Първо искам да ви разкажа за дракона... древния, зловещ дракон, който изтезава жертвите си от хилядолетия насам. Нека заедно присвием очи и се вгледаме внимателно назад – далеч, далеч през вековете, към странните, загадъчни обичаи на античните предци на нашата цивилизация, обитаващи земите, напоявани от мързеливите води на Нил. Строили са пирамиди, ваяли са монолити, превръщали са думите си в йероглифи, обожествявали са своите владетели и са се протягали към небесата в търсене на просветление. Техните фараони са смятали, че след смъртта ще имат нужда от телата си... и от съкровищата си. Вярвали са, че ги чака величие в царството на мъртвите, където ще се слеят с Озирис, за да властват над самата вечност. Чакал ги пътят на богоизбраните. Така че труповете били превръщани в мумии, мумиите - полагани във фрапантни саркофази, а саркофазите – скривани дълбоко в хладните търбуси на натъпкани с любимите им вещи и скъпоценности гробници.

Античните мумио-патолози обаче нямали представа, че човешкият мозък има важни функции. Запазвали повечето вътрешни органи, но не и мозъка – изтегляли го през носната кухина и го изхвърляли. Да, фараоните били убедени, че ги очаква безсмъртие, стига да не забравят златото си, среброто си и няколко вътрешни органа. И въпреки това... един по един изчезнали в маранята на вековете. Безизразно и невъзмутимо, времето неизбежно надделява дори над най-самозабравилия се политеизъм, така че и Рамзеc, и Ехнатон, и Хеопс, и всички други фараони потънали във вечността. Гробниците им били опустошени, съкровищата - ограбени, пирамидите им се превърнали в декор за селфита, а мумиите – в озадачаваща халтура с участието на Том Круз. И все пак... човечеството дължи някои много стойностни неща на погребалните ексцентричности на фараоните.

Никой не знае с абсолютна сигурност, но се предполага, че мистериозният папирус на Еберс е открит положен в краката на египетска мумия в окръг Асасиф, в некропола Тива. Написан е преди три хиляди и петстотин години, но египтолозите смятат, че всъщност е копиран от още по-древни текстове, създадени преди повече от пет хилядолетия. Античният свитък се смята за медицинска енциклопедия на древността и съдържа огромно количество информация за естеството, развитието и разпространението на стотици болести, както и за многобройни лекарства, билки и дори заклинания за борба с тях.

Ако го разгънете, ще установите, че древният свитък е дълъг двайсет метра! Сто и десет безценни страници. На една от тях е описано зловещо заболяване. Човек се заразява с питейна вода, в която има водни бълхи, погълнали ларвите на паразитен червей. Следва истински кошмар. Тъканите на неподозиращата жертва се превръщат в богата хранителна среда за мрачния злосторник. Червеят започва да расте вътре в тялото... и да се придвижва. Известно време няма симптоми. Но след около година започват болките. Папирусът на Еберс твърди, че са неистови и продължават със седмици. Ден и нощ! Образува се идеално кръгъл мехур – обикновено на стъпалото или на глезена. Постепенно мехурът се превръща в рана. Това всъщност е отвор в края на ужасяващ тунел, издълбан от порасналата гнида. Крайчето ѝ дори се подава от него! В този момент червеят е дълъг един метър! Агонията, предизвикана от пъкления паразит, има много конкретна цел. Цел, изтъкана брънка по брънка от най-древната плетачка на дантели – еволюцията. Усещането е подобно на бавно, мъчително горене – сякаш в крака ти тече гореща лава, разтапяйки плътта ти отвътре навън. И това не е случайно. Обезумялата от болка жертва търси вода, в която да потопи крака си... нещо хладно, което да угаси огъня – най-често питеен източник. В момента, в който гостоприемникът потопи крака си във вода, червеят освобождава стотици хиляди ларви, които ще бъдат погълнати от водни бълхи, и зловещият цикъл ще започнe отначало.

