Дуел в писма I. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Правилата на мускетарите

Последна промяна на 16 октомври 2018 в 14:46 17690 9

Идеята за тази рубрика дойде от дуела в писма между скандалния световноизвестен романист Мишел Уелбек и философа Бернар-Анри Леви.

Историята тръгва от един обяд през 2008-ма, когато двамата решават да си пишат за всички неща, които ги държат будни нощем. Диалогът в писма продължава шест месеца. Главната тема е това, което ги обединява – „И двамата сме доста презрени личности“, както казва самият Уелбек.

Защо е така? Уелбек смята, че Леви е „философ без своя оригинална идея, но с отлични контакти“, „спец в медийните фасове и сензации“, „въплъщение на неприлично богатия социализъм“ и „създател на най-безсмисления филм в историята" (Le jour et la niut).

В течение на кореспонденцията им и двамата започват да идентифицират причините за неприязънта, която често събуждат, както и да ги защитават.  Макар двамата да се възприемат за политически крайности – Леви е човек на „моралното ляво“, а Уелбек – „аморален либертарианец“, откриват, че общото им призвание, отдадеността им на писането, писателите и саможертвата в тяхно име е далеч по-силна идеологическа сила.

За съжаление у нас все по-рядко наблюдаваме сблъсък на идеи. А именно те формират обществото, в което живеем.

В дуела поканихме двама автори, които за нас са емблема на две сблъскващи се идеологии - либералът проф. Евгений Дайнов и консерваторът Тончо Краевски.

Всяка седмица, във вторник, ще публикуваме по едно писмо между двамата.

Драги Тончо,

Много ми допадна, признавам, идеята на моя отдавнашен приятел и съратник Владо Йончев за писането на тия „публични” писма. Най-малкото – този жанр има дълга и достойна история, отпочната от Едмънд Бърк с A Letter To a Gentleman At Paris.

По времето, когато България се титуловаше Народна Република много обичах да пиша писма – истински, на хартия и предимно на ръка. Пишех си най-вече с приятели в Англия и СССР – задгранично, така да се каже. На практика, освен писма, нямаше друг начин да се поддържат отношения през граница. А на границата едни мустакати батковци отваряха писмата – и моите навън, и въшните към мен – за да ги прочетат. После ги залепяха с лепкава и доста миризлива тъмнокафява слуз, наричана тогава „канцеларско лепило”. То живееше в едни такива големи мастилници, с бучната в средата четка. Тя, разбира се, винаги беше покрита със засъхнало лепило и втвърдена като кокал. Мажейки с нея, нямаше как да се получи нито равна линия, нито пък равномерно покритие.

Та пристигаха писмата, разлепени и залепени наново, с видна отдалеко тъмнокафява бразда, повече или по-малко несъвпадаща с ръба на капачето на плика. Да се знае, че властта те държи под око. Че нямаш тайни.

Кой знае какво са си мислили моите английски приятели, за последно виждали канцеларско лепило в черно-бели филми за Втората световна война: „Абе тия в България нямат ли някакви по-съвременни лепила?”. Руските ми приятели знаеха, за какво иде реч. Както и аз.

Сега поне доброволно „отварям” тия писма за всички желаещи, защото и другата идея на Владо ми харесва – „Дуел” с писма.

Още в мига, в който той спомена „дуел” се сетих за първите страници на „Тримата мускетари”. Сещаш се: язди д’Артанян към Париж смешната си жълта кобила и в една страноприемница се натъква на граф Рошфор. Който, разбира се, се подиграва на жълтата кранта на 18-годишния провинциалист. Д’Артанян го предизвиква на дуел, както е редно между джентълмени. Но за Рошфор д’Артанян не е никой; и затова графът, вместо да извади шпагата си, нарежда на слугите да пребият бъдещия мускетар с тояги.

Което си е метафора за онова, което в последните години се случва в нашите общества. Хората вече не дебатират помежду си по правила, според които дължиш на опонента уважение, изслушваш го внимателно и си готов, под напора на добре аргументирана негова позиция, да промениш нещо в своята. Както правилата на дуела, така и правилата на дебатирането са измислени, за да сложат рамка на безкрайното насилие и на безкрайната грозота в отношенията, на които човеците са способни.

И изведнъж – и то навсякъде из цивилизования свят – на терена на дебатирането нахлуха тълпи слуги, размахващи сопи, които светкавично правят „мечка” на всеки, който се опитва да се дуелира по правилата. Вместо добре построени аргументи, стъпили върху прочетени и разбрани книги – псувни и закани. Вместо вникване в отсрещната позиция - мигновено „профилиране” на нейния подръжник: соросоид, джендър, толераст и пр. Вместо елегантно дефанзивно завъртане и отвръщане на тезата с теза – светкавично заливане на личността на опонента със самосвал с фекалии.

