Аз мисля за рибите: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 25 май 2024 в 09:36 6530 0

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС

Здравка Евтимова

Вчера отмина празникът на буквите, тате. Те празнуваха, бяха се подредили в стихчета и ние трябваше да ги рецитираме в детската градина. Накрая усетих как всичките се събраха на едно място и направиха приказката за Снежанка. И аз го мога – залепям букви една за друга и става. Не съм сигурен дали е приказка. Изглежда ми глупаво. Мама казва, че и ти пишеш глупави истории. Сигурно преди да се родя съм бил буква като тебе, но не помня коя. Аз съм Петко. В детската градина друг Петко няма.

Жалко, че празникът на буквите си отиде. Къде се е подслонил сега не знам. Ако ти знаеш, тате, отведи ме при него. Ще го върна при нас , в детска градина „Миньорче“. Всяко дете от нашата група му каза по едно стихотворение. Моето беше най-късото. Така е, защото госпожа Георгиева мисли, че съм най-блеещото момче и не мога да запомня дългите думи. Понякога ме пита - „Защо си толкова палав Петко? Не се ли изморяваш?“ Аз се изморявам, но краката ми – не, госпожо! Харесвам нашата госпожа Георгиева и й казвам „Ти си хубава! Не бой се, кажи ми че съм глупав. Няма да се сърдя.“

- Всъщност ти си добро дете.

Не зная какво означава „всъщност“. Може би – „Въобще не се заблуждавай, че си добро дете“?

Понякога госпожата ме наказва. През това време аз мисля за тебе. Ти ме беше научил – „Щом някой те дразни, сине, мисли за нещо хубаво. Ще се успокоиш.“

Да, така се случва. Ти ми идваш в ума.

Мисля за рибите, които хванахме с тебе на язовир „Диканя“ – беше забравил как се казват и ми поръча:

- Прочети в интернет.

Не знаеш ли, че не мога да чета? Аз съм още в детската градина. Запомнил най-добре буквата А. Тя означава Ани, името на мама, затова мисля за буквата А, когато съм щастлив. И ти понякога идваш при буквата А. Виждам те с голямата въдица, а мене - с малката. А е буквата на язовир, на бряг, на баща с голямата въдицата. Това е нашият язовир. Знаеш как се казва – Диканя!

Обаче мина празникът на буквите и ти си отиде. Аз още съм спял на сутринта. Не знам къде е Рим, сигурно е близо до летището, защото си отишъл там и си скочил в Рим. Има ли момчета като мене там? А детска градина „Миньорче“ като нашата?

Госпожа Георгиева пак ме наказва - вместо да си играя с децата на „камък- ножица-хартия“ , трябва да стоя три минути в стаята с креватчетата. Едно от децата е София - много кротко момиче с дива коса. Ти в Рим нямаш желъди, но ние в детската градина имаме един дъб - Манол се казва. Той ни пуска жълъди от клоните си. Сигурно Манол е дядо на София, защото косата й е с цвят на желъд. С очите си съм го видял. Освен това нейните зъби са паднали като моите. Аз й посочвам:

- Ти си вамрпирката Фреда – но не го посочвам със злоба, защото мисля за буквата А. Тате, ти живееш в буквата А. Със сигурност. Затова можеш да четеш писмата ми, които ти пиша наум.

Кажи на София, че е най-доброто дете на света, сигурно и най-умното. Тя получава най-дългите стихотворения и въобще не се запъва, като ги рецитира. Аз се запъвам на всяка дума в най-късото стихотворение. Така е, защото мисля за тебе, а не за думите вътре. Бащата е най-хубавото стихотворение за своето момче, дори да е скочил в Рим като тебе.

Не зная какво правят буквите, когато нямат празник. Горките. Предполагам, че някой писател ги тормози да направят стихотворение, но аз не обичам стихотворенията, защото трябва да ги запомням, а по ми е по-добре да не ги запомням. Мама не подозира това и повтаря – „Не мисли постоянно за него!“

- За кого? – правя се на глупав аз.

