и елемент на преразказан спомен на моя дядо, който като студент в Софийският университет е работил като помощник санитар (на смени с брат си) в кабинета на истинския кожен лекар д-р Джераси, бащата на Карл. Това се случило малко преди семейството да замине за Америка. Всъщност, някои не толкова задълбочени познания по медицина от този период са спасили дядо ми, а с негова помощ и самоделни мехлеми и други затворници от сигурна им смърт в лагерите след 9-ти септември 1944 г.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Софийски импресии" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews