Лазар: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 27 април 2024 в 10:05 6615 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС

Здравка Евтимова

Лазар имаше чувството, че когато вали, небето се разхожда по земята зад стъклото на неговия прозорец. Знаеше че е глупаво, но мисълта за влажните стъпки на облаците го правеше щастлив. Искаше му се да бъде небе, да има два часа свобода – задачите му не търпяха подобни капризи. Беше програмист. Работеше нощем, денем, по всяко време. За погледа му светът беше асфалтов площад и балкони на блокове. Беше сраснал със стаята си. Обичаше я. Тя беше любовта в живота му.

Всичко беше подредено. Прахът знаеше мястото си тук и се радваше на десетте минути, през които имаше право да лежи в ъглите на пода. Дори мракът блестеше от чистота в пространството с мониторите. Винаги беше тихо. Лазар беше направил тишината свое пристанище.

Обаждаше се на майка си веднъж в седмицата - в Лом, малкото градче на Дунав, в четвъртък в 20 часа. Разговорът траеше три минути, след него той продължаваше да работи. Излизаше на пазар веднъж в седмицата, във вторник. Печелеше много, разбира се. Купуваше апартаменти. Знаеше защо работи. Обичаше въздуха в помещенията, които придобиваше. Те бяха животът му, макар и празни. Два пъти дневно една пенсионирана учителка по математика, госпожа Дончева, бившата му класна от математическата гимназия, му носеше топла и вкусна храна. Освен че й плащаше добре, продължаваше да й бъде благодарен. Беше зает, не разговаряха, но му харесваше, че Дончева казваше „моля“ и беше научила бръчките по лицето си да се усмихват.

Но защо му звънеше сега, по никое време?

Имаха уговорка да идва с храната (в блестящи порцеланови съдинки) всеки ден в 12 часа на обяд и в 21 вечер.

Сега беше десет и половина. Сутринта. Звънеше му упорито по сигналната уредба пред вратата на апартамента. Що за нахалство. Лазар беше потънал в работа.

Все пак отиде да отвори.

По дяволите или по ангелите, това нямаше значение за него.

Някаква чернокоса метла стърчеше пред вратата му. Кой й беше дал чип от входната врата на блока? Откъде накъде се бе изтърсила тук?

- Добър ден – измънка натрапницата. – Вашата майка, леля Дарина ме изпраща.

Лазар я оцени. Мършава. Черна коса. Нищо за гледане. Да видим какви ще ги усуче. Тя не ги усука никакви. Стърчеше пред входа. Не го гледаше. Сигурно обувките й бяха по-интересни от лицето му, главата й висеше надолу като торба с покупки.

- В момента ми губите времето – каза Лазар. – Защо ви е изпратила леля Дарина, майка ми?

Тя тъпчеше на място. Мълчеше.

- Защо точно тебе е изпратила? – премина на „ти“ Лазар. Така разговаряше с хората, които бяха закъсали и продаваха апартаментите си, за да се измъкнат от безизходицата. Той имаше тактика. Изваждаше банкноти и започваше бавно да ги брои пред очите на изпадналия от коловоза. Беше купил три едностайни, един двустаен и два тристайни апартамента. Те бяха смисълът на дните и нощите пред компютъра. Тези жилища доказваха, че се издига над простотията и посредствеността.

- Е? – изстреля Лазар.

За жалост бе престанало да вали. Небето си беше отишло от неговата улица.

- Ами… – дотук стигна интелектът на мършавата. Лазар не понасяше неграмотни хора да го въртят на малкия си пръст. Влезе в апартамента си. Преди да затръшне вратата, хилавата изфъфли:

- Майка Ви праща този лаптоп да го поправите.

- Какво?

Майка му и лаптоп? Тя продаваше разсад с домати, събираше сливи за ракия, не че пиеше, продаваше я. А може би вече се беше пропила. Не беше ходил от осем месеца. Пращаше й достатъчно пари.

Лазар хлопна вратата пред тъпите приказки за лаптопа на майка му. Въобще не го погледна.

Сигналната уредба отново го захапа. Зазвъня.

Не искаше да отваря, но острият звук го дразнеше.

Отиде до бюрото. Там държеше дребни пари, взе шепа банкноти, не много. Отвори вратата, протегна ръката с банкнотите и каза:

- Взимай и заминавай.