- Баща ти.

- А ти защо? – попитах я и тя каза:

- Откъде знаеш?

- Знам, защото всеки ден обличаш старата му риза, мамо.

Тя нищо не разбира, жена е. Мисленето не е същото като да ловиш риба - ти с голямата въдица, аз с малката. Признай колко е добре, че ти показвам как се ловят кротушки. Ти ме слушаш внимателно. Така сме ние - двама големи мъже. Засега съм по-нисък, но ще порасна като тебе, даже по-висок, ако ям ябълки и витамини.

Надявам се, че на буквите не им е тъжно, че още не см ги научил. Всяка вечер написвам А на стената. Мама ми е позволила. „А“ води държи всички букви за ръка ги отвежда в тяхната детска градина, която се нарича Азбука. Там те трябва да се обучават при госпожа Георгиева до следващия празник, но аз нямам търпение, не искам да чакам следващи празници. Ела по-рано и ще отидем още следващата неделя на язовир Диканя. Ще ти покажа какво точно е жълъд и ще разбереш какъв цвят е косата на София. Веднъж я попитах дали ще се ожени за мене, но тя каза:

– Няма, защото съм още страхлива.

- Не се бой – успокоих я аз. - –Аз съм смел и за тебе, и за мен. Ще те пазя от лошите хора, сериозно.

Но мама каза, че ще тръгваме. Надявам се да тръгнем към Рим, който е близо до летището. Ще взема в раницата си цялата Азбука. „Хей, букви – ще им кажа. - Баща ми пише истории. Обещавам, че той ще ви остави в една страхотна приказка.“

Освен това ти и аз ще направим рожден ден на А, буквата на мама – Ани. Така тя ще стои при мен и старата баба Олга няма да идва да ме гледа. Баба Олга не вижда добре и трябва аз да й чета от Българските народни приказки, макар че зная само една буква.

Почти съм сигурен, че София ще се омъжи за мене, защото и двамата обичаме супа топчета. Двамата си мокрим чорапите в росата и се капем със сос. Значи можем да се оженим и да живеем щастливо до дълбоки старини. Тате, защо и ти не се капеш със сос като мама? Ако понякога оставяш мазнината да падне на сакото ти, няма да се налага да тичаш до летището и да потъваш в Рим, където не живее моята буква А.

Мама ме пита:

– Какво мислиш за чичо Митко?

Нищо не мисля. Той има брада като тебе, но когато идва у нас, мирише на цигари. Има и мотор, но не ми дава да го карам. Не обича да лови кротушки. Няма въдица. Чичо Митко казва, че още съм малък да се женя, но той нищо не знае за София и за косата й. Може би нейният дядо е посадил дъба Манол в детска градина „Миньорче“ и затова желъдите са дали цвета си на София. Освен това София тича почти толкова бързо, колкото мене и е по-умна – може да прочете писмото, което ти написах наум.

Слушай ме.

Моето писмо ти казва:

„Тате, буквите чакат да ми напишеш нова приказка. И рибите чакат –твоето момче да те научи как да ги хващаш. После ще ги пускаме да си ходят в „Миньорче“ - детската градина за кротушки на дъното на язовир Диканя.

Чичо Димитър не е лош човек, обаче не знае нито една приказка и не може като тебе да чете писма, написани наум. София обаче може. Тя ме помоли:

– Кажи на баща ти да ни донесе вълшебен шоколад от Рим.

Но в Рим няма нищо вълшебно, иначе защо ще търсиш българските букви, които до една до една са вълшебни в тяхната детска градина, Азбуката.

Мама помоли чичо Димитър да се занимава с мене, за да види госпожа Георгиева колко съм добър по математика. Мама много работи. Даже още повече. Превежда важни неща за много пари, но и много пари са ни малко и не ни стигат. Затова пестя. Чичо Димитър няма никакво време. Подари ми телефон, за да си намирам буквите в него сам. Аз ги викам, но те не искат да дойдат, защото в телефона им е топло. Това може и да е добре - преди чичо Димитър да ме вземе вечер от градината, София сяда до мен и заедно казваме наизуст моето късо стихотворение. Тя го научи отдавна, аз не съм – защото мисля за твоята дълга въдица и за моята въдичка още повече. За това как ми казваш, че съм силен. Наистина съм, защото щом бащата каже нещо, момчето знае, че това най-голямата истина.

