Дуел в писма XI. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Бих предпочел Аденауер и Дьо Гол, но имаме Макрон и Орбан

В последния си текст от Дуела в писма Тончо Краевски разви тезата, че "Добрите времена правят слаби мъже, слабите мъже правят лоши времена, лошите времена правят силни мъже". Ето отговора на проф. Евгений Дайнов:

Драги Тончо,

Радвам се, че отново си „в списъка на живите”, както казвахме едно време служилите в армията. Но, да ти кажа, такива едномесечни изчезвания без предизвестие – спираш да пишеш, не отговаряш на питания, не вдигаш телефона –ами, както казват англичаните, it’s just not cricket, old boy.

Не може да си поел ангажимент и просто да изчезнеш. Хора се тревожат за теб. Защото по природа хората са създания, които се грижат еднo за другo. No man is an island и пр.

А и светът стана опасно място. Днес може да си обичан кмет на Гданск, герой от съпротивата срещу комунизма; а утре да се окажеш заклан пред публика от краен анти-либерал.

Не, че си представях, как някой освирепял либерал-жълтопаветник те търси да те коли, но де да знае човек...

И не, не съм впечатлен от твоето твърдение, че си млъкнал поради потреса си от моята неискреност, изразена в убеждението ми, че ако ЕС се разпадне, ще последва война. А по-надолу ти самият напомняш: лидерите-основатели са градили европейската общност точно, за да няма повече войни на Стария континент. Друг е въпросът – и тук си прав – какъв качамак направиха от това наследство техните недостойни наследници...

По-интересна обаче е тезата ти, че съм неискрен, защото имам биография. А пък ти си искрен, защото нямаш такава. И че и ти ще започнеш да послъгваш, когато се сдобиеш със същата. Но че засега си чист, виргинален и искрен: „най-обогатен с нещата, които не съм”. И затова те канят да пишеш и говориш „навсякъде” – защото си никой.

Ако си Джон Кейдж, можеш да твърдиш, че празното е окончателният идеал. Но ти не си (все още) Джон Кейдж и попадаш в поне два капана – единият процедурен, другият идеологически.

Процедурно: ако единствената причина да си пиша с теб (пред публика!) е, че си млад и празен откъм биография – за какво си ми точно ти? Излизам на улицата, спирам първия младеж и провеждам следния разговор:

Аз:

-Имаш ли биография или си богат с това, което не си?

Той:

-Кво?

Аз:

-Ставаш. Ела да си кореспондираме на страниците на OFFNews.

Съгласих се да кореспондирам с теб, защото вече имаш биография (за Бога, на твоята възраст имах B.A. Oxon., бях взводен командир и очаквах раждането на сина си). Ще рече: като следствие от поредица взети от теб решения (да четеш книги) и направени избори (да си публична фигура), ти се открояваш като младата надежда на българския вариант на идеологията, която наричаме „нов” консерватизъм. Надявах се да науча нещо освежаващо и / или полезно. Дори вече започнах.

Та, процедурно: не си вакуум, пълен единствено с обещания за бъдещето. Ако беше, никой нямаше да ти обръща внимание.
Върху теб обаче щраква и един идеологически капан.

Твърдиш, че всеки, който има биография, е обречен да не бъде искрен – да лъже. Очевидно, нищо не зависи от това, какви точно решения е вземал този точно индивид, чиято биография гледаме. Имаш биография – значи си морално недъгав.

Това, Тончо, е огледален вариант на крайно-лявата идеология на „identity politics”:че конкретните решения, вземани от конкретния индивид, не формират никаква основа за отсъждане относно моралните качества на този индивид. Дали е морален или не – това зависи изцяло от неща, върху които той няма контрол.

Крайно-левите са ми съобщавали, че тъй като съм голям бял мъж, съм морален отпадък. По природа съм насилник – колонизатор на по-мургавите от мен и изнасилвач на жени. Че точно аз никого не съм колонизирал или изнасилвал – няма значение.

И ти така. Щом имам биография – съм неискрен и морално недъгав, независимо от това, каква точно е биографията, т.е. – какви точно решения съм вземал и какви избори съм правил. От мен не зависи нищо.

