Зла - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 24 юли 2021 в 08:30 8191 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Даваше автографи, първата книга – стихосбирка с бяла корица. Идваха хора, не защото не можеха да преглъщат сандвичите си без поезия. Предполагаше, че я харесват. Без съмнение хващаше окото и го разбра още от малка. Още в първи клас в кварталното училище момчетата й подаряваха цветя, които късаха от градинката, но Сара предпочиташе банани. Толкова много й подаряваха, че реши да ги продава на съучениците си.

- Ти си умна – баща й поклащаше одобрително глава и вечер, вместо целувка, й подаряваше стотинки. Парите бяха поезия. Сара рецитираше стихче на някое момче. То носеше чантата й от училище до блока, а Сара вървеше пред него, вдигнала глава като знаме, стъпвайки магически точно както го правеше майка й.

- Баща ти беше красив безделник с чудовищно ограничен интелект – беше я осведомила майка и. – Той имаше финансов потенциал и, разбира се, го изпи. В самото начало, още когато го видях за пръв път, почувствах, че няма да ни бъде заедно, но беше красив – а аз исках красиви деца. Представи си да родя грозно дете. Та аз нямаше да мога да го изтърпя десет минути – майка й беше ценител на красотата и скъпата козметика. - Сара, ти открадна зелените очи на баща си, както и къщата, която баба ти остави в наследство. Зелени очи струват много повече от диплом за завършен докторат, момиче, стига да знаеш към кого да поглеждаш с тях.

Сара стърчеше на щанда зад книгите си – беше красива, и това се долавяше светкавично: колкото и мъже да влезеха в дрипавата зала, отиваха до нея и плащаха за стихосбирката й – „Светулки“, която струваше четири пъти по-скъпо от стойността на хартията, върху която беше напечатана. Рисунките бяха дело на индивид, с когото Сара беше прекъснала отношения след публикацията на книгата; индивидът я обсипваше с имейли, SMS-и и обикновени писма по пощата.

„Ти си щастието“ - беше и написал художникът, но Сара не можеше да си обясни дали във водката или в обикновената сливова ракия се коренеше страстта на твореца. Той рисуваше добре след три водки. След повече не можеше да се познае дали е илюстрация към стихосбирка, или кално петно на тротоара. Днес обаче всеки можеше да открие в локва тиня дълбок философски смисъл. За всеки случай Сара беше оставила няколко от петната му в стихосбирката си.

Тя беше прекъснала и отношенията си с печатаря, който й подари хартията и отпечата поезията й – този тип, както всички притежаващи печатници днес, бе вдигнал носа си до планетата Марс, а може би отвъд нашата галактика, но и той хукна да я обсипва с имейли и СМС-и, в които не бе допуснал наличие на нито една запетая, да не говорим за пълен член. Но той не бе необходим – печатното светило подчертаваше, че сърцето му тупти, защото Сара му е вързала тенекия. Въпреки тенекията обаче той бе склонен на рестарт и след преговори може да й прости, защото сърцето му кърви.

Сигурно и мозъкът му кърви, помисли си Сара и в отговор му писа, че нейното сърце жестоко страда, обаче не е склонна да се ориентира в посока прошка. На този етап тя се замисли какво точно да му прощава – той беше дебелоглава смес от наглост и интригуваща банкова сметка. Интелект на бетонобъркачка. Сара обаче не се вълнуваше от бетон.

В момента един господин с брада, оформена в немощно ветрило, се приближи до нея и попита троснато:

- Стихосбирката ваша ли е?

- Да - потвърди Сара.

- Колко струва? – пристъпи делово господинът, но ако се съди по смачканата му фланелка и взели-далите му дънки, едва ли щеше да се изяви като купувач. Следователно можеше да го игнорира. Винаги има радиоактивен фон – под фразата Сара разбираше хора, които се мотаят наоколо в подозрителни, стари дънки и не купуват стихосбирки. Дългият й опит като сервитьорка в кафе „Соларис“ я бе направил човек.

Отваряме скоба, майка й беше решила да я направи човек, надмина себе си и спря финансирането на Сара. „Ще стана уличница и магистрална жрица“ - заплаши Сара с върховния коз, който криеше постоянно в ръкава си. Майка й отвори вратата на гарсониерата, в която живееха и заяви:

– Моля, професията на магистрална жрица е тежка и отговорна. Разбирам, че си предпочела да насочиш личностната си ориентация към нея. Успех – отвори вратата на апартамента пред дъщеря си и допълни: - Чао.

Бясна, Сара изхвърча през вратата, осъзна, че няма нужда да се хаби в жреческия занаят и позвъни на Кристиян – единственият човек, прочел стихосбирката й „Светулки“, след което страда седмица от стомашно-чревно разстройство. Кристиян притежаваше ум на амеба, но винаги пристигаше тичешком, като му позвънеше Сара.

- Гладна съм - каза му тя.

Също като нея Кристиян беше дете на разделени родители, с тая разлика, че и баща му, и майка му се чувстваха щастливо разведени и още се обичаха, което на практика означаваше, че пълнеха джобовете на Кристиян. Плащаха на някаква стара мома, негова леля, да го гледа, обича и поддържа чистота в апартамента му. Кристиян винаги идваше с пълни джобове при Сара. Така беше още откакто двамата учеха заедно в детската ясла „Родолюбче“, по-късно в детска градина „Пламенно родолюбче“ и в началното училище за надарени деца „Родолюбива България“. Двамата седяха на един чин, разведените родители на Кристиян твърдяха – „Обожаваме те, Сарче!“ и каквито шоколади купуваха на Кристиан, със същите обсипваха и нея.)

Кристиян долетя с новата си Тойота, заведе Сара в апартамента си. Старата мома, който се грижеше за него, й направи сандвич, избърса сълзите й – каквито нямаше. Така Сара остана в мезонета на Кристиян. Майка й не я потърси, разбира се, защото беше се посветила на палеща връзка с холандец, собственик на кораб. Виж ми окото. Всичките лирични пламъци на майка й притежаваха я хотел, я заложна къща, я верига от хотели, и прочее материални активи, които в крайна сметка се оказваха несъществуващи.

Сара се нанесе в мезонета на Кристиян. И майка му, и баща му, загрижени до блясък за благоденствието на сина си, идваха да проверят как върви любовта, и успокоени си вдигаха багажа след аудиенцията със Сара. Сара им рецитираше стихове от Робърт Бърнс и Яворов – майка й правеше същото с успех, но коварната съдба й изпращаше банкрутирали собственици на кораби, ипотекирани пекарни и вериги от заложни къщи.

Кристиян носеше Сара на ръце, по-точно старата мома я носеше, дълга и дебела личност, нежена – бетонна колона, която се грижеше за менюто – здравословно и питателно, за чистотата на дрехите, за гладенето на тези същите дрехи, за храносмилането и духовното благоденствие на Сара. Кристиян беше тъп и много внимателен.

- Мама обожава поезия – беше й доверил Кристиян. - Направо е побъркана за поезия.

Наистина е побъркана, помисли си Сара. Госпожа Устапетрова беше собственица на всяка втора сграда по „Витошка“, „Дондуков“, „Тодор Александров“ – може би бе собственица на цяла София, Лондон и остров Тамбукту. Това беше причината, тласнала вдъхновението на Сара да напише стихосбирката си „Светулки“. В понеделник госпожа Устапетрова се движеше с Мерцедес, във вторник с Maserati, в сряда – Сара не беше сигурна в какъв автомобил.
Бащата на Кристиян беше виден адвокат, финансист, стратег, лидер и мислител. Той плащаше университетските такси за следването на Кристиян и осигуряваше светлото му бъдеще. Кристиян му бе съобщил, че не може да диша без Сара, та камо ли да учи без нея.

Наистина не можеше. Ако Сара излезеше да се види с приятелки (Виж ми окото. Жените бяха завистливи пихтии до една; всичките й приятелки бяха от мъжки пол), Кристиян се обаждаше приз десет минути и я осведомяваше колко е самотен. Беше си приготвил за всеки случай отрова и се подготвяше да я погълне, в случай че Сара му върже тенекия. Но защо да го прави – за Сара това би означавало да обвие въжето около собствения си врат, да увисне на него и да се лиши от услугите и менюто на старата мома.

