Тодорка и регионалният просперитет: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 14 ноември 2015 в 07:51 7451 1

Здравка Евтимова

Главният мениджър е със съвършено изгладен костюм и лъснати обувки, подстриган и красив. Той връхлита през вратата – винаги така прави на път към кабинета си – хвърля се смело напред, за да покаже колко е ентусиазиран да работи за нашето благо и регионалния просперитет.

- Мелинке, да знаеш, че сред нас, в нашите среди, в нашата служба може би има доносник.

Мелина не отговаря, тя е потънала в някакъв дълбок юридически казус, от който няма излизане. Всичките нейни казуси са дълбоки два-три километра и тя стои в тях, докато се наложи да отиде и да си вземе една сладка от шкафа за стимулиране на човешките ресурси.

- Да не си ти тоя доносник, мила? – пита главният мениджър, вгледан в Змеицата, която въобще не излиза от казуса и не реагира. Аз седя и не смея да мръдна от стола си, забила чинно очи в материала, който не обработвам. Змеичката мълчи и размисля още по-съсредоточено.

- Ако ти си тоя доносник, мила, направо съм щастлив – заявява главният мениджър. – Ще бъдем в един отбор. Но кой пък тебе ще направи доносник? Нищо лошо не искам да кажа…Ти си мъдра, заета с други неща… семейство, съпруг, дете и така нататък. Работи си, мила, работи.

Времето в Пловдив както винаги е потискащо. Ако времето в Пловдив не е потискащо, то въобще не е време.

- Колко сме забележителни днеска – изтъква змеицата Мелина точно когато главният мениджър в чистия си костюм се приближава и наднича в моя документ. Той винаги проверява дали това, което обработвам, е онова, което той ми е наредил, или случайно не се туткам с материал за Змеицата.

- Много се туткаш - заявява той, за да видя, че няма хлабаво. – Я да видим тия глупости. Защо ги обработваш? Кой ти е наредил? - Естествено Змеицата, но не го казвам. Надявам се тя самата да признае, но скоро разбирам, че положението сходно с това на Данте Алигиери и надеждата, тоест работата е умряла.

Точно в този момент обаче Змеицата прави изказване, което измества всичко останало на заден план.

– Днеска след дълъг отпуск се връща Нети с Циците. Затова ли си така ослепително елегантен, господин Баранов?

- Да –отвръща лаконично главният мениджър и веднага нещо му хрумва. - Тодорке, ела.

- Идвам, господин главен мениджър –реагирам с готовност аз, но той съсича готовността ми със следния въпрос: – Къде е онова сведение за повишаване чистотата на градската среда?

- Никак не зная, господин главен мениджър. Беше на бюрото Ви.

- Как никак не знаеш, като го гледах на твоето бюро?

Едва тогава щуква на нещастната ми глава - трябва винаги да казваш на висшестоящия човек, че има право.

- Имате право, господин главен мениджър – изричам с известно закъснение аз. Все пак по-добре късно, отколкото още по-късно.

„Имате право, господин главен мениджър” е любимият израз в нашата структура за всестранен регионален просперитет. С Божата Крава, най-младият член на нашия колектив, положението е по-синтезирано. Веднъж го заварих да гледа стената силно концентриран, изричайки топло: – „Прав сте, господин главен мениджър!” Но това упражнение имаше и лоша страна. Вчера например Баранов попита:

- Днеска кой ден сме, by the devil, по дяволите? - На което Красин отвърна:

- Прав сте, господин главен мениджър.

Глав. мениджърът обаче не се разстрои.

- Да, by the devil, имаме планини от работа да обръщаме – почеса се по врата и добави: - Мама му стара, пак имаме планини. Свърших цигарите - на което Красин отвърна:

- Благодаря, да отскоча ли до кафето са ви купя?

- Отскочи – след това се обърна към мене. – Тодорке, къде е сведението за чистотата на околната среда? Я ми го дай.

Реших да използвам трика на Божата Крава.

- Имате право, господин главен мениджър – казах, но очевидно не бях уцелила ваксата и темпераментът на Главния отхвърча до съседната галактика.

