Най-високите планини на Балканския полуостров (Румъния)

Ще направим едно пътешествие из Карпатите и Трансилвания. Заедно с Asterix от OffRoad-Bulgaria и неговите приятели ще  изкачим връх Молдовяну  - 2544 м. н. в. — най-високият планински връх на Румъния.

Ето и неговият разказ:

Дойде време за дългоочакваното пътешествие из румънските Карпати. Групата ни включваше мен и още трима приятели, страстни планинари.

Пътят от София до Русе минава неусетно, като изключим малко перипетии с КАТ, но... какво да се прави.

На границата се скъсваме да търсим румънски винетки, но уви, няма никъде. Спирахме в 5 бензиностанции, но нищо, а и навсякъде ни казват, че не знаят къде има. Някъде бях чул, че го правели нарочно, за да глобяват. Накрая се ядосах и казах — без винетка и това е (странно нямахме проблеми поне с това).

Оттам нататък сагата продължава на околовръстното на Букурещ — невиждано задръстване, седим около час и половина почти без да се движим. Оказва се, че се пресича с малка уличка, която не е за вярване, но е с предимство.

Минаваме, чудим се на тъпотията и не след дълго вече сме на магистралата за Питещ, която е около 100 км и най-сетне се радвам, че ще отметнем малко път по-бързо. Движението е доста натоварено, може би защото е петък, но с около 130—140 км/ч  бързичко стигаме на 7 км от края. Там обаче се натъкваме на друго чудо - пълно е с тирове, коли и какво ли още не. Казваме си, че сигурно нещо е станало, но уви, истината е друга. След около 2:30 часа разбираме истината: магистралата свършва с коларски път, който трябва да поеме целия трафик от нея.

Времето вече доста напредва — около 11 часа е, а имаме да изминем още към 100 км по тежък криволичещ път и то в мрак (малко по-зле от Батак-Доспат). Естествено всички се тръшнаха да спят, но след около 60 км си намерихме доста добро местенце за спане, на което решихме да нощуваме. Разпънахме една палатка, а аз се легнах на задната седалка и заспах.

Сутринта рано се събудих и се заслушах в приятния ромон на реката, която минаваше до лагера ни — ехххххххх, най-после в планината! Размърдах се и се поразтъпках наоколо. На едно от околните дървета видях храната на Иван, грижливо закачена нависоко далеч от гладните погледи на карпатските мечки.

След като хапнахме, се отправихме на път. Изведнъж, след като преминахме един странен много дълъг тунел, изсечен в скалите, се оказахме в невиждана досега мъгла. Буквално не виждах задницата на колата в огледалото. Много лошо!!! Не след дълго спряхме на стартовата точка и излязохме от колата — голям студ, а и мъглата ни правеше мокри за минути. После заваля и стана ужасно. Немислимо е да се тръгне в това време, а и се оказахме малко неподготвени за такова време с леките летни дрешки.

След около 1.30 часа решихме да се отправим към градчето Виктория, откъдето също може да се изкачи върха, но трябва да се преодолее цялата денивелация от 500 до 2544 м. н. в. Какво пък, може оттам планината да е по-благосклонна.

Тръгнахме, движението беше много натоварено, а мъглата не изчезваше. Пътят беше все така на серпентини, вентилаторите на колата работеха на mах, но не вършеха никаква работа, защото филтърът за купето беше запушен. Едва смогвах да бърша с кърпата и резултатът пак не беше добър. По едно време стъклото се омазни и стана такава приказка, че не е за разправяне. Всички отново заспаха.

Стигнахме по живо, по здраво Виктория и все още валеше малко, но поне мъгла нямаше. Дъждът намаля съвсем и ние с Иван се разходихме из града, а другите двама спящи красавци продължиха със заниманието си. След като часът стана 14.00 взехме решение да тръгнем нагоре, пък да видим. Времето се пооправи и с бодра крачка се отправихме нагоре.

Благодарение на GPS-а се добрахме до старта на пътеката, за която нямаше никакъв ориентир от града. След 9 км ходене по коларски пътища стигнахме до пътеката и гората. Хайде нагоре! Малко по малко набирахме височина из горския пейзаж.

След около 2 ч. гората свърши и достигнахме до алпийската част с тревичката, храстите и чакъла. Смрачаваше се, беше време да се мисли за лагеруване. Отметнахме още не малко денивелация и метнахме палатката на едно що-годе хубаво място. Беше студено от духащия вятър и побързахме да се преоблечем от мокрите дрехи и да се навлечем. После сложих апарата на стойката, за да запечатам залязващото слънце над долината-ПРИКАЗНО Е. Виждаше се целият изминат път като на длан. Сякаш не е за вярване, че само преди около 5 часа бяхме толкова далеч и толкова надолу!

Всичко е готово и се мушкаме в палатката. Хапваме, правим топла супа на примуса, която ни посъживява. В този момент разбрах наистина колко важно е да имаш примус и каква благинка е супата А, и разбира се Иван носи коняк и след няколко глътки всичко е ОК. Лягаме да спим.

