Дерида – отвъд клопките на пред-решен и пре-дрешен смисъл

Има ли в България съвременен танц? Толкова съвременен, колкото в световни центрове като Ню Йорк, Париж, Берлин, Сидни? Има. На картата на републиката дори има своя централна точка. Намира се на улицата на изкуствата. „Самуил“ 32. Ако още от Възраждането борим комплекс за изостаналост - за национална ощетеност от съдбата…- на „Самуил“ 32 проличава, че съдбата може и да помага. Среща в Париж двама българи - Атанас Маев и Живко Желязков. Само няколко години след това у нас започва да се случва танц, на който световни школи могат да завидят. Двама ентусиасти и неголяма сутеренна зала. Освен център стават епицентър на съвременния български танц.

Не случайно наричат сцената Дерида – на френския деконструктивист. От самото начало я замислят като експериментална територия за постмодерни търсения. Търсения на очистена екзистенциална същност. На човешка опитност без семантични привидности, заложени в речта. Без клопки на пред-решен и пре-дрешен смисъл. Думите и синтаксисът според Дерида за действителността са криво огледало. В епохата на масовите комуникации образът се изкриви до неузнаваемост. Тук парализиран разум в социалните медии. Там фантазиран в конвенционалните. Тотална парализа на разума – безславният му край - се очертава с изкуствения интелект…

Няма вече опора. Остана едната интуиция. Вътрешният глас. А като сме отвикнали да го чуваме. Като са ни възпитали да не го слушаме… Думи и синтаксис продължават да злоупотребяват. Едновременно разкриват и скриват. Едновременно повеждат и подвеждат. Вършим нещата уж правилно. Оказва се нерядко вървим срещу себе си. Срещу живия живот. Имаме ли избор? Продължаваме да налучкваме в относителност. Във въпроси на гледна точка… Признавам с неохота, защото и аз съм пленник на ирационалната рационалност. На думи и синтаксис…

Атанас и Живко сякаш рано са осъзнали всичко това. Изглежда, че по стъпките на Хайдегер и Дерида търсят истина и брод отвъд „въпроси на гледни точки“. Избират метод безмълвен. Танца. Дионисиевата мистерия от звук, ритъм, светлина, телесни движения. (Всъщност не съвсем, защото в допълнение на сцена Дерида напоследък се играе и немалко театър… ) Питам се всъщност, защо такива просветленчески импулси не излизат от философските катедри в университетите ни. Нали там светила на разума са избрали за призвание да четат и препрочитат дебелите книги. За да произвеждат анемични, прашлясващи научни трудове…

Странно, но гледайки танцови представления в Дерида освен за дионисиеви мистерии и дионисиев екстаз се сещам за … исихазъм. Нищо че търсенето на Бог в тишина изглежда диаметрално противоположно на сценична шумотевица. Сещам се и за будистка медитация, която в класическия образ на ибсеновата метафора постепенно отнема от луковицата на ума обвивка, след обвивка, след обвивка. Обвивки скриващи - неразкриващи. Докато стигне празната вътрешност – до без-мислието. На инертно задвижени конвенционалисти това безмислие - което далеч не означава безсъзнание - може да се стори … без-смислие, но по мои наблюдения конвенционалисти и не ходят в Дерида… Сещам се и за късния Бекет. След „Не аз“, „О щастливи дни" и „Края на играта“ сне доверието от думите, стигайки до пантомимата. Става ясно, че епицентърът на модерния танц иска бистър ум… С широко отворени врати и прозорци…
Прибирайки се в България, за да реализират мечтата си, в началото на 2000-ните Атанас и Живко не намират почти нищо, на което да стъпят. Налага се до немалка степен сами да си го създадат. Така се ражда танцовият им център, обучаващ във философията, хореографията и естетиката на съвременния танц. Днес вече има поколения танцьори и хореографи негови абсолвенти. Някои от тях са създали свои проекти, свои танцови формации. Всъщност с Атанас и Живко ме свърза именно техен възпитаник. Младият Филип Миланов е доказан танцьор. Същевременно и впечатляващ хореограф. Носител на множество престижни награди. Наскоро в Ялта Арт Рум представи премиерата на моноспктакъла „Behind You“, чийто хореограф е. Под ръководството му балерината на „Арабеск“ Елизабет Якимова покрива всички очаквания. Ето такива сеизмични мултипликации тръгват от епицентъра Дерида.

Гости танцовата сцена посреща със собствен дух и култура. Впечатлява не само лично посрещане и изпращане – Атанас Маев се ръкува по възможност с всеки посетител – а и една очарователна скромност. Едно даване и раздаване, което видимо носи удовлетворение само за себе си. Различно от егомании и нарцисизми, типични за сценичните изкуства. Атанас и Живко са социално ангажирани извън работата си. Разбират и Дерида като социален проект. Толкова социален, че не се колебаят да помогнат, разбрали за пристигането на украински бежанци в София. Месеци наред Дерида е общежитие за временно настаняване. Включително директорският кабинет...

Много са акцентите в афиша. Ще обърна внимание на само един много специален – танцовия спектакъл Fractus. Продуциран е от Атанас Маев. Стартира като международна продукция по европейски проект в годините на ковид. Принудителното затваряне на сцената в онзи период дава време на творческата натура Живко Желязков старателно да обмисли концепцията и хореографията. Да репетира без да е притеснен от времето. Хармонично да втъче хореографията си в музиката на Иван Шопов. Да я потопи във визуалната среда на Владислав Илиев. Крайният резултат е сценично представление с рядка прелъстителна сила. Танцът на Ивона Машова, Симона Тодорова, Филип Миланов и Вяра Болградова не оставя място за безразличие. Оргиастична екстатика непреодолимо влиза в подсъзнанието. Отключва сублимни, сюрреални състояния на дух и тяло. Деконструкции на наслагвания и затлачвания. Съвсем по вкуса на Жак Дерида...

Следете новините ни в GoogleNews