Висшестоящият бърка в джоба на сакото си, изважда някакъв лист, поглежда го и избухва:

- Ето го сведението за чистотата на природната среда, by the devil! Що не сигнализираш, че сведението не е в тебе, Тодорке! Добре, че съм го прибрал! – Сведението е налице, обаче се оказа, че е прекалено рано за китки и радост.

- Тодорке, купи ли кафе? – пита междинната Усмивка, могъщ талант на средна възраст при нас. Той добре знае, че не съм купила кафе. Сутринта, още преди да вляза в стаята, Междинната се провикна:

- Колежке, купи ли кафе?

-Не съм - провикнах се аз.

Вече работя за Всестранния регионален просперитет повече от година и коравата ми глава е увряла, че като не си купил кафе, трябва да гледаш в пода виновно. Точно това правя, но не го правя достатъчно виновно. Защото:

- Експерт Веселинов те попита дали си купила нещо, Тодорке – превежда въпроса тънко змеицата Мелина, много талантлива дама, заместник ръководител на нашата структура .

- Ами не... – правя фатална грешка аз. Никога не трябва да признаваш каквото и да било. Започни с новите изисквания. Там обезателно някъде пише, че въобще не е било необходимо да купуваш кафе, което не си купил в съответствие с Член 12, параграф 3. точка 1. Навън пак вали. На Пловдив това му е работата, да се къпе в дъжд. Как ми се ще да се превърна в локва пред нашата сграда, влиятелният талантлив съпруг на Змеицата да нагази и да си измокри краката. Така ще мога да живея с надеждата, че ще хване бронхит.

- И що не си купила? – интересува се главният мениджър.

- Пазарувам в понеделник – правя още по-фатална грешка аз.

- Някои ВИП персони пазаруват единствено в понеделник – изтъква змеицата Мелина.

- А днес нима не е понеделник? – пита главният мениджър навъсено. Ако не пита навъсено, пита още по-навъсено защо не е понеделник, мама му стара. И защо няма кафе.

- Някои хора не знаят, че би следвало да са напазарували – отбелязва змеицата Мелина.

- Аз само се пошегувах – подмята Междинната Усмивка, но продължава невидимата маневра с подводницата: - Събрахме ли парички за кафето? Събрахме. А има ми какво да пием? Тиня от Марица, може би? С какво сме виновни ние, след като сме си платили, питам аз.

Хубаво, че в този миг се появява Нетислава Палавеева.

- Чест и почитания – изрича главният мениджър и топло сияе с очи към нея.

- Здрасти, Ивчо – поздравява учтиво Нети.

В сферата на всестранния регионален просперитет тя е известна като Нети с Ц.

- Колко сме възпитани – намеква змеицата Мелина и сумти под нос, защото е известно, че любовта, която питае към Нети с Ц. е огромна. – Някой трябва и да работи в тази служба – заявява Мелина и отива да работи. От офиса й се разнася „Пролет” на Вивалди. Тя държи всички за знаят, че слуша Вивалди, а това е красноречив знак, че е вбесена. По начало Вивалди е човекът, който къса най-силно нервите на нашата змеица.

Нети е възвишеният фактор в живота на господин Силянов, негова съратница, а за Силянов по тези места говорим на глас само когато сме облечени в най-скъпите си дрехи и сме изправени на пръсти. Най-сигурно е въобще да не говорим, а благоговейно да мълчим. Ако обаче човек е спечелил разума и сърцето на Силянов така, както ги е спечелила Нети с Ц., то човекът вече не се идентифицира от никого с физиологическия нюанс „Нети с Циците”. Всички тук ценим поезията и в мислите си се обръщаме към нея с матефоричното „Нети с Цветята”.

Тук е мястото да използваме любимата латинска сентенция на Змеицата: - „Quod licet Jovi, non licet bovi” демек още от римски времена е известно, че това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола. Ясно е кой е волът – Тодорка.

Важно за нашето повествование е дебело да подчертаем, че Силянов е много мъдра, граничеща с гениалност личност, която следи от столицата как ние се справяме с планините от работа в провинцията. Той е висшестоящият на всички нас и най-вече на нашия главен мениджър, господин Баранов.