По едно време през нощта усещам, че съм силно избутан и почти ще срутя палатката. Даже едната рейка е паднала. Надавам вой и ми е отстъпено място. Не споменах, че сме 4 човека в палатката, но тя е по-голяма, но не и за 4 големи момчета.

На сутринта — страхотно време, сякаш вчера не е имало и грам мъгла. Бързо се оправяме и потегляме нагоре в ранна доба, че да не изтървем хубавото време. След около 1.40 ч. виждаме върха. Вече ни остава съвсем малко. Стягаме редиците и право нагоре. И ето ни на връх Молдовяну - 2544 м. н. в. — първенецът на Румъния!

Времето е чудесно, а гледката - поразителна. Виждат се Карпатите като на длан. Правим снимки, взимаме си камъчета за спомен и след около 25 мин. тръгваме надолу, а мъглата и облаците прииждат. Не споменах, че в тази част на Карпатите няма мъгла само около 20—30 дни за цялата година. Голям късмет — какъв ден сме улучили.

Бързичко се смъкваме надолу, защото ни чака немалко път + шофиране. Навлизаме отново в горската част, където някои от нас буквално преядоха с карпатски малини и къпини. Просто бяха страхотно вкусни и ароматни, особено за пресъхнала уста. Пихме вода до насита от един високопланински поток. Беше невероятно бистър. Любувахме се на малко диви кози и докато се усетим, сме пак на 9-километровия път.

Подемаме с бодра крачка, но не след дълго започва голям смях и майтапи и темпото намалява. Не щеш ли, задава се 8-местен бус с двама души. Веднага махам с ръка и той спира. За минути сме във Виктория. Като слизахме от буса, шофьорът се понамръщи малко и малко по-късно Миро спомена, че чул, че стопа в Румъния бил платен, ама ние не сме оттук и… Те затова са толкова отзивчиви тия проклетници. На още два пъти ни спираха да ни питат искаме ли да ни закарат до някъде. Ние с тия раници сме като магнит за тях.

Добираме се до колата, хапваме ябълки и газ към Брашов. По пътя има много ремонти и светофари, за да може движението да стане еднопосочно. Светофарът държи по 10 мин., нищо че няма толкова коли в другата посока. И така до Брашов поне 10 такива.

Спираме в центъра на града почти по тъмно и правим около 3-часова разходка. Имаше и някакъв концерт в града. Наистина хубав град. Все едно не си в Румъния.

Към 23:00 се отправяме към Бран, където ще гледаме Прочутия дворец на Дракулана сутринта.

След безкрайно лутане в нощта (около 30 км напразно) в търсене на място за бивак спираме на една отбивка на пътя, но нямаме избор, трябва да се спи, че утре ни чака дълъг ден, който включва и връщане до България. Около 2.30 ч. аз се просвам на задната седалка, а останалите в палатката на полянката зад колата.

Сутринта отиваме до замъка, който само в понеделник е от 12 часа, а иначе – от 9 и, разбира се, е понеделник, а ние нямаме време да чакаме до 12 и го разглеждаме само отвън. И никакви уговорки и подкупи не помагат да се доберем до вътре. В този град навсякъде се плаща да спреш, ама ние никъде не платихме. Леко разочаровани си купуваме картички и поемаме към Синая — град излязъл от приказка.

Както казва Иван — очаквам всеки момент над нас да прелети някой дракон. Един различен свят. И този замък не работи в понеделник, но нищо той е достатъчно приказен отвън.  Разглеждаме и поемаме в посока България през Букурещ.
  Общо взето доста българи видяхме тук дори и в планинската част в мъглата. Да не повярваш! И то от всички краища на страната.
След известно време - ето ни в Букурещ. Голяма лудница тук и какво е това движение, какви са тия омотани кръгови и кръстовища, и трафик. Ужас!!! Градът е 20 км в диаметър и имайки предвид интензивността на движението, го минахме сравнително бързо, а ние минахме точно през центъра.

Околовръстното не е много оферта, имайки предвид какво беше на идване. Нищо, поне го поогледахме малко. Хвала на GPS-а, само с негова помощ се измъкнахме оттук. Иначе би било MISSION IMPOSSIBLE за човек, който не познава града, да се измъкне. Всъщност в центъра на града видях табела София — каква гордост.

Вече сме в покрайнините на града и давам газ към границата-около 65 км хич не са много, а и пътят е хубав благодатение на EU. На границата минахме бързо, заредихме с бензин и бързо към София, че има още 305 км.

Имаше едни катаджии, които само дето не бяха качили патрулката на един орех, така се бяха скатали. Точно след един наклон, в края на който седи знак 60. Аз си минах нормално, но един с една Лада се изсили със 90. Е, не го спряха. Защо ли???

И така се добрахме до София към 22.00ч. Равносметката е 1400 изминати километра и хубаво изкарване като цяло!
И накрая, изведнъж се сещам за една много хубава мисъл:

Колко малко хора знаят
за тоя чуден горе кът
и колко много долу пъплят,
невиждащи нагоре път.

Следете новините ни в GoogleNews