По дяволите, защо Кристиян беше подхвърлил, че майка му обожава поезия? Сара обичаше възхищението. Ако котката Диди, сиреч майката на Кристиян, влезеше в мисленото мнение на Сара за нея, щеше да се застреля. Но дамата прочете поезията, която Сара й бе посветила и положението драстично се промени в посока пълнене на портмоне. Сара не можеше да понася усукването в поезията. Какви светулки, като хората са изобретили електричество и айфони. В света съществуваше един единствено възможен въпрос – Колко струва? Защо да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне? За да измиеш чиниите, които майка ти е натрупала в кухнята, покосена от пленителността на собственика на хотел „Виктория“? Нека оставим немитите чиниите в ръцете на старата мома, тя е свикнала с мазите субстанции.

Сара беше забравила за господина, който я беше попитал колко струва стихосбирката й. Той ровеше из книгите и цъкаше с език. Прост до пълна закръгленост. Сара притежаваше способността да потъва в собствената си вселена. Другите кости да гризат от завист. Тя имаше този афинитет да се отдава на размисъл, но това е типично за поетесите, поне така бе чувала. Поради това се отдаваше на размисъл три пъти дневно.

- Ще изкупя целия тираж на стихосбирката – заяви човекът. Сега наистина си струваше Сара да го проучи обстойно. Фланелката му беше раздърпана като знаме на размазан футболен отбор. Дънките не си струваха погледа, който им хвърли. Не само развлечени, но и мръсни. Тоя очевидно нямаше пет лева да се прекръсти върху тях. Но от майка си знаеше – заговорят ли за пари, усмихни се толкова широко, колкото позволяват пломбите на зъбите ти. В никакъв случа не бива да се виждат пломбите.

Сара нямаше такива – един от нейните състуденти беше син на зъболекар. В живота нищо не е по-важно от контактите, но както подчертаваше майка й – безплатен контакт няма. Сара се наведе към раздърпаната фланелка. Когато приказва за пари, човек тръба да се усмихва. Усмивката привлича банкнотите. Виж ми окото. Този няма стотинки да си купи баничка.

- Тиражът е петстотин бройки – обясни тя. Всеки екземпляр струва 20 лева. Но се боя, че вече 136 бройки са вече продадени.

- Ще купя останалите – креснаха дънките решително и Сара би решила, че с такива разсъждения типът има когнитивен дефицит, с други думи му хлопа дъсчицата, но човекът извади пари от джоба на много меко казано нечистите си дънки. Как може тия в джобове да държи пари? Пачката изглеждаше интелигентно. Сара веднага заключи – прекрасно. Прекрасно.

- Няма ли да ме попитате защо купувам целия тираж? – попита парият и презреният, чиито обувки събуждаха асоциации за обор и множество заспали крави в него. Всъщност Сара никога не бе виждала обор, но подозираше, че подобна сграда излъчва такава миризма.

- Защо наистина купувате целия тираж? – любезно попита тя, след като бе сложила парите му (цял сноп - браво, браво) в чантата си.

- За да запаля долнопробните стихосбирки на пода в банята си – отговори съмнителният индивид. – Това не е поезия. Това е слуз на гол охлюв.

За миг мислите на Сара избухнаха в пламъци, но пожарът скоро бе потушен под тежестта на интелигентната пачка в чантата й.

- Вие сте долен графоман! – изригна неочакваният й критик. - Макар и в „Литературни вести“ да е написано, че сте новата надежда на съвременната българска поезия. Ако Вие сте надеждата, аз щях да застрелям Кирил и Методий, за да не създават азбука, с която да се гаврите.

Човекът, който бе писал статията, бе заявил, че не може да съществува и пише без Сара (виж ми окото!). Не можел да се храни без Сара (отчасти вярно, Сара поръчаше храната за вкъщи, критикът я плащаше, разбира се) и се разболявал, ако не я вижда. За жалост Кристиян ревнуваше и Сара или трябваше да се изнесе от Кристиян, с когото бяха отраснали заедно в детска ясла „Родолюбче“, или да сподели дните си с литературния критик, който с труд заделяше финансов ресурси за две понички, поради факта че пиеше само „Бърбън“ и нищо друго. (Виж ми окото! Пиеше и каменарка.). Естествено е към кого се наклониха везните в крайно сметка. Кристиян.