И Нети, и аз работим като сътрудници на главен мениджър Баранов. Двете имаме съвършено еднакви длъжностни характеристики. Когато пристигнахме за първи ден на работа в Пловдив, господин мениджърът ми извика:

- Тодорке, я ходи си разпечатай длъжностната характеристика. Знаеш ли си длъжностната характеристика, впрочем? – попита той.

- Да, господин Баранов – отвърнах аз, стапяйки се в собствените си обувки под вулканичния му поглед.

- Щом знаеш, ходи направи по едно кафе на мене и на Нети. Нети, скъпа, колко захар да ти сложи Тодорка? Или може би предпочиташ мед, мила?

Това се случи преди около година. Ето какво се случва днес. Главният мениджър изрича:

- Тодорке, ало-о! Колко документи има в регистрационния дневник? Ама не е мой проблем, че са деветнайсет. Отчети ги в деловодството, опиши ги и ми донеси цигарите от колата. По колко теми са разпределени документите? Само по четири? Да, бе! Купи ми сандвич. Обаче гледай да не е глетав като миналия път. Кафе ми правиш в ей тая чаша – пълниш я до дръжката, ни повече, ни по-малко. Едно захарче. Нети, ти колко захарчета искаш да ти сложи тази в кафето?

- Бе Ивчо, ти не знаеш ли, че аз го пия туй кафе без захар?

- Ау, извинявай моето момиче. Сори. От работа вече не зная на кой свят съм. Изхвръкна ми от ума, by the devil (тоест пак тръгваме по дяволите!). Тука имаме планини от работа да вършим. Тодорке, докъде я докара с обработката на оня материал? Ма как може да не знаеш кой от трите! Как може още да не си го обработила! Откъде накъде ще ми го резюмираш само на английски. Казах и на френски. Не ми излизай с тия ученически номера. Чистотата на околната среда е изключително важна. Я ходи да донесеш куфара на Нети от колата. Нети, скъпа, кажи й къде ти е куфарчето, моето момиче.

Аз отивам да донеса куфарчето на Нети с Циците - извинете, имах предвид Цветята - но преди да напусна стаята, глав. мениджърът се досеща още нещо. Той е прословут с това като тръгна към вратата, да се досеща за нещо.

- Тодорке, къде е брошурата с промоциите на „Парфюми и аромати”?

- Вчера Ви я донесох и я оставихте на бюрото си, до телефона, господин главен мениджър – обяснявам аз.

- Ма как ще си я донесла. Мен ли ще ме правиш на луд? Веднага иди при някоя секретарка и я донеси още един път. Искам брошурата с промоциите.

- Няма друга брошура – обяснявам със свито сърце аз.

- Това е твой проблем, Тодорке. Искам брошурата на бюрото си след двайсет секунди. И направи кафе за Нети. Няма да седя и да гледам как момичето не пие никакво кафе, а ти се туткаш като такова.

Нети седи и отегчено гледа как се туткам като такова, а над Пловдив вали скучен дъжд. Краката й са прелестни. Те не бива да остават в сянката на някаква си пола, та била тя Версаче. Като е Версаче, хайде да не казваме какво менте й. Може пък и да не е. Предполага се кой й го е закупил, следователно следва да не мислим в такава погрешна посока.

- Някои хора днес са прекалили с елегантността – съска змеицата Мелина, но Нети не й остава длъжна.

- Някои хора просто може да не останат в Пловдив, докато повишаваме чистотата на околната среда – подхвърлят Циците хей така, просто във въздуха, поддържан от климатика в идеално състояние.

- Някои хора направо умират от страх – заявява Мелина и в този миг ми става адски симпатична, но by the devil, както казва глав. мениджърът, когато човек се радва, без да знае защо, винаги се оказва, че се не е трябвало да се радва.

- Тодорке, вместо да ходиш да ровиш за брошурата „Парфюми и аромати” – нарежда ми Змеицата, - вземи да ми полееш цветята и да изчистиш онова петно от мокета в моя кабинет. Направи си план на приоритетите и дай да го проверя.

- Тодорке, брошурата! – изрича някъде съвсем отблизо Нети с Цветята, и аз се чудя кой приоритет да хвана по-напред.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови