Няколко люспи надежда

На този Никулден разбрах защо все нямам пари. Обясниха ми го по няколко медии – защото не си слагам люспа от шаран в портфейла. Шокиращо, нали? И аз не бях очаквала, че причината е толкова елементарна.

Нали знаете, че почти всички медии на големи църковни празници никак не обичат да говорят за светците. Казват в първото изречение: „Днес се чества еди-кой си…” и следва канонада от различни безумия. Никулденските „народни” поверия обаче ми се сториха повече от показателни.

Млада репортерка от сутрешен блок зададе в магазин дежурния въпрос за този празник: „Каква риба предпочитат хората?” Нищо особено. И изведнъж продавачите промениха естествения ход на материалчето. Казаха, че хората предпочитат да си купуват шаран заради люспите. Защото една люспа трябвало да се сложи в портфейла и да стои в него до следващия Никулден, за да е пълен джобът ни цяла година с парички. Това ми се стори малко странно. Но пред смаяния ми поглед две от посетителките в рибния магазин потвърдиха, че идват за шаран тъкмо заради това. Тук в главата ми се прокрадна враждебна мисъл: „Добре де, казвам си, ако миналата година не си си сложил люспа в портфейла, тази година той може да е празен и да нямаш пари да си купиш шаран? Така можеш да влезеш в един омагьосан цикъл”. Продавачите обаче, сякаш прочели мислите ми, ме обезоръжиха напълно. Те обясниха, че имало хора, които идвали в магазина, за да си поискат само люспа…

И понеже репортажът ми се видя безумен, реших да проверя в нета дали има наистина такова суеверие. За мой ужас се оказа, че има. Няма да ви сервирам всички глупости, на които попаднах. Ще прибавя само още една – най-добре било люспата да се сложи в червен портфейл, защото червеното било на пари. Това вече ми заприлича на една от многобройните „опорни точки” на управляващите. Начинът за решение на многобройните финансови проблеми на българина бил прост – слагаш на Никулден люспа от шаран в червено портмоне и си готов за една година напред…

Обикновено се старая да подминавам суеверията с усмивка. Този път обаче се ядосах. Вижте къде търсим опора. В Бога? Не! Ние отдавна сме започнали да живеем така, сякаш нямаме нужда от Него. В свети Николай? Не! Отдавна го ползваме само като повод да се наядем с риба и да се напием. Дори не можем да изтърпим някой да ни разкаже кой е свети Николай, камо ли да потърсим подкрепата му. В собствените си усилия? Не! Ние разчитаме на магия с помощта на люспа от шаран! Слагаш люспата в портфейла и всичко се оправя. И знаете ли защо вярваме в суеверия? Отговорът е разобличаващ. Защото магията не изисква от тебе нищо. Не трябва да се промениш. Не трябва да положиш усилия. Не е нужно да мислиш за любовта на Бога. Не е нужно в нейната светлина да потърсиш грешките си и да се разкаеш за тях. Не е нужно да измериш духовния си ръст с милосърдието на свети Николай. Не е нужно да отвориш очите си и да видиш реалността такава, каквато е.

В момента се приема бюджетът на страната, тоест приема се какво ще имаме в портфейла си през следващата година. И собствените ни деца протестират. И отчаяно пишат във Фейсбук: „Няма ли да ни подкрепите?” „Не!”- можем да отговорим веднага. „Ние ги цакаме с люспа от шаран”. Вероятно на нея разчитат и тези, които изготвят бюджета. На тях обаче, за разлика от нас, ще им провърви, защото имат червени портфейли и достатъчно пари, за да си купят шарани с най-големите люспи. В тая държава ние сме шарани. И докато сме такива, все ще има кой да ни купи, изкорми, изпържи, изпече и накрая да ни вземе и люспите, за да си ги прибере в големия червен портфейл. Ей така, за да му е на пари и следващата година.

На следващия Никулден, разбира се, ще се окаже, че ние пак сме без пари. Защото думата суеверие подсказва за същността си. А именно: напразна вяра. В нашата държава обаче думите нямат значение. И тогава пак някой друг ще ни е виновен. Кой ли не… Само няма да признаем, че сами сме си виновни. Че сме разчитали на люспи вместо на себе си. Че проблемът е в нашето малодушие. Че тогава, когато са биели децата ни по улиците, когато са ги прибирали в полицията, когато са мръзнали на студа заради нас, заради общото ни бъдеще, ние сме си траели. Траели сме си, когато някое правителство тегли заеми и ги харчи неясно как. Траели сме си, когато е било очевидно, че същите пари ще се връщат от нашия портфейл. На мястото на изтеглените пари, на мястото на съвестта си ние залепваме люспи. Ние живеем в общество, където ненормалността е станала критерий за нормалност. Възмущаваме се, когато децата ни хвърлят домати по онези, които изготвят чудовищни бюджети. Наричаме ги хулигани и заплаха за националната сигурност. Но когато някой ни замазва очите с огризки от риба, това някак си ни забавлява и тичаме в първия рибен магазин за люспа, сякаш някакви извънземни са ни облъчили, за да вършим безумни неща.

Не случайно децата казват, че искат нов морал. Ние сме обърнали всичко надолу с главата. Не вярвате ли? Ето ви един пример. Едни професори се напиха в университета. И каква беше обществената реакция? В голямата си част обидна. Какво ни казаха: „Е, какво пък, кой не пие?” или „Ама то всички знаем, че там се пие…”, или нещо като „Доносници такива, какво предавате хората, че си пийват…” В българската представа за морал напиването често се свърза с една дума: „човещинка”.

Винаги съм се чудила защо не казваме „човещина”, когато някой прояви смелост, приятелство, милосърдие, съпричастност. Нали именно тези качества правят човека човек? Вместо това ние казваме „човещинка”, когато някой се напие до безпаметност. И понеже всички са го правили, значи това е нещо нормално. На всичкото отгоре и един от пияните професори каза, че е омерзен, защото го показали на света. Ами и аз съм омерзена. Не от човека. Не го познавам лично и не ме интересува. Постъпката му обаче е мерзка. И това трябва да бъде ясно. И не само тази, че се напил в университета. Ами и тази, че на трезво никак не съжаляваше. Не се разкайваше. Не се омерзяваше от пиянството си, а от това, че някой го показал на света. Все още имам надежда, че някога ще се появи някоя обществена фигура и ще каже простичката дума: „Извинявайте!”. Ще каже, че съжалява за някоя своя неразумна постъпка. Само че не така, както Станишев се извини за Пеевски или за възродителния процес – сметкаджийски, а от сърце. Просто да сподели: „Омерзен съм от себе си”. Това ще е един от най-светлите дни в новата българска история. Когато някой политик публично се покае, а ние публично му простим.

Една от „опорните точки” на БСП е всички да повтарят, че моралът е субективен. И че за всеки той е нещо различно. Затова и не трябва да бъде търсен. Това е гигантска манипулация. От векове в християнската цивилизация, в която живеем, има основни морални постулати. Например, да си пиян винаги е било лошо. Дори целият ректорски съвет да се напие, пак няма да стане нещо хубаво. Да се лъже винаги е било нещо лошо. И дори председателят на парламента да каже, че „опорните точки” на лъжата са нещо нормално, това пак няма да е добро. Да се краде от бедните и да се дава на богатите е лошо. Дори и това да се превърне в държавна политика, дори да го напишат в закон, този закон ще е лъжлив, защото противоречи на Божия закон, който единствен е валиден. И който твърди обратното, да си махне люспите от очите, от ушите и от душата.

Сега протестиращите студенти пишат с болка за това, че никой не обръща внимание, че ги бият. Че облечени в униформи родители си позволяват да ги блъскат, ритат и псуват, скрити зад анонимността си. Тук ще кажа нещо с огромна болка: Деца, трябва да минете и през това. Ще запомните ударите. И споменът за тях няма да ви даде да станете като нас. Ако човек мечтае за нещо хубаво, включително и за това портмонето му да е пълно, (макар че това е най-маловажното) трябва да е готов да понесе отговорност. Да понесе удари. Да го боли. Но да се бори. Да се променя. Да пада и отново да се изправя. Само така децата стават истински големи. Ние изглежда не пораснахме. Защото вярваме в детинщини. И като все още невръстни деца тикаме нечистотии по портфейлите си. Гледам лицата на протестиращите студенти. Забелязахте ли, че за тия два месеца те възмъжаха?

Аз имам надежда за бъдещето. Тя не е, че когато децата пораснат, портфейлите на нас, остарелите малчугани, ще са пълни. Не. Надявам се, че те ще напълнят душите ни с всички онези неща, които не пожелахме. За които не се преборихме. Които пренебрегнахме. И които са единствено важни. Нещата, които хранят не телата, а душите. Надявам се, че след време тези студенти ще се появяват по медиите и няма да ни казват къде да оставяме остатъците от рибата, а ще разказват за светителя Николай, който е оказвал и оказва на хората големи милости.

Още по темата

29/11/2013

Нашите автори

Докога пият професорите

25/11/2013

Нашите автори

Една цигара време

13/11/2013

Нашите автори

Бесовете български

08/11/2013

Нашите автори

Гримът на порока

Следете новините ни в GoogleNews