Папирусът на Еберс твърди, че единственото лечение е червеят да бъде изваден от тялото. Но трябва да се внимава, защото ако жертвата се опита да го изтръгнe, той ще се скъса и по-късно ще изгние вътре в крака, водейки до опасни инфекции. Инструкциите в древния документ са следните: „Вземете крайчето на червея и внимателно го навийте на дървена клечка. Изтегляйте го малко по малко с бавно въртене на клечката – по няколко сантиметра на ден, докато целият паразит не излезе от раната“.

Хиляди години са минали от деня, в който тези думи са били изписани от тайнствен автор с примитивен пигмент върху лист, направен от растението папирус. Било е в самия мъждукащ изгрев на човешката писменост. Колкото и да е странно, до този момент все още няма друг метод за лечението на тази демонична болест. Латинското ѝ име е дракункулоза – „страдание с малък дракон“, но повечето хора я познават като болест на гвинейския червей.

Благодарение на древните египтяни знаем, че тя е наш мрачен спътник от самата зора на човешката цивилизация. Стотици милиони са били жертвите му през хилядолетията. Един ден обаче гвинейският червей щеше да се срещне с… подводничаря.

Неговите приключения са от особено значение, така че задължително трябва да ви разкажа за него. Подводничарят е в самото сърце на тази история, но преди да стигнем до него, бих искал да спомена една книга, на която се натъкнах тази зима. Беше сборник с елегантна поезия, която ме накара да се замисля за някои неща. Накара ме да се замисля за времето, за смисъла, за безмълвните фараони, за пътя... Този път, по който крачи всеки от нас точно толкова, колкото му е отредено на този свят.

Същият този сборник със стихове ме накара да се замисля за... за президента. Президентът аутсайдер, който шокира Вашингтон с победата си, но напусна Белия дом след четири турбулентни години. Президентът с нисък рейтинг, който не бе преизбран и който остави Съединените щати в икономическа, политическа и социална криза. Не – не става дума за Доналд Тръмп. Книжката предизвика спомени за един много, много странен човек, чиято нереална история сякаш е изтръгната директно от готическото въображение на Дикенс. Реалността обаче често е по-екстравагантна дори от въображението, така че в един студен, но слънчев януарски ден въпросният странен човек бе официално провъзгласен за 39-ия президент на Съединените американски щати. Беше се появил сякаш от нищото и бе толкова непознат на широката публика, че в началото на предизборната му кампания вместо да го наричат с истинското му име Джими Картър, журналистите му лепнаха прякора „Джими Кой?“.

Много хора смятат неговия мандат за провал. Картър не успя да изпълни съществена част от обещанията си, енергийната криза през 1979-а парализира икономиката, образуваха се километрични опашки за бензин, а инфлацията повиши цените на стоките. Но за най-голямото му политическо прегрешение историците винаги ще смятат завършилата катастрофално секретна спасителна операция, която трябваше да освободи американските заложници в Иран.

Напълно логично Картър бе победен в изборите през 1980 година от апостола на консервативната идеология Роналд Рейгън.

Повечето американски президенти следват предсказуема житейска траектория, след като излязат от Белия дом. Обикновено те се опитват да монетизират своя престиж и опит, публикувайки стандартните мемоари и обикаляйки с десетилетия корпоративни събития, за да държат скъпоплатени, клиширани до неслушаемост речи. Бившите президенти неизменно стават настоящи мултимилионери, настаняват се в зашеметяващи имения и се отдават на аристократични хобита, свързани предимно с играене на голф и употребата на скоч.

Джими Картър имаше коренно противоположно намерение. Той бе пристигнал от политическия вакуум на aмериканския Юг, воден от идеалистичното убеждение, че може да промени света. И това убеждение не бе накърнено по никакъв начин от факта, че вече не беше президент. Така че веднага след изгубените избори Картър се захвана за работа. Дива, неуморна и неплатена работа, която продължава дори сега, в момента, в който четете тези редове. Този човек се държеше по много странен начин – сякаш не бе изгубил най-престижната професия на света, а току-що бе спечелил друга, още по-отговорна работа.