- Моля ви – каза хилавата.

Хареса му, че използва думата „моля“.

- Моля ви - повтори тя.

Той не я попита какво иска.

- Днеска е Лазаров ден – каза мършавата.

Естествено, не й предложи да влезе в жилището, но остави вратата открехната.

- Лазарица е - замънка през процепа непознатата. – Нося Ви подарък от леля Дарина.

- Дай го.

Тя остави на стълбищната площадка някаква чанта – съвсем прилична на вид, от кожа. Да, майка му беше стисната жена, но имаше вкус. Лазар не можеше да понася панаири. Все пак вратата му беше единствена на целия етаж – беше купил съседните два апартамента. Нямаше кой да го шпионира.

- Това е подаръкът.

Думата „подарък“ му влияеше добре. Правеше го небе. Лазар беше платил куп пари да облицоват стените на стълбищната площадка с тапети - те показваха гора, над която се излива истински порой.

- Леля Дарина ми каза, че обичате дъжда – изтърси мършавата. - И аз го обичам.

- И?

Тя трайно млъкна.

- Имаш две минути на разположение да се изкажеш.

- Ами… - заекна метлата.

Беше спряло да вали. Нямаше никакво значение, че е Лазаров ден.

– Ами…

- Една минута изтече – излъга Лазар. Не беше.

- Леля Дарина ми плати – накрая пое нанякъде хилавата. – Плати - да дойда от Лом. Да намеря начин… да не сте самотен. Да зарежете апартаментите. Да Ви изведа на чист въздух.

Вече грееше слънце, дъждът си беше отишъл и кой знае кога небето щеше да дойде пак пи него. Онази дърдореше. Колко време беше загубил? Нагли жени. Всички до една. Пари. Друго не ги интересува.

- Ако не ме изведеш на чист въздух, ще трябва да върнеш парите на Дарина. Така ли?

Не очакваше, че ще му отговори, но тя каза:

- Да.

Дъждът, който валеше на тапетите, замръзна. Майка му се беше побъркала. А на времето беше корава жена. Изпрати го на изпит в математическата гимназия в София.

- Ако не влезеш, напразно си ми ял хляба – беше му казала. Баща му умря, когато Лазар беше на пет. Почти не го помнеше. Не помнеше майка му да се бе объръщала към друг мъж, нито друг мъж беше прекрачил прага на чистата им къща в Лом. Няма да деля пари и легло с някого си, беше отрязала тя. Пари не се делят с никого. Да го знаеш от мен.

Бе напълно възможно да е изпратила това чернокосо гребло при него. Защото е Лазаров ден. Виж ми окото! Майка му не успя да наложи на Лазар да облича бели ризи. Той носеше черни. Не можа да го накара да обуе евтини боти. Но го приучи към чистота. Беше го изгонила да спи навън, защото остави кални стъпки в антрето на къщата.

Защо ли Лазар толкова обичаше дъжда? Не искаше да си го признае.

Когато валеше майка му го държеше за ръка. Той беше малък. Нейната ръка беше топла и здрава. Беше му хубаво, всички страхове бягаха от него, когато облаците носеха дъжд и майка му го водеше за ръка. Що за глупост. Що за глупост! На никой не давай пари. Вземай това, което си изкарал. Не кради. Беше откраднал кошница череши. Тя го напердаши със сноп коприва по босите крака. Стъпка всички череши в тревата. Бяха го заболели глезените – защо го боляха токова като малко момче? Тя налови пчели ги залепи за глезените му. Така го жилиха. Издълбаха го. Изядоха го.

Оттогава Лазар мразеше меда. Но болката се махна. Глезените въобще не се обадиха повече. Толкова години оттогава.

- Колко ти плати Дарина да ме изведеш на въздух?

Онази започна да си хапе устата. Щеше да го усуква. Не на него тия! Когато купуваше апартаментите от закъсали глупаци, които бяха позволили на синовете си да станат наркомани, не им оставяше секунда за усукване. Вадеше парите още веднъж. Още веднъж броеше банкнотите пред очите им. Купуваше светкавично. Хората обичат да гледат пари.

Лазар обичаше да гледа дъжда.

- Колко?

