Занаятът е мръсен. Статия от 1990 година на Тони Филипов, д-р

Тони Филипов, д-р Последна промяна на 25 август 2021 в 19:11 20968 2

Тази статия на Стойко Тонев, толкова актуална и днес, излезе във вестник "Пулс" на 13 март 1990 г. Препечатваме я от Reduta.bg

Има една американска зрелищна игра. В ринг, застлан с рядка кал, се борят две жени. Първоначално те излизат на ринга чисти, но постепенно, в перипетиите на играта, поваляйки се една друга в калта, целите се изпоцапват и е трудно да повярваш, че това са същите онези красиви девойки, които са започнали играта. Всъщност борбата в калта е много трудна, но на зрителите доставя неистово удоволствие. Наблюдаването на играта обаче не е безопасно за тях. Тези, които стоят твърде близо до ринга, трябва да поемат риска да бъдат малко или повече изпръскани. И колкото по-силно едната от борещите се тръшне другата в калта, толкова по-далече хвърчат пръски кал и толкова повече от зрителите са изцапани.

Защо така нашироко описвам тази зрелищност, чиито „естетически достойнства“ изобщо не са под съмнение? Ами защото тази игра е много разпространена и в България. Само че у нас тя се практикува не в кабарета и изобщо в заведения със съмнителна репутация, а на друго, „по-високо“ място; не пред ограничен кръг зрители-любители, а пред много по-широка, национална публика. Не знам как наричат тази игра, но в България тя се казва „игра на политика“.

Не знам още дали стремежът на хората да се калят един друг е същностен за човешката природа. Не знам и дали тази игра и в САЩ не е започнала някога като политическа. Но факт е, че американците са се осъзнали: винаги ще има хора, силно пристрастени към удоволствието да гледат как други хора взаимно се калят, и са създали за тези хора „специализирани заведения“. Традиция…

Не искам да кажа, че и у нас трябва да се създадат подобен род заведения. Не съм техен привърженик не за друго, а защото смятам, че и с тях, и без тях ще продължим да се каляме на публични места.

Наложилият се „манталитет“ на политическата дейност у нас винаги е отблъсквал най-добрите сили на нацията. И така мръсният занаят става все по-мръсен. Кален от кал не се бои. Става дума не само за последните 45 години, а за цялата нова българска политическа история. Да вземем един простичък, но и много показателен факт: как българските политици са напускали и напускат политическата сцена – в кал от горе до долу. Напусто бихме се опитвали да търсим в новата ни история поне една личност, слязла от върховете на политиката с чисто лице и ръце. Да сравним например, как „железният канцлер“ (Бисмарк) слиза от политическата сцена – с тържественост и уважение, достойни за великото му дело. И как свърши „българският Бисмарк“ (Стамболов) – убит като куче посред бял ден, в центъра на столицата. А какво са правили противниците му върху пресния още гроб – това е най-добре да забравим. И още много други неща трябва да забравим от миналата ни политическа история: да забравим цялата източна механика на правенето на политика.

В цялата ни политическа история от 1879 г. насам комай само един политик си е отишъл с „изказана благодарност“. Този политик сега е под следствие за тежки материални и морални щети, нанесени на българската нация. А от друга страна, най-големите ни политици са избивани (физически, политически, морално) – може би, за да ги нямаме, когато страшно ни трябват в дни и години на изпитания. За да не ни свари нито една вътрешнополитическа или международна криза с истински политици на държавното кормило.

Защо така бързо се „изхабяват“ политиците в България? Най-лесният отговор върви по линията: „занаятът е мръсен“. Лесен, но и толкова съмнителен. Защото ефективната политика трябва да бъде съобразена с реалностите на нацията. Политиката е диалог между властници и подвластни: за да се разбират, трябва да говорят на един език. „Този, който желае да опознае природата на народа, той трябва да бъде владетел…“ – пише Макиавели.

Вече цял век се правим на народ, който властниците му не разбират. Дали?… Напротив! Нашите властници, стари и нови, винаги прекрасно са ни разбирали и познавали. И затова са си правили с нас каквото пожелаят. А на нас са оставяли правото само на един избор: или да гледаме отстрани мръсната игра (ако страдаме от аристократически скрупули за политическа чистоплътност), или да се опитаме да се включим в нея и да превърнем политическата и обществената кал в манна небесна за себе си.

Сега, след половин век принудително политическо въздържание, може би имаме прекрасна възможност да се опитаме да правим политика по нов начин? Може би… Но се съмнявам, като гледам с какво удоволствие едни калят всички (без изключение) политически и обществени дейци на досегашния режим и с какво неистово вдъхновение други се опитват да насочат калните потоци върху всички (и изглежда, отново без изключение) лидери на СДС. А ние, средностатистическите българи, с любопитство (може би и с удоволствие?) наблюдаваме борещите се; всеки е заложил на своя – другия трябва да бъде натикан в калта. И никак, ама никак не обръщаме внимание на пръските кал, които постепенно покриват националното ни лице. Старите партийни лидери до един са корумпирани; новите до един са „наркомани и криминални престъпници“. Ако всичко това наистина е така, кой ще управлява България. Освен да си припомним вица за циганчето, което трябвало да учи, защото…

Да, наистина, изглежда, че никой не е забравен и нищо не е забравено. Ще трябва да започнем оттам, докъдето бяхме стигнали. Продължителните политически пости, наложени от БКП на българския народ, само привидно ни отделят от миналото. Защото през това време българинът си доставяше тайното удоволствие да наблюдава калните двубои, с които продължи да изобилства политическата ни история, и от време на време да извика на победителя „Осанна“, а на победения „Разпни го“. Това в никакъв случай не беше спряло политическо време.

Пера, потопени в катран – не, това не е стара история. Достатъчно е да си припомним облика на в. „Работническо дело“ от последните месеци на последния (засега!) български тиранин. Наистина, не кал, а катран капеше от колоните му. (Някои мислят, че този облик е непроменен и днес.) Ако опозиционната преса тръгне на реванш? (Други мислят, че тя вече е тръгнала.) Ако от колоните на вестниците „омаскаряването“ се прехвърли в Народното събрание, да се вчепкат и сбият народните ни избраници? Оранжеви срещу сини; сини срещу зелени; червени срещу всички…

***

Не всичко в нашето политическо минало заслужава носталгичен поглед. Много неща в националната си история трябва да се опитаме да преосмислим, но дали ще ги преодолеем …

Някога, идвайки в България, Константин Иречек е поразен от начина, по който българите говорят един за друг: „Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лиши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение.“

Така е било преди стотина години. Страхувам се, че и днес е така.

Кога ще престанем да играем политическата игра по тези правила? Все някога трябва да го направим… Може би, когато тя престане да доставя удоволствие на „зрителите“, когато пораснат техните „естетически“ критерии. Имаме рядката възможност да потвърдим или опровергаем мъдростта: „ Историята учи, че народите не се учат от историята“. Какво ще изберем? А всъщност имаме ли възможност за избор?

Не намерих място за „хепиенд“. Но пък и какво ли в нашата многострадална история завършва с „хепиенд“! Оптимизмът е хубаво нещо – докато е възможен!

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

-8510

2

vas_sashka

25.08 2021 в 19:40

Леко перефразирам доктора, за да е напълно актуално

“Достатъчно е да си припомним облика на в.” Дневник от последните месеци на всенародния протест - “Наистина, не кал, а катран капеше от колоните му. (Някои мислят, че този облик е непроменен и днес.) “

-8510

1

vas_sashka

25.08 2021 в 19:36

“ Не намерих място за „хепиенд“. Но пък и какво ли в нашата многострадална история завършва с „хепиенд“! Оптимизмът е хубаво нещо – докато е възможен!”

Поклон докторе