Бившият президент знаеше, че има особена дарба – да прокарва пътека между сърцата на хората – дори на тези, които не подозират, че имат сърца. Така че през последните четиридесет години той се превърна в емисар на мира по целия свят. Обикаляше непрекъснато конфликтни зони, арени на кръвопролития и авторитарни режими с надежда да постигне примирие, да спре варварски геноцид или да освободи политически затворник. И много често усилията му се увенчаваха с успех. Южен Судан, Близкият изток, Босна, Куба, Никарагуа – Картър бе навсякъде. Никой не бе изненадан, когато през 2002 година му бе присъдена Нобеловата награда за мир.

През 1982 година бившият президент успя да създаде нещо изключително – неправителствена благотворителна организация, наречена „Център Картър“. Мисията ѝ беше да защитава човешките права и да облекчава страданията на хората по целия свят. По един или друг начин „Център Картър“ е отговорен за подобряването на живота на хората в 80 държави. Днес на тази институция се гледа като на храм на добрината и човечността.

Самият Картър обаче смята, че неговият най-голям успех е бракът му с Розалин Смит – съседското момиче, което познавал от дете и което винаги е обичал. Оженили се през 1946 година и от тогава до ден днешен са абсолютно неразделни.

От 36 години насам Джими и Розалин запретват ръкави и всяко лято заедно с други доброволци строят къщи по целия свят за хора, които никога не са имали собствен дом. Джими Картър винаги е обичал и уважавал физическия труд. Смята го за пречистващо и благородно усилие. Казват, че има златни ръцe и твори великолепни мебели в малка дърводелска работилница в дома си.

Миналото лято за пръв път от трийсет години не можах да се прибера в България заради проклетата пандемия. Едно от нещата, които ме влудяват, е липсата на движение, така че подобно на толкова много други хора бях започнал да губя разсъдъка си. Не ме свърташе на едно място и направих няколко импулсивни пътувания с кола. Едно от тях ме отведе директно по средата на нищото – Плейнс, щата Джорджия. Колебая се да нарека това селце населено място поради простата причина, че беше предимно ненаселено. Централната улица завършва само пет-шест тухлени постройки, след като е започнала. Всеки човек, който някога е плувал, може да си поеме дъх и да мине от единия до другия край на улицата, преди да е издишал. Няколкото сгради с овехтели магазинчета са само от едната страна – от другата има железопътна линия. Беше юли и температурата и влагата бяха неистови. Ако в ада има сауна, предполагам, тя се радва точно на такива атмосферни условия. Но въпреки че бях готов да разменя някой и друг бъбрек срещу климатик, усетих незабавно удовлетворение от 15-часовото си пътешествие. Бях започнах да разбирам бившия президент. Присъствието му се усещаше навсякъде.

Джеймс Ърл Картър е роден и израснал точно тук, в сауната на Сатаната, през Голямата депресия в дом без електричество и канализация. Започнал е да работи в семейната ферма още шестгодишен. Било е въпрос на оцеляване, а по това време този въпрос имал един-единствен отговор: къртовски физически труд.

Така че малкият Джими работел. Понякога по 12-14 часа на ден. През годините се научил на земеделие, животновъдство, дърводелство, строителство, автомонтьорство, счетоводство и какво ли още не. Човек не се ражда със златни ръце. Златото пристига по-късно... след мазолите. Пак тук, в Плейнс, щата Джорджия, Картър усетил, че има призвание. Искал да помага на хората, независимо от тяхното вероизповедание, социално положение и цвят на кожата. Вгледал се в нищетата, болестите, несправедливостта и страданието, властващи по целия свят, и си казал, че ще прави каквото е по силите му за всяка човешка душа, на която би могъл да помогне с нещичко. Младият Джими нямал много. Имал само грапавото злато по ръцете си, доброто си сърце и пътя... незнайния криволичещ път, който тепърва му предстоял. Смятал, че ще завърши гимназия и ще продължи да работи във фермата до края на живота си, но... родителите му имали други планове. Били забелязали, че Джими е много добър ученик. Много, много, много добър ученик. Отдавало му се всичко: химия, математика, история, литература, музика. Всичко. Четял непрекъснато. Не запаметявал – научавал. Не с усилие, а с удоволствие. Баща му бил завършил десети клас и това било най-високото академично постижение в семейството до този момент.