Виждал съм и преди, как крайностите се събират в едно. Но точно „новият” консерватизъм да се намести на територията на днешната крайна левица – това наистина е любопитно...

Как ли би реагирал Бърк, ако разбере, че миналото е източник единствено на морална укоримост? Най-вероятно щеше да напише нещо като „Размисли върху революционността или писмо до един джентълмен от София”...

Да видим, кое докъде води.

Крайната спирка на identity politics е йерархия на морални неравенства, в която аз съм на дъното (освен бял, мъж и cis-gender, имам висше образование и пиша книги); а на моралния връх е някоя неграмотна едноока танзанийка, която не е стъпвала в училище, защото е решила да запази своята културна идентичност като неграмотна, макар да се бори със скрити транс-сексуални наклонности.

Крайната спирка на новия консерватизъм очертаваш ти: че след като той победи, ще се разкапе („гние”). И че към онзи момент ти самият, тъй като вече ще си натрупал биография, ще се превърнеш в Юнкер.

Егати вдъхновяващите хоризонти... Нищо чудно, че между това ляво и това консервативно с успех се промъкват всякакви фашаги...

Как ли би реагирала Маргарет Тачър, ако чуе, че от личните усилия на отделния човек нищо не зависи? Би развъртяла легендарната си дамска чантичка в търсене да нацели оногова, който й съобщава такива неща...

От личните усилия на всеки човек зависи както моралния му статут, така и благополучието. Помагаш на хората – значи си морален. Работиш повечко – имаш повечко.

По този повод, не мога да не зачекна отново темата за Макрон и Орбан.

Струва ми се, че след дълго отсъстиве на каквито и да е идеи за това, какво е Европа, най-сетне имаме някакви алтернативни визии за бъдещето. Да ги наречем „алтернативата Макрон” и „алтернативата Орбан”. Е, бих предпочел „алтернативата Аденауер” и „алтернативата дьо Гол”, например, но това имаме на терена...

Макрон предлага форсирана модерност: постепенно полу-федериране между държавите, а вътре във Франция – освобождаване от ограничителни условия чрез две революции. Първата: рязко разтоварване на столицата от власт и нейното прехвърляне по места. Това преобръща цялата френска традиция от Наполеон насам.

Втората е свързана с благополучието: разтоварване на допълнителния труд от всякакви данъци. Това също е революция в държава, която поне от Митеран насам е градена на принципа, че трябва да се работи колкото се може по-малко. Работенето беше наказвано; Макрон го поощри.

Орбан направи точно обратното. След като централизира и властта, и медиите, въведе специално правосъдие, подчинено на негов министър. А в седмицата, в която Макрон освободи труда от данъци, със закон въведе правото на всеки унгарски работодател да изисква допълнителни 400 часа труд, де факто неплатен, годишно. На седмична база, това е един ден ангария, добавен към всяка работна седмица.

След като горе не намерих себе си нито в крайно-лявата, нито в ново-консвервативната визия за бъдещето, съм принуден да отхвърля и модела, предлаган от Орбан. Няма тепърва да ставам крепостен селянин при положение, че съм наследник на десетки поколения, които никога не са били.

И, да, стискам палци Макрон да успее. Той поне не ми предлага да съм крепостен, морален отпадък или обитател на разкапващо се общество.

Дори и да не успее, Франция няма да се превърне в Босна, споко. Републиката, която надживя и Виши, и Суец, и Алжир, е доста жилава. А дали ти ще се превърнеш в Юнкер – зависи само и единствено от теб. Ако наистина не искаш – няма.

Твой,

Евгений

Предишните писма можете да прочетете тук: 

Дуел в писма I. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Правилата на мускетарите

Дуел в писма II. Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Либералният проект е Вавилонска кула

Дуел в писма III: Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Как да направим така, че някои хора да не решат, че са по-висши

Дуел в писма IV: Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Равни ли сме всъщност?

Дуел в писма V. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Равенство има там, където няма господари

Дуел в писма VI: Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Всяко неравенство е плод на човешката свобода

Дуел в писма VII: Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Какво е Привилегия и какво е Постижение

Дуел в писма VIII. Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Ако Европа има бъдеще, то е в Централна и Източна Европа

Дуел в писма IX: Ако ЕС се разпадне, войната е неизбежна

Следете новините ни в GoogleNews