Срещи с белите врани

Довечера имам важна среща. Реших да подаря една илюстрация на човека, с когото ще се видя. Допих си кафето и се потопих в семейната библиотека да търся картинката. Мина половин час, голямо ровене падна, но не намерих това, което търсех. Заинатих се и претърсих повторно най-подробно всички чекмеджета и рафтове. Не и не. Извадих фенерче и надзърнах зад библиотеката, както и по всички възможни тъмни и невидими на пръв поглед места. Резултатът отново бе нулев. Бях си навил на пръста да сторя това с подаряването на точно тази илюстрация, а отсъствието ѝ взе ужасно да ме ядосва. Къде ли съм я пъхнал? Опитах се дори да си спомня не съм ли я дал да се рамкира в ателието, което обичайно използвах за тия цели, и после да съм забравил. Не, не е така, а и те щяха да ме потърсят по телефона все пак.

Докато си мислех - върнах мисловно лентата назад. Изведнъж, както държах един плик търсената илюстрация изпадна в краката ми! Замислих се дали аз я намерих или всъщност тя ме откри. Божа работа. Оказа се, че някак е била прилепнала за гърба на друг плик, но ето слава Богу, откри се! В същият този плик намерих и една друга картинка, за която пък изобщо бях забравил – на великият художник Вадим Лазаркевич.

С нея имам и страхотен сантимент. Той е не само със спомените за десетките илюстрирани от него книжки от моето детство, ами и с близката и почти еднаква съдба и живот на неговото с моето семейство. И двете фамилии са от последните отломки на стари аристократични родове, които са избягали по море след Октомврийската революция и избухналата впоследствие гражданска война на територията на старата Руска империя. Както нашето, така и неговото, а и много други подобни семейства, в крайна сметка са се оказали в България. Лазаркевич около 20-годишен е напуснал завинаги страната си и след кратки перипетии е пристигнал в България. Горе-долу на толкова години е била и прабаба ми с двете си деца, едното от които Николай. Той впоследствие е продължил родословието на фамилията, ставайки мой дядо.

Вадим Лазаркевич-баща, снимка: Столична библиотека, каталог за изложба от 20-те години

Повечето от бегълците са пътували с претоварените английски и френски параходи към Средиземно море. Някои към далечен Египет, но всички със задължителното преминаване през Цариград. Това е било мястото, което по това време е било гъсто населено с консулства от цял свят, един от световните центрове с пунктове за паспортни и визови уредици. Корабите с бежанците доплували благополучно дотам. Доколкото си спомням от разказите на по-възрастните от семейството ми, в последния момент са успели да се качат от порт Одеса на някакъв френски параход. Но в Константинополското консулство се оказало, че няма да им дадат виза за африканският континент, тъй като такава се полагала само на семейства с холандски паспорти.

При семейство Лазаркевич, предполагам, се е случило същото или нещо подобно. Единственото, което помня като подробности от разказите на прабаба ми (ох, колко съжалявам, че не съм имал диктофон да запиша всичко) е това, че на опашката за визи са били познатите ѝ от Киев ултрабогаташи братя Старицки (Борис и Сергей), които са били бивши, крупни украински земевладелци. Братята по-късно също се установили в София, закупили в центъра част от сграда и отворили кръчма, но това се случило натам във времето. Тогава пред консулството, нито братята, нито семейството на прабаба ми или това на Лазаркевич, не са предполагали какви неведоми пътища им е приготвила съдбата.

Преди всички да заминат в различни посоки след изпълнението на всички формалности им съобщили, че трябва обезателно да преминат през американският склад, където на всеки заминаващ му давали ново одеяло, чаршаф, завивка, емайлирани кофа и чаша, а също и малко гърне. Отделно, бюрото за помощи им изписвали срещу подпис няколко гръцки банкноти (драхми) и по пет турски лири. Само това помня, имаше и още подробности.

Нашите слезли от кораба във Варна, свалили ги по-точно, защото някои от членовете на пътуващите заедно семейства с деца в общите каюти се разболели от силно заразния коремен тиф. Корабът продължил без тях за Африка. Не зная подробности за семейство Лазаркевич освен, че са се установили в Месемврия (Несебър и отворили фотоателие. Притежавам една фотография от средата на 20-те години, точно на стария град, отдолу е с щампована с овален печат на „художникъ-фотографъ В. Лазаркевичъ“ - явно това е бащата на Вадим, който е намерил как да изкарва хляба си с любимото хоби и едновременно с това да изхранва семейството си.

Между другото старият Лазаркевич е със същото име и фамилия, ако изключим бащиното – Вадим Константинович (Лазаркевич), уточнявам, за да не става объркване със сина му - илюстратора на детски книжки Вадим, за който става въпрос в редовете надолу. Бащата Лазаркевич е сътрудничил на местния археологически музей в Месемврия (Несебър) и е заснел професионално всички икони и стенописи в района. Всъщност и бащата е бил доста талантлив художник. Има един цикъл еротични рисунки, който е попаднал в каталог за изложба, има запазена една единствена бройка, намираща се в Столична библиотека, знам я и съм я държал в ръцете си по време на мои издирвания по темата за белоемигрантските художници още през недалечната 2018.

За настроенията на тогавашното българско общество към чужденците, не се наемам да правя цялостен анализ. Общо взето българското население навсякъде приемало със съчувствие новодошлите емигранти. Вече са били привикнали с арменските, пристигнали малко преди това, и то на няколко вълни. Като цифра мога да цитирам перфектните изследвания на покойния, за съжаление, изключителен историк Цветанка Кьосева от Централният архив, която навремето доста ми помогна с насоки в търсенето из морето от запазени, но необработени (и до момента) документи по тая тема.

Вадим Лазаркевич-баща, снимка: Столична библиотека, каталог

Оказва се, че през лятото на 1922 г. у нас вече е имало над 36 000 руски емигранти, включително и бивши военни от Бялата армия. Тях и семейството на Лазаркевич, това на прабаба ми и много, много други, правителството е разпределило горе-долу по равно из цялата страна и изключително бързо са успели да се слеят с българското население. Лесно са се интегрирали в местата, в които се търсели всякакви специалисти - лекари, инженери, учители или дори работници за мините. Същото се отнася и за образователната система по това време – в университета и театрите са били назначени веднага пристигналите светила от световно величие като Пьотр Бицили или Масалитинов с хора от трупата му. Имало е, разбира се, и брожения против всичко това.

Единствените, които на всякакви политически нива са се обявявали срещу приема, грижата и навлизането на незаетите трудови места от дошлите от Русия са били БКП (тесни социалисти), които организирали митинги и демонстрации против приема на бежанците с мотиви, че са против настаняването на „контрареволюционерите”.

Мисля, че и днес това се повтаря в някаква степен, само дето е изказано в друго, модерно време и от устата на други партии, които са с други наименования, но усещам, че всичко е едно и също и е просто оттенък или реплика на старото под ново заглавие и обновен лозунг.

Сред емигрантските среди също е имало доста колебания: за някои всички нишки с родината им са били смятани за безвъзвратно прекъснати и са считали, че всичко е загубено, отишло си е веднъж завинаги. Прабаба ми Вера често споменаваше, че „тук добре си живеем, но непрекъснато си седим на куфарите“, сиреч били са в готовност всеки момент да се върнат. Други бегълци от същата тази диаспора бързо са успели да се отърсят от илюзиите, че някой ден ще видят бащините си къщи, осмислили са своите умиращи митове и са се опитали да се преизградят чрез чудесна устойчивост, жизненост и енергия. Някак ми се струва, че са видели какво представляват отстрани и мястото си в новата родина, новата нация. С радост са я приели, както и тя тях и са се смятали за част от нея, с която занапред ще вървят в крак, възможно чак до гроб.

Да се върнем към онези времена: предполагам, на един по-късен етап, синът Вадим, който е най-големият в емигрантското мъжко семейство (жените не успели да заминат с тях с кораба в чужбина и останали на територията на новосформираната съветска федерация) поради безработицата в малкия морски град решил да замине за столицата през 1921. Животът му в София обаче е бил изключително труден и мизерен, спал е по товарни вагони на гарата, които били заделени от българското правителство още преди две години за армията от разоръжени войници, тоест, всички от пристигналите в евакуация войски на Бялата армия, водени от известният лидер и дипломат барон Врангел.

В тия тъмни вагони по думи на Вадим Лазаркевич, цитирани от наследниците, той е използвал картонения си куфар за бюро, върху което слагал амбалажната хартия от магазина за месо, за да може да скицира. Така започнал творчеството си. За да не гладува, ходел да доработва по гарите, да слугува в кръчми и да се занимава с какво ли не още. Но такава е съдбата на всички белоемигранти, пръснали се из всички чужбини. А пропо, в Париж половината таксиметрови шофьори са били руснаци. Интересният писател Гайто Газданов също е преминал през България и дори успял да довърши образованието си в шуменската руска гимназия. Имам една запазена писмена кореспонденция с негови съученици, която ще осветля някой ден.

Що се отнася до прабаба ми, първоначално е работила като готвачка във Варна. По нейни думи, месец преди това дори не е знаела как се кипва вода, защото в семейния ѝ дом в Киев всичко това е правила прислугата. Но неволята учи. След преместването си в София намерила работа като детска възпитателка в интерната за бежанци. Това е била една голяма ловна вила, намираща се в Княжевската градина, подарена от принц Кирил на емигрантите за нуждите на оформящата се диаспора в столицата. Впрочем, към днешна дата постройката не съществува, на нейно място има склад за поддръжка на игрищата и тенис кортовете в Борисовата градина.

Тъй като вилата е била почти в средата на парка, достъп до нея е имало единствено пеша, през ливадите и неоформените алеи. Трамваите, като единствен организиран обществен превоз в тази посока или в близост, изобщо не са били достъпни. Който от учениците или учителите от пансиона е слизал по работа до града (считай дори до Орлов мост) е трябвало да се съобразява със залеза на слънцето, в противен случай не е можело да се избегнат срещата с увисналите клони на дърветата, ходенето из тъмните пътеки и хлъзгавите поляни, които са били цяло приключение.

Между другото, като стана дума за трамваите – помня първите впечатления на прабаба ми Вера, че мотрисите, които се пързаляли по софийските линии през 20-те години на ХХ век, са ѝ се сторили твърде познати не само на външен вид, а отвътре - седалките и обемът вътре и цвята и напомнял за киевските. Но това си има съвсем просто обяснение - били са докарани като втора употреба в София именно от Киев, от същата електрическа компания от белгийски концесионери, които тук са отговаряли за експлоатацията на трамваите и захранването на града ни с ток.

Ако се върнем към товарните вагони и куфара- бюро на Лазаркевич, то първият, който забелязал таланта на младия художник, при това съвсем случайно, бил големият сценограф, основният български представител на родния Сецесион - Иван Милев. Поради задълбочаващото се бронхиално заболяване, предизвикано от мизерната стаичка в която е живеел, Милев често се е разхождал далеч от центъра - към гарата. В един студен, неприятен и леко лондонски мъглив ден, взирайки се в мъглата точно около гарата, Милев видял на една стена нарисуваните от ръката на Вадим Лазаркевич абсолютно реалистични ябълки, круши, резени хляб и вино. Защо ги е рисувал ли – ами гладувал е, а това е било утеха за очите и стомаха му. Така илюстраторът ще разкаже след години.

Що се отнася за краткото, за съжаление, творчество на Иван Милев, който работи като художник илюстратор и автор на стенописи, то смятам, че ако не си беше отишъл от този свят тъй млад, със сигурност щеше да задмине световно известния Алфонс Муха или другите популярни европейски „Бел епок“ художници. Трябва да видите картините му „Ахинора“ или „Гъдулар“, за да разберете какво имам предвид.

Ще се отклоня, за да добавя и друг талант на българския сецесион - Гошка Дацов, също отишъл си съвсем млад като мобилизиран художник на Македонския фронт през Първата световна война. Вижте неговата картина „Самарянката“ и ще придобиете представа за стиловете на Милев и Дацов, който добавям, за да видите великолепния им талант, фантазията и дискретната красота, с която са представени женските тела. Вероятно Иван Милев има и други страхотни картини от този период, на които можеше да се насладим, но за съжаление не са се запазили или по-скоро са били откраднати. Доколкото знам от специалисти колекционери са били изнесени или продадени в чужбина.

Историята с тях е следната: по време на англо-американските бомбардировки през 1943-44 над София, което се е случило около 20 години след кончината му, негови роднини дали на съхранение над 30 платна в трезора на една от банките. Когато решили да организират изложба, което се случило през 1957, ако не се лъжа (вероятно по повод 30 години от смъртта му), се оказало, че клетката е… празна. Картините и до ден днешен не са изплували от някоя тайна частна колекция. Можем само да се надяваме някой ден собственикът им или наследниците да ги обявят за намерени и да ги покажат.

Вадим Лазаркевич-син, илюстрации, снимка: личен архив

След време, някъде около 1925, Вадим Лазаркевич се запознал с Асен Разцветников, който скоро се бил завърнал от Германия и довършвал следването си за правист в Софийския университет. Заформило се приятелство и с друг титан от писателските кръгове - Ран Босилек, след него и с Елин Пелин. Така започнало неговото невероятно творческо и професионално приятелство с едни от най-добрите ни детски писатели по онова време, което продължило през следващите 35 – 40 години.

Под акварелите на емигранта илюстратор се родили образите на Гъбарко, Смехурко, Мецана и други герои от книжките за деца с текстове от най-големите в родната литература: Елин Пелин, Калина Малина, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Дора Габе, Леда Милева. Художникът с приятният, лек стил и фантазия е илюстрирал и много преводни западни писатели, също и руски, а в крайна сметка успял да илюстрира рекордните 510 произведения!

Животът му в България не бил лек до самата кончина. От прабаба ми и семейството ми знам, че да си белогвардеец в социалистическа България е било тежко. Живеещите относително спокойно при царската власт след преврата на 9-ти септември 1944 отново се върнали в положение на несигурност, наблюдавали мълчаливо съпротивата и вътрешната война, и разбирали, че всичко в техния живот отново се повтаря и пак коренно ще се промени. Нашето семейство, както и семейството на Вадим, е било обявено за „неблагонадеждно”, което е може би малко по-добре от етикета „фашистко“, което директно би попаднало в списък за унищожаване. Но и „неблагонадеждните“ са били непрекъснато следени от органите на Държавна сигурност.

Моята фамилия била интернирана в Попово, Лазаркевич и малцина от тази диаспора останали в София и живеели във вечен страх да не да ги извикат за справка и да бъдат пратени в някой концентрационен лагер. Всъщност и за останалите в София не е било гарантирано, че ще бъдат подминати, например главният инженер-технолог в производството на бира в България Константин Коновалов (баща на друг известен в наши дни илюстратор Владимир Коновалов), който поради произхода си през 1945 е бил арестуван и насилствено репатриран в СССР, съден и въдворен в един от лагерите в месомелачката ГУЛАГ и освободен чак през 1954, за да се върне в София при семейството си. За него знам със сигурност, че в лагерното спално помещение е бил настанен на нара под Солженицин.

До деня на смъртта си през 1963, Вадим Лазаркевич твори в последната си квартира на ул. „Росица“, както се подразбира - с естественото си вдъхновение и любов към дечицата, за които е рисувал. Оценявам творчеството му и мисля, че трябва да бъде заложено и изучавано подробно, ако не в обикновените читанки за началните класове, то поне в учебниците и часовете по илюстрация от студентите в Художествената академия.

Прабаба ми Вера си отиде през 1977 г., посветил съм за нея един разказ в предишната поредица за стара София и съм го нарекъл „Супа от петел“. Малко преди това посещение тя ни беше на едно по-дълго гостуване и успяхме да я заведем на старите руски парцели в Централните гробища (93-ти и 94-ти). Тя тръгна да се разхожда из алеите и след половин час се появи и радостно възкликна: „ Ах, колко приятели и познати днес срещнах тук!“. Ние учудено се спогледахме, защото наоколо не не се виждаше някой да преминава откакто бяхме там. Тя разбра недоумението ни и веднага се поправи, сочейки с ръка каменните кръстове в разни посоки:

„..А ето там срещнах Вадя Лазаркевич, тук някъде и княз Дмитрий Лобанов беше, а нагоре и сценографът Ващенко. Костя Коновалов също беше тук, а и отец Ливен е ето там, до големият бряст…“.

Ще добавя и за кончината на приятеля и колега на Лазаркевич - Асен Разцветников. Малко известен факт е, споменат от Камен Калчев от времето когато е бил председател на Съюза на българските писатели. Случката по-късно е преразказана от Петър Увалиев (Пиер Рув) на журналистката и писателка Бригита Йосифова, увековечила спомените за него в много интересна книга. Всъщност, това е неприятната история със загубената урна на починалия в съветска болница Асен Разцветников. Писателят заминал за лечение и за нещастие починал там - в Москва. Впоследствие е бил кремиран, а кутията с праха му е… била загубена на международното летище „Шереметиево“. Писателите Младен Исаев и Калчев тогава обърнали всичко наопаки, за да я открият, но безуспешно. И досега не се знае какво е станало и къде е затрита от некадърните служители на летището. Едва ли някога ще се разбере.

Вечерта подарих търсената илюстрация от Вадим Лазаркевич на един по-голям от мен събирач и ценител на подобни рисунки. Радвам се, че тя ще бъде в неговите ръце защото знам, че един слънчев ден тя ще се включи в някоя международна изложба, докато при мен няма да има този шанс.

Остава споменът за нея, за тези интересни хора, които въпреки тормоза, бягството, лагерите, мизерията, перипетиите и всичките сполетели ги несгоди през времето, са успели и пренесли, дори мога да кажа вградили своята култура сред нас. Те са като бели врани сред останалите им черни събратя. Радвам се за това, че в един момент от живота си съм се докоснал до такива силни характери, толкова липсващи в нашето ежедневие.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.