Но родителите му знаели, че техният син е по-особен, че не трябва да бъде ограничаван от тяхното минало. Събрали колкото пари имали и го записали в двегодишен колеж. Надявали се благодарение на отличния му успех да бъде препоръчан за престижната Военноморска академия в Анаполис, в която обучението било безплатно. Джими не ги разочаровал и бил приет в Академията в разгара на Втората световна война. Специалността му била тежка – инженерни науки, но както винаги, Картър прелетял през обучението с отличен успех и в съкратени срокове.

Момичетата отдавна гравитирали около него заради външността, интелекта и благородството му, а по това време младият офицер имал връзка с победителката в конкурс за красота в щата Джорджия Анел Грийн. Истинската любов обаче е търпелива и настоятелна. И когато реши, че двама души си принадлежат, не търпи възражение. Тя държала под ръка Джими и обаятелното съседско момиче Розалин още от детските им години. Просто изчаквала удобния момент. Бракът им бил сключен малко след като Джими завършил Академията.

След двегодишна служба на борда на два от най-старите кораби във флотилията на Съединените щати – „УСС Уайоминг“ и „УСС Мисисипи“, Джими се кандидатирал за подводничар – акт, който повечето хора биха сметнали за безразсъден и който ужасил младата му съпруга. Тук, както се досещате, историята на президента се слива с историята на подводничаря.

Познавам лично само двама бивши подводничари... особени хора. Казвали са ми, че всеки човек, служил в подводница, поне един-два пъти е бил на крачка от смъртта. Наистина, едва ли има по-рискова армейска професия. Дори най-малката авария може да бъде фатална, когато се носиш с месеци във вътрешността на тясна стоманена пура, натъпкана с експлозиви и заобиколена от чудовищно налягане. Една произволна искра, едно счупено зъбно колелце, едно късо съединение, една грешна стъпка могат да доведат до мъчителен край. Пътуването в Космоса е далеч по-безопасно. „Трешър“, „Курск“, „Минг“, „Комсомолец“ са само няколко от многото подводници, които са се превърнали в подгробници за хилядите си обречени обитатели. Да, нужен е по-друг манталитет, за да станеш подводничар – нужна е постоянна концентрация, маниакална педантичност и смелост, граничеща с безумие.

Джими взел без проблем теста за клаустрофобия, минал през необходимото обучение и започнал служба на дизелово-електрическата подводница „Помфрет“ в Тихия океан. За да бъдат заредени двеста петдесет и двата ѝ акумулатора, подводницата трябвало периодично да излиза на повърхността и да включва дизеловия си двигател. Правели го предимно нощем. Първият флирт на Джими със смъртта станал по време на едно от тези зареждания в периферията на ураган. Колосална вълна се стоварила върху „Помфрет“ и помела Картър от палубата директно в непрогледния мрак. По някакво чудо бил захвърлен обратно в посока на подводницата и успял да се вкопчи в картечницата ѝ.

Същият ураган разрушил системата за комуникация на подводницата и след няколко дни на безуспешни опити да бъде установена връзка с екипажа, военноморските сили уведомили близките им, че всички подводничари са загинали.

Няколко месеца по-късно в пристанището на Сиатъл подводницата заедно с целия екипаж за малко да бъде унищожена от спускащата се котва на огромен товарен кораб.

След година Картър става инженер на подводницата К-1. Един ден в двигателното отделение се разразява пожар и естествено Джими е човекът, който самостоятелно се втурва да го гаси. Успява да потуши огъня и да спаси подводницата, но губи съзнание поради изгорелите газове. Свестява се под загрижените погледи на останалите подводничари върху една от масите в столовата и... веднага се втурва да изпълнява задълженията си.

Няколко години по-късно Джими чува, че Съединените щати са започнали конструкцията на две подводници, задвижвани с ядрено гориво, и веднага подава молба за назначаване. По това време славата му на елитен инженер и подводничар се носела из всички ешелони на военноморските сили. Слуховете за безстрашния, неуморим и свръхинтелигентен младеж стигнали до легендарния и ексцентричен капитан Хаймън Рикоувър, който щял да е начело на уникалната атомна подводница USS Seawolf. Той веднага повикал Джими на интервю, което се отправило в неочаквана посока. Говорили за литература, драматургия, музика... Обсъждали Шекспир, Ибсен, Фокнър и Хемингуей. В един момент станало дума за музика и Картър признал, че я консумира във всички нейни превъплъщения и жанрове. „Обичам много и класическа музика, и дори опера – казал Джими. – Коя е любимата ти опера? – решил да го изпита Рикоувър. Джими отговорил незабавно – „Тристан и Изолда“. – Коя част? – присвил очи капитанът. – Последната ария – „Либестод“ – отвърнал младежът. До ден днешен Картър смята, че именно този отговор му е помогнал да вземе интервюто и да намери място в екипажа на атомната подводница. Заради изключителната сложност на новите технологии, използвани в Seawolf, Джими е изпратен на курсове по термоядрена физика в колежа „Юниън“.

Знаете ли, че преди да има Чернобил, е имало Chalk River? На 12 декември 1952 година атомната електроцентрала Chalk River в близост до Онтарио претърпява катастрофална авария, предизвикана от дефекти и поредица грешки на персонала. Следва верижна реакция, разрушаване на ядрения реактор и чудовищни експлозии на водороден газ, които изстрелват четиритонния купол на електроцентралата високо във въздуха. Хиляди радиоактивни частици са разпръснати в атмосферата и милиони литри вода се превръщат в смъртоносна отрова.

Налага се група американски и канадски доброволци да се спуснат под земята в сърцевината на повредения реактор и въпреки интензивната радиация да го демонтират. Както сигурно вече се досещате, сред откачените доброволци присъствал и един ядрен инженер на американските военноморски сили на име Джими Картър. В началото на петдесетте години разрешената максимална доза радиация била горе-долу хиляда пъти по-висока, отколкото е в момента. Джими и неговите колеги успели да демонтират и обезопасят реактора, но въпреки защитните костюми и маски телата им абсорбирали огромно количество радиация.

Въпреки това лъчевата болест някак си подминала Картър и той продължил подготовката си за инженер на атомна подводница. Според всички офицери го очаквала бляскава кариера, поредица от повишения и някой ден дори адмиралско звание.

Но съдбата имала други намерения. Бащата на Джими се разболява неочаквано от рак и умира през юли 1953 г. Фермата бързо изпада в немилост и Джими взема тежкото решение да изостави кариерата, на която е посветил толкова много, и да спаси семейния бизнес. Връщането към земята не било лесно. Джими взел заем от банката, но жестока суша изпепелила посевите. Семейството бедствало и се наложило Джими, Розалин и трите им невръстни деца да живеят в оскъдна, субсидирана от държавата квартира срещу $31 месечен наем. Всички мебели в квартирата били направени лично от Джими с примитивни дърводелски инструменти.