Вместо на терена да имаме джентълмени, спорещи по правилата и готови след спора да са приятели – имаме различни глутници слуги, които имат намерението да осакатяват отсрещната страна, защото я мразят до степен да желаят тя да не съществува физически.

Онези (с претенции за мислители) – и от крайноляво, и от крайнодясно – които се опитват да легитимират това безобразие, първо обърнаха гръб на равенството „а ла Кант”, после за малко си поиграха с „признание” а ла Хегел, но бързо им доскуча.

Накрая се изцепиха: „Идентичност!”. Ако си хуту, задължително трябва да мачкаш тутсите. Инак не си съвпадаш с идентичността и си един вид предател...

Всъщност, когато Тодор Живков сменяше имената на турците в Народната република, пак ставаше същото. „Нас ни учат, че щом сме българи, трябва да мразим турците – а тази тука девойка тръгнала с шалвари!” – изръмжа нейде през 1987-ма една лелка в трамвая, сочеща с пръст моя приятелка от Художествената академия, която се беше турнала в шалвари. Нарочно, разбира се, като протест. Но ето: още пропагандата на БКП, в последните си гърчове, лансира идеята за „идентичност”, със съпътстващата я омраза.

От бай Тошо, през Кант, Хегел и Стив Банън и – война на всеки срещу всеки, точно по Хобс.

Тия хора не разбират ли, че правилата на сблъсъка – дуел ли, дискусия ли, война ако щеш - са измислени, за да можем да живеем заедно, без всеки ден да се избиваме? И че ако тези правила ги няма – избиваме се. Защото, ако няма правила, има само племена. А целта на всяко племе е да изтреби съседното. Още Леви-Строс го е писал в „Тъжните тропици”.

И все пак като че индианците по Амазонка не се мразят толкова, колкото напоследък се мразим ние. От време на време се колят, но помежду кланетата не изгарят от омраза. Гледат си другата работа. А ние, тъй като не сме обречени да тичаме из джунглата всеки ден за да ловим по някоя змия за вечеря, имаме лукса да пълним цялото налично време с омраза.

Няма да се „дуелирам” с теб за кефа на слугите със сопите, а – за да подпомогна, доколкото мога, възстановяването на представата, че трябва да има правила. Но още отсега (признавам си без бой с тояги) предвкусвам чисто гаменското удоволствие, което ще изпитам, когато хора от моята среда скочат да ми се карат, че те „легитимирам” теб, реакционера; и още повече ще се развеселя, когато твоята среда ти скочи, че легитимираш мен, соросоида.

Eвгений

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

66755

9

El Commandante

23.10 2018 в 07:52

Прочетох донякъде, омръзна ми, скролнах надолу да видя коментарите и още първия-на Квазимодо съдържаше повече образност и ме разсмя повече от целия текст на Дайнов.

-232

8

Tabadatko

20.10 2018 в 14:57

Тоя Краевски не му ли викаха 'малката сперма'?

1000

7

tonivet

17.10 2018 в 13:24

Слугите с тоягите веднага се появиха! Още с първите коментари.
:D

1020

6

Alm

17.10 2018 в 06:35

Защото се опитват да те изкарат от гората и да започнеш да четеш, пък и да се напънеш да мислиш.

668

5

Батко

16.10 2018 в 19:57

Един не лош увод, но ще трябва и другия да бъде на ниво. Според мен рицарят Гауейн (Генчо) ще загуби от Ланселот. Знаете кой е прави и кой е крив. Но победата на падналия няма да е свързана с морала, а с харесването. Днес е модерно да си консерватор.

500

4

квазимодо

16.10 2018 в 18:52

Чета vesti.bg. и хоп пак дуелиращият се. Отивам да си отворя една консерва копърка. Или пък не, не се знае дали няма да изскочи " някой " от нея. Имена няма да споменавам. Мир нам.

665

3

безпартийна

16.10 2018 в 18:00

Не знам кой е Тончо Краевски, но ще науча. От сега обаче предчуствам, че ще се забавлявам с писмата - дуели на Евгений Дайнов.

2666

2

Hissarion

16.10 2018 в 17:04

За Дайно сме чували премного, ама кой е този Тончо? Можеше да пишат направо на Рамадан - той нали и той е кумсерватор, сега покрай евроизборите мило и драго ще дава за малко изява по медиите, а пък не е и от ония най-агресивните кумсерватори като Сидера и Барека.

500

1

квазимодо

16.10 2018 в 16:34

A защо не идете в гората , накичете се с мъниста , нарисувайте се, татуирайте се сложете си по едно перо отзад, изпийте по 3-4 огнени води и си ги премерете. Защо ми трябваше да чета.