Животът и тоягата - разказ от Здравка Евтимова

- Ако животът е тояга, която те налага, стани електрически трион. Нарежи дните на парчета. Подреди ги както ти е угодно – майка й беше продиктувала тази сентенция още когато Виржиния беше във втори клас. За да не забрави как дъщерята следва да се държи в обществото, майката беше окачила това ОСНОВНО ПРАВИЛО в сребърна рамка над леглото в детската стая. Госпожата беше закрепила същата мъдрост – обикновена рамка - в гаража на бащата на Виржиния. Уви, не всички хора могат да бъдат триони.

Ти си номер едно, беше я обучила майка й. Останалите са инструменти. Ползваш. Не допускаш да задръстват живота ти. Хубава си. Хубостта работи, ако я използваш по предназначение. Като оръжие.

Майка й беше от старото поколение, което се заблуждаваше, че красотата ще спаси света. Умът на Виржиния функционираше различно - момичето бе стигнало до извода, че хубостта и динята имат общи черти - ако не изядеш парчето диня веднага, ще го изхвърлиш. Затова дълбоко в себе си, още от осми клас, Виржиния си представяше красотата като камара павета – подреждаш ги, стъпваш върху тях, побеждаваш. Ако нищо не наредиш, имаш само павета. Някой ще открадне десетина, друг цяла количка - колкото може да натовари. За Виржиния ще останат бръчки и ревматизъм. Не!

Майка й беше графичен дизайнер. Не й провървя като поливалентен художник. Поливалентен – означава готов да изобрази всичко, но останал на сухо поради липса на поръчки. Въпреки това Виржиния й се възхищаваше – Богдана беше ослепителна жена, подредила правилно красотата си.

- Защо се омъжи за баща ми? – беше я попитала Виржиния. Момичето беше завършило с отличен езикова гимназия, но днес отличната оценка е равна по стойност на обелка от дъвка. Разбира се , имаше и заблудени, които се скъсваха от учене. Виржиния също даваше вид, че се скъсва, но остана жива. Красивите трябва да живеят, разсъждаваше тя.

- Хубаво – когато майка й започнеше изречението си с „хубаво“, не следваше нищо приятно. - Признавам, сгреших с баща ти. Но дори кофата тиня е полезна - цапа. Хората се стряскат, внимават с тебе. Достатъчно е ти да не хвърляш кални петна върху себе си – лицето на майка й се усмихна, но само за миг. Виржиния беше сигурна - бляскавата Богдана познаваше цената на усмивките. – Баща ти беше красив. Надявах се да имам красиво дете. Каквато си ти.

Колко бързо изтече септември, помисли си Виржиния. Жалко, не й се тръгваше на лекции в университета. Междувременно майка й я сюрпризира. Изненадите бяха рядко явление в добре обмисления им живот.

- Днес имам друг приоритет, Виржиния. Личността, проявяваща интерес към мен, няма нищо общо с красивото. Но е финансово стабилен. Човечен.

Човечен? Какво става тук, сепна се Виржиния – за пръв път категорията човечност се проявяваше като мотив в изказване на майка й. Размеква ли се Богдана?

Апартаментът им беше близо до Витошка. Не обсъждаха колко струва, но не можеше да има съмнение, че цената звучи внушително. Бе предоставен на Богдана от възрастен обожател. Уви, дори дами като нея остаряваха. Съвсем вероятно бе обожателят да обърне естетически палачинката. Свежест и младост напираха от всички страни. Майка й бе подхвърлила мимоходом, че има вероятност скоро да се изнесат от престижната локация. Не изглеждаше впечатлена. Отново бе отворила темата за човечността, без да осветли с допълнително описание личността, проявяваща интерес . След съществителното „интерес“ следваше многоточие. Майка й неизменно оставаше обвита в тайнственост.

- Нали знаеш как постъпи Дея? – подхвърли на вечерята в събота Богдана. Тя имаше такъв обичай – още преди да стигнат плодовия десерт, излагаше революционните си идеи, които обикновено им носеха приходи. Виржиния слушаше внимателно. Майка й беше дала недвусмислено да се разбере, че ненавижда да бъде прекъсвана. Дъщерята се съобразяваше. Този навик се оказа твърде полезен в живота. – Прочее, Виржиния, знаеш, че Пиер размисля…

Пиер не само размисляше, беше решил да ги изхвърли от престижната локация. Бе намекнал на Виржиния – „ Ще съжалявам за отсъствието ти, но Богдана е толкова мъдра…“, което в превод на съвременен български език означаваше, че майка й е одъртяла. „Моето време, както съм заявявал многократно пред прекрасната Богдана, е ограничен ресурс“ – бе допълнил обожателят.