В следващите няколко години, благодарение на неуморен труд, находчивост, дисциплина и предприемчивост, фермата се възстановява, нараства и преуспява. Джими подхожда към фермерството като учен – изучава химическата съставка на почвата, баланса в азотните торове, флуктуациите в климата и т.н. Отглежда царевица, пшеница, памук и захарна тръстика, но бързо установява, че най-доходният му продукт са фъстъците, и реинвестира предимно в тях. В един момент в складовете му се съхранявали петнайсет хиляди тона фъстъци. Постепенно Джими си спечелил репутацията на експерт по почвата и останалите фермери идвали при него за помощ, когато им трябвал важен съвет. И той помагал така, както винаги е правел – както и с каквото можел. Желанието да помага на хората, което усетил да пари във вените му още като тийнейджър, не го било напуснало и постепенно съгражданите му го убедили, че имат нужда от него... в правителството. За изненада на политическия елит, неподправеният, земен и обаятелен фъстъчен фермер от Плейнс става губернатор на щата Джорджия, a само няколко години по-късно се озовава и в Белия дом.

След като изгуби президентството си в люта изборна схватка с Роналд Рейгън, Джими Картър каза следното в официална реч на 4 ноември 1980 година пред своите поддръжници:

„Изпитвам дълбоко уважение към системата, която позволява на всички граждани да вземат решение кой да ги управлява през следващите четири години. Както знаете, това бе дълга и тежка кампания, но сега всички ние трябва да се обединим като народност, за да разрешим проблемите, които все още са пред нас, и да преодолеем предизвикателствата на пристигащото ново десетилетие. Ето защо бих искал да ви подканя да се присъедините към мен и към моето искрено и неподправено желание да подкрепя усилията на следващия президент, тъй като го очаква огромната отговорност да управлява нашата велика нация.“

От тази реч са изминали повече от четиридесет години. Това са четири десетилетия, в които Картър упорито отказваше да намали оборотите и честно казано, постепенно навлезе в рядко срещаната на този свят непреклонна възраст. Въоръжен с несравним усет към дипломацията и с голямата си усмивка, Джими обикаляше неуморно земното кълбо и се бореше като звяр, за да помага на страдащите, потиснатите и онеправданите.

През 1986 година бившият президент предприе едно от най-дръзките си начинания. Беше решил да се изправи срещу древен, зловещ противник, който изтезаваше милионите си жертви от хилядолетия и който бе описан за пръв път в папируса на Еберс. Джими подходи рационално към малкия дракон. Знаейки, че гвинейският червей разчита на заразяването с питейната вода, той си каза, че има начин да бъде прекъснат неговият цикъл на размножаване. Използва средствата на „Център Картър“, за който споменахме, и мобилизира многобройни правителства, министерства, корпорации, Световната здравна организация, УНИЦЕФ и много други с идеята да доставят чиста питейна вода и филтри в двайсет и една държави и да образоват жителите им до такава степен, че те дори да не посягат към опасните водни източници. Много хора смятали мисията на Картър за обречена. През 1986 г. имало 3.5 милиона заразени с дракункулоза. Миналата година са регистрирани общо 27 случая в целия свят. Изцяло благодарение на амбициозния проект на един забележителен подводничар, през 2022 г. се очаква гвинейският червей да бъде напълно изтрит от лицето на Земята. Така след едрата шарка, дракункулозата ще се превърне във втората напълно елиминирана от човечеството болест.

Бащата на Джими Картър е бил едва 59-годишен, когато умира от рак на панкреаса. Животът на сестра му Рут е отнет от същата болест на 54-годишна възраст. Брат му Били умира на 51. Причината? Рак на панкреаса. Накрая и малката му сестра Глория си отива от този свят, покосена от същата болест. По това време Националният здравен институт не е имал в регистъра си друг случай, в който всички членове на едно американско семейство да станат жертва на тази болест. Лекарите смятали, че причината е в някакъв вроден генетичен дефект и в продължение на години наблюдавали с напрежение бившия президент, чието дълголетие било абсолютна аномалия в семейството.

Напълно разбираемо, когато бе диагнозиран с рак на 91-годишна възраст, прогнозите на лекарите бяха отчайващи – метастазите бяха плъзнали навсякъде, включително и в мозъка. Бе изрязана част от черния му дроб и въпреки радиационната и имунна терапия специалистите смятаха, че му остават седмици живот. Повечето неща на този свят имат своето обяснение.