София смята, че си як човек. Виждала те е, при това няколко пъти. Има още нещо важно. Вече се подготвихме за път с мама. Питам я:

- В Рим ли отиваме, при тате?

Тя казва:

– Да, отиваме в Рим, но това е друг Рим, още по-хубав. Той е близо до река Струма и се казва Радомир.

Добре. Нищо, че е Радомир, нали пак е Рим и тате ще бъде там. Ще му заведа всичките букви и той ще ми опише как да карам колелото без спомагателните колелета.

- Да – потвърди мама. - И чичо Димитър ще дой де.

- Добре. А в Радомир има ли детска градина „Миньорче“?.

- Има детска градина.

- Значи София ще бъде там?

- Не, няма да бъде.

Затова ти пиша, тате. Кажи на мама да ме заведе в Рим, където има детска градина за мен, за София и за нашия дъб Манол. Неговите деца, желъдите, са малките Манолчета. Те след сто години ще се превърнат в грамадна дъбова гора. Аз и София ще си играем там до дълбоки старини.

София прочете писмото, което ти написах наум след закуска и много го хареса. Каза ми – „Браво, ти си най-доброто дете на света, Петко“, ала това не е вярно, защото съм палав и госпожа Георгиева пак ме наказа вместо да играя, да спя в спалното помещение, но аз не спя. Гледам към дъба Манол – значи към София, защото тя е негова внучка. Но още не го знае.

Ето, тръгваме към Радомир, който всъщност е Рим. Чакай ме на летището, тате. Ще донеса въдиците, голямата и малката. Ще ловим римски риби и ще ги пускаме в Струма.

Твоето момче,

Петко.

…Мъжът беше висок. С черна коса, черни очи. Той отвори някакъв плик за писма. Измъкна отвътре измачкан лист. Изцапан навсякъде - може би с петна от супа

От двете страни на хартията беше изписана буквата А-А-А-А-А. Най отдолу, на втората страница, а може би на първата - кой знае къде е краят и къде началото на буквата А – беше нарисувано едно кръгче за глава, чертичка за шия, крив правоъгълник за фланелка, два крака и две ръце. Още една глава, триъгълник за рокля, ръце и крака. Някакво хлапе, доста дребно, стърчеше между другите двама – то имаше продълговата глава. Някаква крива, десет пъти повторена с молива линия, се люшкаше в едната му ръка - дали беше пищов или въдица - кой да ти каже?

Мъжът разгледа листа от едната страна, обърна го на другата. Не продължи напред, не се обърна назад. Смачка водопада с буквата А на топка. После изглади хартията между дланите си.

Дали скъса писмото на сто парчета, или на хиляда знаеше само вятърът в Рим. За всяка буква А имаше късче хартия. За миг залезът влезе в буквите и те станаха златни – с цвета на зрели желъди.

Мъжът скъса и последното парче от листа – там, надраскани с черен молив, бяха останали трите кръгчета на главите и онази крива, страшно удебелена от графита линия. Какво беше нарисувало това момче?

    Здравка Евтимова

    Здравка Евтимова е родена през 1959 г. Писател и преводач. Нейни разкази са публикувани в 32 страни - САЩ, Великобритания, Канада, Индия, Израел, Иран, Китай, Гърция, Франция, Италия, Сърбия, Словения, Северна Македония и др. Носител е на литературни награди, сред които „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската духовност, награда за проза „Михай Еминеску – 23“ Румъния, наградата за фантастика „Д-р Т. О’Конър Слоун -23“, САЩ. Разказът ѝ „Кръв от къртица“ е включен в антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Сърбия - приятел или враг