Виржиния реши да спести на майка си Правило №1 за живота и електрическия трион.

- Дея…Да. Аз имам готовност – каза тя. На майка си дължеше умението да мълчи, защото „онзи, който не бърбори, владее духовното пространство“.

Майка й разля кафето си. Това означаваше нещо все пак. Във вените на Богдана вместо кръв течеше каквото е необходимо според обстоятелствата – присмех, презрение, зъби. Виржиния виждаше за втори път как майка й разлива чашата си.

Първият път беше, когато баща й, вече посивял, натежал господин, се прибра вечерта по-рано от обикновено. Беше събота. Тогава не живееха в апартамента в близост до Витоша. Вперил поглед в прозореца, баща й каза:

- Проиграх.

Кафето на майка й се разля.

- Нивата в Тополово проиграх. Апартамента също.

Майка й остави кафето. Нищо не каза. Ръцете й се разтресоха.

- Не можем да платим обучението на Виржи - прошепна баща й.

Виржиния помнеше черния найлонов чувал, натъпкан с дрехи и обувки. Помнеше баща си, седнал на мраморните плочки в коридора. По лицето му се търкаляха грахови зърна – така майка й наричаше сълзите. Не можеше да ги понася. Виржиния не знаеше къде се изнесе баща й – дали в срутената къща някъде из Врачанско, или се бе скрил в чужбина. Помнеше влажните му бузи. Не можеше да го изхвърли от спомените си – знаеше, че е глупаво, но баща й бе симпатичен човек.

Беше студено. София се готвеше да изтърпи поредния дъжд. Народът от панелките мразеше есента, защото не бе садил зеленчуци, нямаше дървета и ниви, нямаше нищичко, освен метро, работно време, протекли покриви, намусени съседи и зли жени вкъщи.

- Напоследък към мен не валят поръчки – подхвърли майка й. – В тази светлина, какво прави Дея? Как е?

- Дея - поде Вирджиния. – Дея се чувства добре с господин Христов - след което млъкна.

- И? – майка й вдигна глава. Беше възвърнала прословутото си хладнокръвие – но хладнокръвие без хубост е пясък в питейна вода. Жалко, че баща й бе пристрастен към рулетките. Беше добър човек.

- Ти спомена нещо…. – многоточието, оставено от майка й, натежа в ушите на Виржиния. – Каза, че си имала готовност – над града висеше тъмната плетеница на дъжда. Октомври беше месец на капризи и наводнения. - Нямам пари за следването ти., Виржиния. Нямам поръчки. Пиер ще ни изхвърли от апартамента – изброи Богдана. В гласа й нямаше място за отчаяние, нито за страх. Имаше калкулатор. - Дея живее в Лозенец. В мезонет – не се отдалечи от темата майка й. – Виржиния, сигурно си чувала за тъй наречения студентски подход. Все по-често използван впрочем.

Виржиния мълчеше. Човек, който не приказва, а наблюдава, владее положението, твърдеше майка й. Но защо й бе да владее положение, в което няма пари нито поръчки? Виржиния не виждаше смисъл, затова подхвана:

- Дея се нанесе в собственост на господин Христов. Господин Храстов заплаща парното, интернета и т.н. Грижи се хладилникът да бъде зареждан редовно. Господин Христов има семейство – навън сигурно беше доста студено, но е безсмислено човек да изпитва страх от есента. - Дея посещава лекциите в университета.– Виржиния знаеше, че плавният, овладян тон води до победа. Който крещи, завършва с инсулт. – Съпругата на господин Христов е биолог. Синът му е на десет години.

Дъждът очевидно беше решил да се напъха обратно в облаците. За какво му е да си цапа ръцете с този сив град.

- Понякога – меката интонация на Виржиния владееше пространството. - В случая „понякога“ е синоним на два пъти в седмицата, господин Христов се отбива в жилището, обитавано от Дея. Вярвам, че разговарят на философски теми.

- Интересен подход – реагира майка й. - Той… - Богдана избягваше да споменава името му, защото се страхуваше за кръвното си налягане. – Искам да припомня, че той проигра парите за образоването ти. Ако не вземем мерки, няма да можеш да завършиш нищо.

Октомври е месец на успешния блъф, тоест умение да не разкриваш картите си.

- Е?

Виржиния помълча. Никога да не отговаряй на пряк въпрос, без да забавиш отговора си с минута. Това скъсва нервите на отсрещната страна – беше я обучила майка й. Нервите на отсрещната страна – тези на Богдана – не подлежаха на скъсване. Жената нямаше нерви. Имаше гвоздеи.

- Е? - повтори тя.