- Хиляда и петстотин – отговори мършавата.

- Как се казваш? –не биваше да я пита. Не желаеше да научава имена. От името тръгваше блатото на обвързването. Където има пари, има мухи и жени. Друго няма.

- Таня.

- Чао. Няма да ме изведеш на въздух.

Помисли си – Дарина одъртя и се е побъркала. Не знае ли, че не понасям черна коса. Майка му сама го беше учила- ако е женско, да е русо със сини очи. Тя лично го водеше при едно комшийче, Генка. Лазар искаше да се махне от комшийчето напук на майка си, беше решил да напердаши Генка. Но Генка се оказа много добро дете, горкото не разбираше математика, но колко хубаво беше. Защо сега майка му беше пратила тази метла? За какъв го вземаше?

- Аз изхарчих парите – сдъвка изречението метлата. – Излезте с мен на чист въздух. За десет минути. Така няма да се налага да й връщам парите.

Лазар я гледаше. Тясно лице, в което не остава място за усмивка. Кафяви очи, с блясък на зле почистен паркет. - Веднага ще се обадя на леля Дарина – каза Лазар. – Ще й изясня, че съм отказал да изляза с тебе на чист въздух. Всичко останало съм отказал.

Представи си лицето на майка си, която не обичаше да губи и не губеше. От нея беше научил онзи трик с броенето на парите. Тя изкупуваше яйца от осем села. Караше велосипед, за да пести бензин. Не беше счупвала нито едно яйце. Не се пазареше с никого, само изваждаше банкнотите и ги броеше пред продавача. А човешкото око иска да вижда пари.

- Аз ще Ви почерпя – не се отказваше хилавата. В очите паркетът отдавна беше изсъхнал. В погледа й нямаше да завали.

Веднъж Лазар беше изтърсил пред Генка, синеокото момиченце, някаква мръсна дума. Беше я чул от момчетата на футболното игрище. За беда майка му чу. Мотаеше се наблизо - - глупости, майка му никога не се мотаеше, все работеше нещо, работеше като трактор, ден и нощ. Имаха пари. Затова Лазар успя да учи в математическата гимназия. В София .

- Изплези се – каза майка му.

- Защо? – бе измънкал Лазар, но се изплези. Тя извади отнякъде игла и го набоде по езика. Потече кръв.

- Ако още един път чуя мръсно от устата ти, ще ти отрежа езика – беше отсякла майка му.

Не жена, секира. Защо беше избрала метла за него? Какво му беше изпратила в тая кожена чанта? Нали знаеше, че Лазар има всичко. Учителката му по математика готвеше прекрасно, познаваше вкусовете му. Как така старата ще му праща хилка -подарък за Лазаров ден? Дъската дори не беше руса. Майка му не беше наред.

Преди да затвори вратата, гласът на хилката се блъсна в ушите му. Лазар не понасяше шум. Не понасяше празни приказки.

- Не ме е изпратила Дарина – започна жената. -Аз съм от Долно Линево, до Лом. Ходех да й копая царевиците. Подрязвах й дръвчетата. Отдавна Ви харесвам – гласът се пречупи. Думите й се изсипаха една върху друга. После потънаха – цял залп - в него. – Не Ви е пращала подарък. Аз го купих. На Лазаров ден човек не трябва да е сам, рекох си. Взех влака. И дойдох.

Тая е зле, лъсна кратка мисъл в ума му.

- Да се казваш Лазар на Лазаров ден ….

Трябваше да затръшне вратата под носа й, но не го направи. - Дарина се хвалеше, че сте купил апартаменти в София, цял блок – дърдореше хилавата. – Аз не искам апартаменти. В Долно Линово е хубаво. Имам две череши и орех. Харесвах Ви. От много отдавна.

Млъкна. Чернокоса. Кафяви очи от паркет.

- Сбъркала съм… - хилавият глас изтъня. Стана игла, като оная на майка му.

Жената му обърна гръб. Не бе посегнала да вземе скъпата кожена чанта. Кой знае с какво я беше натъпкала.

- Чакай! – викна Лазар.

Дъждът на тапетите по стените спря да вали.

Какво друго да може да направи пороят на Лазаров ден.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

    Няма коментари към тази новина !

     
    X

    Най-влиятелните хора в Европа се събират в София