Лъчезар Ангелов

20 часа, подлезът на метростанция "Софийски университет", на метри от лентата, която води до Орлов мост. Горе, на повърхността, хората протестират.

Приближавам края на лентата, слухът ми долавя звук, различен от този на свирките, вувузелите, виковете на хората. Звук, който е толкова различен, че ухото ми трудно се настройва да го чуе така изведнъж. Идва краят на дългата лента. Погледът ми се спира на дребничка жена пред статив с ноти, с цигулка, която произвежда вълшебни за ухото звуци. Звуци, които могат да те накарат да затаиш дъх, за да не прекъснеш по някакъв начин тази феерия от красота. Звучи Вивалди. Звучи различно.

Различно, защото акустиката в тази част на подлеза и доста прилична и някак истинска. Спирам, взирам се във внезапната тъма на ъгъла. Слухът ми тържествува. Жената е затворила очи, свири за всеки, който премине, пък ако остави и някоя стотинка, е добре дошло.

Осезанието ми за присъствие на изключителен пърформанс се засилва и от факта, че има и още двама-трима свидетели на това преживяване. Съзнанието ми отказва да разбере бързо факта, че може би, понякога, не е необходимо да си в концертна зала, за да чуеш качествено изпълнение на класическа музика, а е напълно възможно това да стане и в най-обикновен подлез.

Тържествувам. Тържествувам, защото усещането ми за музиката се приближава до усещането за нирвана. Подпирам се на отсрещната стена, затварям очи, също като дребната женица и мислено потъвам в наслаждение. Наслаждение, което пожелавам на всеки, който премине оттам, вечер, ще я видите, тя е там и свири, свири, като едно щурче, всеки път, като за последно и за хората.