- Симеон Симеонов – изрече дъщерята с равен тон, както беше обучена. Освен това гледаше майка си в очите. Говори бавно и не снемай поглед от очите на човека, който те притеснява. Досадникът ще се почувства дискомфорт и пръв ще погледне встрани.

Майка й отклони поглед към чашата с кафе.

- Симеон Симеонов!

За трети път в живота си Виржиния видя как майка й разля кафето си по масата.

- Знаеш как е – заговори спокойно, сякаш ядеше сладолед Виржиния. – Исках да ти разкажа, но беше заета.

Октомври продължаваше да капризничи. Вятърът реши, че градът е негов. Блъскаше се в такситата, спъваше тролеите, дори правеше опити да се напъха във входовете на метрото.

Когато майка й прибегнеше три пъти до употребата на гласния звук Е, следваше черен найлонов чувал. В него се побираха дрехи и обувки.

- Всъщност – започна Виржиния, след като изчака точно минута. – Аз ще се изнеса от нашия… тоест от апартамента на Пиер, в събота сутринта. Господин Симеонов ще изпрати двама от хората си да транспортират багаж ми.

- Твоя багаж? – повтори майка й.

- Предоставя ми малка къща в Симеоново – Виржиния се стремеше интонацията й да звучи овладяно, успокояващо. Това е от съществено значение – твърдеше майка й. – Именно интонацията неутрализира напрежението и го отстранява от разговора. Но този път не се стигна до отстраняване. Напротив. Във въздуха святкаха мълнии. – Къщата не е толкова малка – уточни Виржиния.

Майка й беше забравила чашата с кафето.

- Симеон Симеонов – измърмори тя. – Висок? Занимава се с логистика?

- Той – потвърди Виржиния.

- Колко пъти седмично ще разговаряте на философски теми? – гласът на майка й се разложи на молекули, след това на атоми и електрони. Престана да бъде глас.

- Три – уточни дъщерята.

Лицето на майка й, над петдесетгодишно, но красиво, потъна някъде. От него остана парче кожа. Погледът се разпадна. Виржиния изпита нещо, което не можа да нарече с точната дума. Жал изпитват слабите духом, беше й обяснила майка й. Нещастникът сам е заработил съдбата си и да го съжаляваш, означава да си губиш времето с плиткоумието му. Да помагаш на просяк е равносилно на това да вземеш неговата карма и да поканиш мизерията у дома си. Да, Виржиния вярваше, че сигурно е така. Но… Но не знаеше как да нарече онази глупост, която изпитваше. То беше нещо подобно на тежестта под гръдната кост, когато видя баща си – с наведена глава, съсипано лице – беше проиграл апартамента, нивата… но не за апартамента и не за нивата болеше под гръдната кост. Болеше за очите на баща й, които вместо поглед, раждаха сълзи.

- Ще се дипломирам, мамо. Симеонов е възпитан. Ще ме осигурява. Животът е тояга. Аз съм трион.

- Симеонов има двама сина на твоята възраст – думите, изречени от майка й, превърнаха разпадналите се молекули в счупен човешки глас.

- Нямам пари – каза Виржиния, което беше истина. – Искам да завърша. Това са пет години в университета. Няма да работя в пекарна за банички. Повтаряла си ми - хубостта на жената е оръжие. Ако аз не го използвам по предназначение, оръжието ще убие мен.

През октомври, в началото на месеца лицето на майка й се огъна - към пода, към мазетата на блока, към меките чехли. Виржиния не знаеше какво става. Тежестта под гръдната кост – по дяволите, които разбира се не съществуват, защото хората иззеха функциите им и чедата на преизподнята умряха от глад. По дяволите, тази тежест под гръдната кост. Тази тежест.

Противно на всичко, което знаеше за проклетия живот, Виржиния скочи. Прегърна майка си.

- Мамо. Мамо. Спокойно - забърбори тя, без да оставя никакъв интервал от време – тази така необходима минута за овладяване на разговора. – Спокойно. Ще завърша.

Началото на октомври доведе студ в града. Вятър. Дъжд. Не природа, а частен съдебен изпълнител – това е есента през октомври.

- Очаквах да ми предложи да се преместя в Симеоново – обади се грапаво гласът, който отново се беше разпаднал на молекули. – Доверих се на Симеон Симеонов. Надявах се.

Майка й се дръпна назад. Лицето й се върна където му беше мястото. Погледът също.

- Животът е тояга – каза жената, която не бе допуснала нито една бръчка да пропълзи по лицето й за петдесет и пет години. – Но животът просто не знае с кого си има работа.

Най-накрая октомври развърза торбата с дъжда.

Заваля.

Следете новините ни в GoogleNews