В последните години из Фейсбук се навъдиха огромно количество чудовищно невежи хора, които обясняват „какво беше при социализма”. Напоследък към тях, гледам, се добавят титанично неграмотни обяснявачи на социализма, които дори не са запознати с неговия речник и ползват соц-думички не по предназначение.

Отдавна е време някой да седне и да състави тълковен речник на характерните термини и понятия на социализма – модел „бай Тошо“. Убеден съм, че подобен речник би постигнал и целта да обясни внятно и на всички, за какво ставаше дума не само в говоренето, но и в живеенето.

Подобно усилие не е по моите сили. Но все пак мисля да поставя началото, като по-долу обясня към дузина соц-думички, които просто трябва да се знаят. Ще се опитам да ги групирам не по азбучен ред, а тематично.

Светът на работенето

Ударник. Това не е човек, който удря нещо с чук, да речем. Това е човек, който с един удар, с едно героическо напъване изпълнява месечния план. И после, след като му окачат на гърдите съответния медал, започват да го разкарват като танцуваща мечка из страната да разказва, как с един удар е направил онова, което другите правят за месец. Така ударникът престава не само да удря, но и изобщо да работи онова, за което е бил награден. Просто от изнасяне на сказки вече не му остава време да ходи на работа в съответния завод / мина / забой. Първообразът на ударника, съветският миньор Стаханов, дори стига с лекциите си до Англия, където пред смаяни английски миньори обяснява, как е работил в пъти повече от договореното, без да иска повече пари.

Почин. Доста често ударниците се оказваха замесени в „почини” (ударението пада върху първата сричка). Днес бихме ги нарекли „местни инициативи” свързани с работенето, тръгващи на някое място „отдолу” и разпространяващи се из цялата страна. Разбира се, цялото нещо беше огромна бутафория. Нито „почините” тръгваха „отдолу“ в истинския смисъл, бидейки замислени в кабинетите на окръжни ръководители на БКП (които измисляха почини, за да ги забележат и „изтеглят“ в София); нито спонтанно се разпространяваха из цялата страна. Напротив, цялата медийна машина на БКП участваше в натрапването на поредния „почин” върху цялото население.

Обикновено тези „почини” бяха просто налудничави хрумвания – плод на онази детинска вяра в чудеса, която съпътстваше комунистическия атеизъм. Типичен случай са „ломските ямки”, които периодично се настаняваха на публичната арена в периода 1960-1985 година. Идеята бе за рязък, чудодеен скок в производителността на селското стопанство, като културите не се сеят по традиционния начин (на редове), а се засаждат в „ямки” (дупки в земята) примесени с човешки изпражнения, изгребвани за целта от селските нужници. Пълна глупост, разбира се, която периодично оставяше страната без царевица.

Самозадоволяване. Най-значимият „почин” от втората половина на 1980-те години. Работата беше там, че след 1979 година елементарни храни и промишлени стоки започнаха трайно да изчезват от магазините (виж „дефицит”). Особено изчезваше, следвайки „светлия пример на СССР”, месото. И се появи поредната надежда за чудо – самозадоволяването. Идеята беше следната: който иска да яде месо – да си отглежда свинята. Но тъй като в градски условия все пак това беше невъзможно, предвиждаше се предприятията и „ведомствата”, в които работеха хората (и които имаха дворове или бяха извън града) да завъдят „свинестопанство“, за да снабдяват с месо своите работници и служители. Това включваше, разбира се, дори университетите.

Естествено, нищо подобно не се случи, защото по онова време в страната вече никой не правеше нищо. Това не спря пропагандата. Атеистическият инак комунизъм бе повярвал в чудеса до степен да очаква, че след като повтаряш едно нещо като заклинание десетки пъти на ден („самозадоволяване”), то накрая ще се появи материален резултат (месо).
Насрещен план. При социализма всичко „вървеше по план” – точно по начина, по който 30 години след неговата кончина на Путин войната в Украйна върви „по план”. Онези натегачи, които искаха партийно внимание, но ги мързеше да стават ударници (виж горе) поемаха „насрещен план” по-голям от „спуснатия” отгоре. Да речем: имаш спуснат план този месец да произведеш 100 поцинковани кофи. В началото на месеца, на съответното партийно / профсъюзно / комсомолско събрание обявяваш пред публиката, че приемаш собствен „насрещен план”: ще произведеш не 100, а чак 103 кофи. За какво се правеше това – така и не разбрах.

Тунеядец. Както ударникът не е човек, удрящ нещо с чук, така и тунеядецът не е човек, който яде риба тон (tuna fish). Това е мързелив човек, позор за колектива, който видимо нищо не работи, но успява някак да яде. Такива ги изселваха от големите градове или директно “въдворяваха” в поправителни лагери.

Най-лесно човек можеше да се превърне в тунеядец, като сгазваше някакъв политически лук – разказваше, да речем, политически вицове. Тогава го уволняваха с черен печат в паспорта (по онова време нямахме лични карти, а „вътрешни паспорти”, в които пишеше всичко за нас за улеснение на всеки срещнат милиционер). С такъв печат никой не можеше да те наеме на работа, за да не загази самият той. И така се оказваш трайно безработен. Местните милиционери (виж „Ушев“) дебнеха и след като три месеца не можеш да си намериш работа, обявяваха те за тунеядец и те изселваха / въдворяваха.

Светът на живеенето

Дефицит. В началото на 1970-те години всички „социалистически” икономики, вкл. българската, просто спряха. През цялото следващо десетилетие те кротко, но неумолимо се разпадаха. Видимият знак за този разпад бе появата на „дефицит”: съвършено базисни, прозаични, всекидневни стоки – от чесъна и месото до дамските превръзки и тоалетната хартия – изчезваха, от всички магазини в цялата страна, за години или завинаги. От средата на 1980-те години нататък започнаха да се публикуват списъци с „дефицитни” стоким – официално признание, от страна на властта, че такива стоки няма, няма да има и е по-добре човек да свикне да живее без тях. Не винаги обаче публиката беше в час, тъй като с напредването на времето се ускоряваше и темпото на изчезване на стоки. В последните години на социализма сигурно сто пъти съм слушал в някой магазин някоя продавачка да ме съсича с репликата: „Ама тази стока е дефицитна, бе, другарю, как може да не знаете?“.

Освен всичко друго, думата „дефицит“ бе част от детинския светоглед на комунистите, в който бликаше от чудеса и магически решения. Вместо да започваш изречението негативно, с „няма“ („Няма тоалетна хартия“), започваш го позитивно, оптимистично, както подобава на социалистическия труженик – с „има“ („Има дефицит на тоалетна хартия“).
Отговорен другар. Тези нямаха проблем с дефицита, тъй като за тях се изгради отделна система на снабдяване (макар че и те, доколкото си спомням, по едно време бяха го закъсали с тоалетната хартия). „Отговорни другари” бяха членове на БКП (виж „Член”) на ръководни длъжности – предимно секретари или председатели на партийни организации. Човек можеше да е директор на нещо голямо, но нямаше как да е „отговорен другар”, без да е партиен началник, пък макар на най-малкото село.

Отговорен работник. Това беше типаж от съвсем друга опера. Отива, да речем, делегация български философи на световен философски конгрес „на Запад” – в, да речем, Париж. Когато впоследствие се публикуват техните конгресни доклади, наред с очакваните описания „Иван Петров – доцент” или „Петър Иванов – професор” виждахме странното „Драган Димитров – отговорен работник”.

Това, разбира се, беше ченгето – служителят на ДС, пратен да контролира философите, за да не вземат прекалено да философстват пред западните врагове. По онова време често превеждах материалите от подобни конференции от български на английски и си правех гаргарата да превеждам „отговорен работник“ като „responsible worker”. На същия принцип превеждах „самозадоволяване“ (виж горе) като self-satisfaction. Никога не ме хванаха. Това бяха тежко невежи хора, които не знаеха езици. Не знаеха дори руски (т.е. езика на своите господари), а сричаха безпомощно една драстично одрана версия на този голям език, известна като „съветски“.

Отблагодаряване. Социализмът беше всецяло, напълно и почти без остатък корумпирана система. Без някакъв подкуп – в пари, услуга или натура – на практика нищо не можеше да се случи. Когато някой чиновник по случайност ти вършеше работата, за която му плащаха, без да си му дал нещо предварително, идваха негови приятели да ти обяснят, че трябва да му се „отблагодариш“. Все пак ти е свършил работа, а е могъл да не. Следваше огромна драма, докато човек разбере, подпитвайки внимателно, какво точно отблагодаряване ще оцени точно този чиновник. Имал съм случай с желание за „агне от село“, но човекът явно така се беше разпищолил, че го арестуваха за корупция преди да започна да се чудя, откъде, по дяволите, да му намеря такова агне.

Светът на пропагандата

Рабкор. Съкратено от „работник-кореспондент”. Ставаше дума за работник в, да речем, Кремиковци, който от време на време праща „дописки” до някой вестник като „Труд” или „Комсомолска искра”. В тези дописки съответният „рабкор” споделяше своята радост от социалистическия труд, както и постиженията на трудовия си колектив.

Селкор. Същото като рабкор, само че ставаше дума за представител на „кооперираното селячество“ и следователно – за подвизаващ се в аграрния сектор, респективно във вестници като „Земеделско знаме”, „Кооперативно село“ или в местни „печатни органи“. Имаше и героически разказ „Селкор“ на Георги Караславов (особено досаден казионен писач), който изучавахме в пети клас. После даже направиха филм по него.

Опортюнист. Не става дума за човек, който реализира възникващи възможности (opportunities). Опортюнист е онзи, който не е наясно с „правилния вариант“ на марксизма-ленинизма и не иска да бъде наясно; мисли, каквото му дойде на ума. Разхайтена работа. Наказваше се.

Ревизионист. Тук пък иде реч за човек, който е наясно с доктрината, но не е съгласен с някои положения и иска да ги промени (ревизира). Това се наказваше по-сурово от опортюнизма.

Уклонист. Съществуваше предимно в два варианта – ляв и десен уклонист. Това е човек, който е наясно с доктрината, но поради леност на ума току хлътва встрани от правия път.
Забежка. Спомнете си Щурците: „После бе забежка всяка тясна дрешка“. Човекът, който прави забежки прилича на уклониста, но в сферата на модата и масовата култура. „Забягва“ към западно влияние (прави забежка) онзи, който харесва и търси западна музика, западно кино, западна мода. За забежка и уклонизъм се правеше строга забележка, за да не стигне тръгналият по този път до по-сериозните грехове като опортюнизъм и ревизионизъм.

Светът на отпора

Член. И все пак българският народ, макар впечатляващо страхлив и склонен към подчинение, е родил типажа Хитър Петър. Намираше начин да се съпротивлява на абсурдите на социализма не само с вицове, но и с измислянето на собствени думички или с обръщането надолу с главата на установена соц-думичка.

Такъв е случаят с думата „член“. Някъде през втората половина на 1980-те години се появи следният лаф: „Не му обръщай внимание на този тъпанар, той е някакъв член“. Към 1988 г. аз лично измислих парче за тогавашната си група ЕСГРАОН със заглавието „Балада за Члена“ и рефрена: „Голям, червен, голям масивен Член“.

Работата беше там, че в разпадащата се икономика имаше все по-малко за всички. Ориентирайки се в обстановката, хората забелязаха, че ако си член на нещо – БКП, БЗНС или поне на профсъюза – имаш привилегирован достъп до нещо дефицитно (тоалетна хартия, месо, „карта“ за море). И всички започнаха да драпат да стават членове. Накрая НРБ имаше повече членове на комунистическата партия, на глава население, отколкото дори СССР. Беше гледка и смешна, и жалка.

Чугун. Обозначава партиен член толкова предан на партията, че отказва да възприеме елементарни неща от реалността. Задръстеняк. Каквото и да му обясняваш, то отскача от него като от – досетихте се – парче чугун. Инак в партийната пропаганда чугунът беше на почит, тъй като през цялото време единственото нещо, което източноевропейското обединение СИВ произвеждаше повече от Европейския общ пазар (тогавашното наименование на Европейския съюз) беше чугунът. Хората вече произвеждаха факс-машини и преносими компютри, а нашите чугуни продължаваха да се хвалят от телевизионния екран, как „ги бием“ по производството на чугун.

Ушев. Ще рече – милиционер (полицай). Идеята беше, че милиционерите не разкриваха никакви престъпления, а се занимаваха единствено с това да подслушват, кой какво говори. Към средата на 1980-те години футболните агитки, тогава все още средища на съпротива, наложиха по стадионите скандирането „Ушев – п*д*р@с“.