„Очаквах повече“ – така реагирала треньорката по хандбал на Славяна Ушева, когато разбрала, че тя е приета да учи медицина. Преподавателката ѝ предричала славно спортно бъдеще, но между хандбала и баскетбола ученичката ѝ предпочела медицината. Можеше да избере и актьорското майсторство, другата професия, с която дели страстта си младата лекарка. Сега не може да си представи да е нещо друго, освен хирург, и явно не само тя мисли така, защото неотдавна беше отличена с приза „Лекар на годината“ в категория „Ти си нашето бъдеще“.

Категорията е признание за постиженията на младите специалисти, а тя определено го заслужава. Тази година д-р Ушева беше единственият представител от Югоизточна Европа на международната конференция ILEXIUM (International Low Energy X-ray IORT User Meeting), където представи резултатите от комплексното лечение на рак на гърдата в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“.

Д-р Ушева е част от екипа на доц. Теофил Седлоев, който единствен в България провежда интраоперативно облъчване при ранен карцином на гърдата (ИОРТ), с което дава възможност на стотици жени да запазят гърдата си и да получат шанс за излекуване.

Иначе казано, когато туморът е малък, наред с отстраняването му, още по време на операцията се провежда и облъчване, което подсигурява резултата от интервенцията. По думите на д-р Ушева това спестява 25 процедури на пациентката впоследствие, а удължава процеса едва с 20 минути.

С нея се срещаме след поредната операция. Закъснява, защото е възникнал проблем, който лекарите не са могли да предвидят. Цитира свой учител, казвайки, че една операция трае „от началото до края“ – никога не можеш да бъдеш сигурен кога ще приключи. Изглежда спокойна, сякаш не е оперирала допреди минути, но признава, че в началото не е било така.

В началото ми беше страшно трудно. Сега смятам, че изработих някакъв механизъм за адаптиране. Чисто физически натоварването е огромно, психически е колосално, но може би човек успява да изгради някакви копиращи механизми, с които да се справи. Когато съм в операционната най-трудно ми е да се абстрахирам от всички належащи задължения и да се съсредоточа върху пациента. В този момент ние сме напълно изолирани от външния свят. Важен е само болният на операционната маса. Когато приключим, трябва моментално да се отърсим от усещането, че до момента човешкият живот е бил в нашите ръце и да продължим със следващия. Много е трудно. Всеки случай си го носим вкъщи и го мислим.

Жена хирург в операционната? Сексизъм ли е да се мисли, че това е мъжка професия?

Категорично! В Германия например в момента колективът, особено в хирургичните клиники, е предоминантно женски. Смятам, че схващането, че хирургичната професия е изцяло мъжка, е остаряло. Това не е силова работа. Разбира се, изначално нашият биологичен и физически капацитет е по-малък, но в крайна сметка можем да положим също толкова добри грижи, да бъдем също толкова прецизни, дори на моменти по-задълбочени хирурзи. Има изключителни жени хирурзи, аз съм възпитаник на две такива – във Франция - д-р Дарина Кръстинова и в ИСУЛ - д-р Цветелина Спиридонова.

Случайност ли е, че се насочихте точно към рака на гърдата?

Ако се замислим, най-вероятно ще изведем някаква причинно-следствена връзка. Но моите лични впечатления са, че пациентките по-лесно се доверяват на жена. Може би и това е изиграло известна роля в моя избор. Това заболяване заслужава да му се посветим изцяло, защото е най-важното социалнозначимо заболяване за жените по цял свят и в България. А наличието на жена хирург успокоява жените и те се доверяват по-лесно.

В тиха операционна ли работите?

Това по-скоро би ме напрегнало. Задължително с музика. В операционната най-често звучи рок. Факт е, че този фон наистина отнема част от напрежението. Ние сме свикнали да работим при всякакви условия – шумно, тихо, извънредни обстоятелства. Имала съм случай, в който спря захранването на болницата, допълнителният генератор не се включи веднага и работихме в пълна тъмнина с два айфона. Слава Богу, всичко приключи нормално.

Кой командва в операционната? Както разбирам често работите в мултидисциплинарен екип.

Често се шегуваме, че една от най-отличителните черти на хирурга е неговото его и е много трудно той да даде „властта“ в операционната на някой друг. Аз смятам, че сме длъжни да отдадем заслуженото и на останалите, когато сме повече от една специалности. Така е редно и ще е най-полезно за пациента – всеки е тесен специалист в своята сфера. Така се осигурява най-добрата грижа за болния.

От кои лекари сте – по-дистанцираните, които избягват емоционалния контакт с пациента, или от лекарите, които не се уморяват да отговарят на въпросите му?

Аз съм привърженик на цялостната грижа за пациента – от момента на първия преглед и диагностициране до момента на лечение и проследяване след това. Един доста по-дълготраен процес от моментната среща в операционната зала. Задължително обяснявам на пациента какво да очаква, дори в операционната. Това обективно му носи комфорт и успокоение. Напрегнатият пациент може да бъде предпоставка за силно стресираща операция.

Разбира се, в някакъв момент е неизбежно да не се ограничат контактите. Факт е, че рациото трябва да надделява над емоциите, но болният винаги се чувства по-добре, когато насреща е един емпатичен лекар. Винаги се стремя да се поставя на негово място.

Случва ли Ви се да попаднете в ситуация, за която нямате решение?

Може би хирургичната специалност е уникална с това, че замесените в нея успяват да изградят едно изключително ценно качество – да бъдат критични към всяка ситуация и бързо да вземат решение. Ние сме принудени да го правим, в такива условия работим. Иначе много малко неща извън професията могат да ме трогнат и да ме поставят в ситуация на дискомфорт или дисбаланс. Почти не мога да посоча такива. Мисля, че сме най-уязвими в професионалното си ежедневие, когато става дума за здравето на пациент.

Специализирала сте в Германия, във Франция. И аз ще Ви попитам защо се върнахте? Предимствата там със сигурност са повече.

Определено. Дори няма да споменавам възнаграждението, което в България е обидно за един млад лекар. Въпреки това възможностите за реализация и усъвършенстване, които предоставят университетските ни болници, не са за пренебрегване. За мен специализациите са възможност да придобия практически опит и да го доразвия в България. Не мисля, че има нещо по-смислено от това.

И все пак, какво би Ви накарало да напуснете страната?

По-доброто възнаграждение не е аргумент, може би ще ме изкуши създаването на семейство. На този етап не мога да посоча друго. Не смятам, че българските болници не могат да предложат по-добро качество на здравната услуга. Тук има една особеност, която ми липсва в чужбина - личният контакт и връзката, която имаме с пациента. Там отношенията са абсолютно стерилни. Генералното ми впечатление е, че по-скоро нещата се вършат като задължение. Би ме убило, ако трябва да практикувам така. Аз не съм такъв лекар.

Но Вашият подход вероятно изтощава емоционално?

Вероятно имам голям емоционален капацитет или защото съм все още млад лекар. Но същия ентусиазъм наблюдавам и в новите колеги. Това ме кара да се чувствам щастлива, колкото повече си колаборираме сякаш е заразно - искаме все повече да сме полезни и да си помагаме. Другото, което ми доставя наистина огромно удоволствие, е работата със студенти, с по-млади колеги, на които мога да предам някакво знание, някакъв опит. Това също е причина да остана тук.

Защото са „огънчета“?

Факли! Страхотно е усещането да просветлиш някого, да го научиш на нещо, да му бъдеш полезен.

И по време на операция ли си говорите за медицина?

Разговорите по време на операция са в доста сдържан обем, който да не компрометира работата. Понякога коментираме злободневни теми, музикални събития. След това се събираме и дискутираме случая.

Оставам с впечатление, че в живота Ви всичко е съсредоточено в медицината. Имате ли същата страст към нещо извън нея?

Всеки търси начини, по които да се откъсне от трудните случаи, с които се е сблъскал през деня, аз намирам спасение в театъра. Имам много любими пиеси, но винаги най-много ме вълнува „Нощна пеперуда“ на режисьора Явор Гърдев, с участието на моя близка приятелка Весела Бабинова. Това е наистина челна позиция в моя списък. Всичко, в което тя участва, ми е любимо. Театърът е единствената сила, която успява да ме пренесе извън операционната. Може би, ако не ме беше изкушила медицината, щях да искам да се занимавам с актьорско майсторство.

Не Ви ли се е искало да провокирате актьорските си заложби?

Имах такава възможност. Режисьорът Мартин Макариев и съпругата му актрисата Луиза Григорова - Макариев са мои много близки другари. Веднъж, като на шега, той ми се обади –„Искаш ли да дойдеш да изиграеш един доктор“. Аз - „Стига глупости, ще объркам, ще смутя процеса.“ – „Ела, ще се забавляваме, ще видиш.“

Кой е филмът?

Филмът е на Яна Маринова – „Игра на доверие“. Превъплъщението ми е в гинеколог. Много държах да съм прецизна и да бъде медицински издържано откъм дребните детайли, които влизат в кадър, все пак колегите ще ме гледат...

Как мина заснемането?

Като че ли се притеснявах повече, отколкото преди операция. Жестоко се вълнувах, беше ми страшно приятно да се потопя в техния свят, да видя начина, по който те работят, техните емоции, напрежението, стила на работа, цялата организация. Всичко ми беше изключително любопитно. Смешното е, че седмица преди това репетирах моите седем думи.

Каква беше репликата, предполагам, че е била възлова за сюжета?

О, да! Казвам пола на бебето, но няма да разкривам повече детайли, ще трябва да гледате филма. (смее се). Премиерата е през януари. Мислех, че ще снимаме един кадър, но за моя изненада се оказа, че е нужно различно кадриране. Наложи се да снимаме кадъра няколко пъти. Не беше както си го представях, доста по-различно е, но емоцията ми е много ценна.

Да не се разколебахте в избора си на професия?

Определено актьорската игра би ми донесла удовлетворение. Общото между хирургията и актьорството е разнообразието. Нашата професия го предлага с всеки нов случай. При тях пък е възможността за отиграване на различни роли.

Бихте ли повторила опита си в киното?

Стига да сметнат, че мога да се справя, защо не? Още не съм се гледала. Забелязах, че актьорите не обичат да се гледат и аз като истински актьор… Когато номинираха за Оскар филма на Мартин Макариев „Сърцето на машината“ се пошегувах - „Догодина, когато номинират и „Игра на доверие“, да не ме забравиш. С моите 12 секунди участие, очаквам Оскар за поддържаща женска роля“ (смее се).

Докато чакаме Оскара, да не забравяме, че сте „Лекар на годината“ в категория „Ти си нашето бъдеще“. Напряга ли Ви това признание?

Естествено, всеки си мисли, че трябва да защитава този приз, да оправдава инвестираното доверие. Наградата не ме натоварва, кара ме да се чувствам горда, щастлива и едновременно с това да полагам усилия да се усъвършенствам всеки ден.