Но има и такива, които безцеремонно отричат всякаква логика. Дните и седмиците отминаваха, а Картър не проявяваше абсолютно никакво намерение да умира. Няколко месеца по-късно Джими отново вилнееше с чук и трион, строейки къщи за бедните, а ракът бе в необяснима ремисия.

Година по-късно Картър падна в дома си и удари жестоко главата си върху ръба на голяма маса. В спешното отделение затвориха раните му с четиринайсет шева. Къде, мислите, беше на следващия ден? Да, познахте! На строежа, в гетото на Мемфис, където бедно семейство, което никога не е притежавало собствен дом, щеше да се сдобие с къща благодарение на един 92-годишен неразрушим мъж, с кръвоизливи и шевове по лицето и с остатъци от рак в тялото и мозъка.

Знаете ли, Джими и Розалин можеха да живеят където си пожелаят. Можеха да купят имение, да си построят палат, да тънат в охолство и разкош. Погледнете обаче тази снимка.

Това е техният дом, оценен наскоро на сума, за която е почти невъзможно да се купи обикновен апартамент в София. Всеки американски президент се ползва със задължителна охрана до края на живота си. Ако се доберетe до къщата на Джими, ще забележите, че пред дома е паркирана черна бронирана кола на секретните служби. Тя струва повече от самия дом. Две стаи, скромен хол, демодирана кухня и малка гостна. Картър е построил къщата със собствените си златни ръце през 1965 година. Знаете, разбира се, точно къде се намира – в селцето Плейнс, щата Джорджия, което той обича с цялото си сърце, тъй като това е горещото, ненаселено място, където е роден и израснал, където живеят най-хубавите му спомени и където е срещнал своята голяма любов – Розалин. Местните твърдят, че често ги виждат да крачат бавничко рамо до рамо в магазина за намалени стоки или по късата главна уличка – винаги заедно и винаги хванати за ръка – две влюбени 90-годишни хлапета.

Този август благосклонната съдба награди неувяхващата им любов със 75-ата годишнина от тяхната сватба!

Сигурно понякога се питате на какво се дължи инстинктивното недоверие на хората към политиците. Защо с всеки изминал мандат губим късче по късче и без това оскъдната си вяра в системата? Защо година след година бюлетините ни биват лакомо поглъщани от урните на разочарованието? Думата „демокрация“ е колкото простичка, толкова и многозначителна. „Демос“ – народ. „Кратос“ – власт. Власт на народа. Красива, семпла, идеалистична концепция, върху която се крепи надеждата ни, че гласът на всеки човек, колкото и да е малък, е от значение. В повечето случаи обаче политическата класа е мотивирана не от желанието да подобри живота на хората, а от двата основни нагона на управляващите – жаждата за власт и жаждата за пари. Почти винаги едното е производно на другото. Американците имат поговорка, която гласи, че властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Системата сякаш малко по малко е намерила начин да се абсолютизира. Да се прикрива зад фалшив популизъм. Да купува избори. Да надживява мандати. Може би затова парламентите ни са пълни до пръсване с куртизанки на корупцията. Може би затова правителства на уж демократични държави са се превърнали в антиквариати на потомствена простащина и клептокрация. И ето че, за съжаление, днес, в XXI век, светът прелива от социопати, които са готови да опожарят собствената си държава, само и само да могат да се нарекат президенти на нейната пепел.

Властта е прелъстителка, на която самата човешка натура явно не е в състояние да устои. Това прави хората, които намират щастие и смисъл в това да помагат на другите, особено стойностни. Особено редки.

Аз не бих определил мандата на Джими Картър като провал. Повечето от неуспехите му бяха извън неговия контрол, включително спасителната акция в Иран, която беше провалена от безумна верига от злополучни обстоятелства. Бях хлапе по времето на неговата администрация, но си cпомням добре тогавашния Картър. Карикатуристите на „Стършел“ и „Работническо дело“ обичаха да преувеличават голямата му усмивка, но дори като десетгодишно дете усещах нещо, което по онова време изглеждаше почти нереално – нашата идеално смазана пропагандна машина не успяваше да демонизира този човек. И то не защото не можеше. Тя сякаш не искаше – сякаш таеше към него известна... симпатия. Картър бе протегнал ръка и ние усетихме този жест отвъд Желязната завеса. Може и да си въобразявам, но като че ли взаимоотношенията със Запада се позатоплиха поне с няколко градуса. За пръв път започнах да чувам редовно западна музика по „Хоризонт“, а в кината се появиха филми като „Полет над кукувиче гнездо“, „Коса“, „Апокалипсис сега“ и др. На Картър дължим договорите от Кемп Дейвид, които сложиха край на конфликта между Египет и Израел, и историческото споразумение САЛТ 2 с Леонид Брежнев. Картър създаде и министерствата на енергетиката и образованието на САЩ, както и агенцията за борба с бедствията ФЕМА, премахна големи бюрократични структури, реставрира дипломатическите отношения с Китай и върна Панамския канал на Панама, предотвратявайки хаос и размирици в Централна Америка. През целия си мандат неговата администрация не изстреля нито един куршум, не пусна нито една бомба и не започна нито една война.

Но нещата, които постигна като президент, не могат да се сравняват с нещата, които постигна впоследствие. Знаете ли, не ми е ясно как и кога, но освен всичко друго Джими Картър е успял да публикува не една, не две, а 44 книги! Между тях има дори исторически роман, книга за деца и един завладяващ сборник с непретенциозна, но искрена поезия, който ме хвана директно за гърлото, накара ме да се замисля за безброй неща и ми каза, че нямам право да не напиша точно тази история точно сега..

Приятели, спрете да четете за малко и погледнете навън! А сега погледнете навътре – днес е толкова хубав ден! И не само защото есента е отворила гардероба си и е на път да сложи най-красивата си рокля. Днес е първи октомври... топъл, слънчев и усмихнат ден, независимо от времето. Днес единственият президент подводничар в историята на САЩ празнува рождения си ден. Но аз си мисля, че всеки човек трябва да празнува. Или поне тези непоправими идеалисти, които все още вярват в добрината, достойнството и честността. И които тайничко таят надежда, че някой ден хората като Джими Картър няма да бъдат изключение.

Ние крачим по пътя си, трупайки вещи, професионални успехи и постижения. Мислим си, че сме техни собственици, но истината е, че единственото нещо, което притежаваме, е самият път. Така е устроена Вселената, че с годините пътят пред нас става все по-къс, а пътят зад нас – по-дълъг. Какво ще видим, когато пристигне нашият декември и погледнем в огледалото за обратно виждане? Каква ще бъде равносметката? Ще бъде ли красива магистралата, която сме оставили зад себе си? Какво ни очаква в миналото? Съзидание или разруха? Или просто празни тъжни пирамиди? Светът е пълен с фараони. Винаги е бил. Но те, виждате ли, си тръгват един по един, безмозъчни, обезвещени и забравени. И малко по малко потъват във вечността, от която винаги са се страхували. Джими Картър прекара 93 години от живота си извън Белия дом. Той бе решил, че няма право да прахосва нито една от тях, и построи пирамида, която няма как да бъде ограбена. Нейните съкровища принадлежат на всички ни. Има редки хора на този свят, които използват дните си на Майката Земя като мастило, с което пишат... поезия. И когато погледнат назад, виждат само... стихове. Днес бившият президент става на деветдесет и седем години и знае прекрасно, чe дългият, криволичещ път, по който тръгна толкова отдавна е вече зад гърба му. Остават само няколко крачки. Но когато асфалтът свърши, слънцето залезе и се спусне мрак, Джими Картър няма да изчезне – хора като него не потъват във вечността... Вечността потъва в тях.