- Вие не сте явление в българската литература. Вие сте тиня! – изкрещя човекът. – Работих три месеца, мечтаейки как ще запяла стихосбирката ви. По-добре да нямаше български език, който да позорите с подобни бездарни брътвежи.

- Извинете ме, господине – каза Сара. - Мислите ви са последователни – това беше постулат Номер Едно. Когато човек е грозен като релса, съобщете му, че мислите му са последователни. Ако и мислите му са отчайващо тъпи, кажете му, че в погледа му грее интелигентност. – В погледа ви грее дълбока интелигентност.

Човекът хлъцна. Имаше опасност да се удави в собствената си брада и да умре.

- Какво? - изфъфли той.

Тук изпъкваше моментът на принос към съвременната философия, който Сара сама бе развила. Когото е противен, агресивен и нагъл, кажете му, че е честен човек и че го обичате за това. В случай, че е много тъп, кажете му, че е безкрайно честен.

- Вие сте безкрайно честен човек – изрече Сара приносните си думи към философията. – Чест е мен - можеше да каже „гордост е за мен“ - Не, гордост е за мен, че ми го споделяте. Обичам ви за това. – Сара протегна ръка и докосна лакътя му. Ръцете на този тип бяха космати и луничави. Грозни! Ужас.

- Нали живееш с Кристиян – заекна индивидът.

- Вие сте честен човек – повтори тъпо и упорито Сара. Приносът й стигаше дотук и не знаеш как и накъде да продължи напред.

- Кристиян не те е покварил! – изригна типът. - Този идиот! Макар и бездарна, вие сте добра душа.

Опа. Щом започнеха да приказват за душа, работата е ясна. Да се видим през Народния театър в седем, мила. Как щеше да обяснява на Кристиян защо се налага и тази вечер да излезе в седем? Е, Кристиян беше пословично тъп. Можеше да му каже че отива да купи стръв за китове и щеше да й повярва. Майка му беше дълбоко трогната от стихосбирката „Светулки“ и особено от посвещението „За най-възвишената жена, родена под слънцето, чиято нежност е комплимент за света.“ Сара го беше преписала от рубриката „Топ десет посвещения за жени“, предлагани от Google.

Човекът, който беше купил целия нещастен тираж на „Светулки“, за го изгорил в банята си, измънка:
- Да, вие сте много бездарна, но….

- За мене е гордост да разговарям с Вас – реагира Сара. Гордостта винаги вършеше работа. Безотказно.
Непознатият я погледна и ветрилото на брадата му подскочи.

- Ако имате време – подхвана несигурната му оръфана фланелка. - Да поговорим довечера в седем.
- Пред Народния театър? – попита плахо Сара.

Плахостта също вършеше работа, дори на майка й. Но същевременно, наблюдавайки сдъвканите дънки на господина, си рече, че той би изглеждал съмнително на масата до нея.

- Ще издам втори тираж на стихосбирката си – каза Сара. – Можете да го откупите. Ще го запалим заедно във вашата баня. Ще бъде чест за мен.

- Вие сте бездарна по изумителен начин – индивидът се наведе се през щанда, върху който нямаше нито един екземпляр от „Светулки“. Сара усети, че дъхът му мирише на чесън.

- Може ли да предплатите втория тираж? – попита тя.

Невчесаният господин каза, че като се видят пред Народния Театър, ще и предаде сумата. Какъв му беше случая?Милионерски син? Дрогиран? Къде щеше да гори „Светулки“, не представляваше интерес за Сара.

След като неуравновесеният екземпляр си замина, тя извади телефона си, набра номер и заговори:

- Господин главен редактор, първият тираж на стихосбирката ми се продаде. Моля в спешен порядък да помислите за публикуване на второ издание – след това духна нежно в телефона си и добави: - Обичам те, мили. Обожавам статията ти за творчеството ми в „Литературни вести“. Мислите ти са така последователни! Очаквам с нетърпение студията ти за „Светулки“ в „Литературен век“. Чест е за мен, любов моя.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови