Да, той е провокатор. Наясно е. Библията на изкуството започва с думите: „В началото бе провокацията“. И видимо e неин апостол. Защото изкуство ли е изкуство, което безследно изтича през ситото на времето? Без да предизвика тук-там алергия? Без да уседне в живота? Без да приседне в гърлото? Без да заседне в сетивата…?

Мисията на Стефан Петрунов не е лека. Като всички възпитаници на Светлин Русев знае - художникът е надарен, не за да му е леко… И се хваща за гушата с времето. Отваря вечно залостени врати на илюзии, държащи в подчинение. Кани публиката да погледне през отворената врата. В кухнята на живота. Да види нагоните, творящи събития… Илюзии, превръщащи се в страсти. Страстите в зависимости. Зависимостите в подчинения. Подчиненията в игри на власт. Алгоритми на човешката съдба... Стефан Петрунов ги издава, за да прекъсне действието им от засада. Да спомогне за предвидимост в произвола на съществуването. Тренира бдителността на зрителя. Обиграва го. Прави го с разпознаваем стил, който майсторски балансира между сюрреализъм и попарт.

Стефан Петрунов живее и работи в София, където е и роден на 01.01.1964 г. През 1990 г. завършва НХА, специалност „Живопис”, в класа на академик Светлин Русев. В периода 1990 – 1993 г. участва в няколко общи изложби. През последвалите години работи като графичен дизайнер и дигитален илюстратор за български и чужди компании. През 1998 г. е част от екипа на New Vision Technology. По онова време канадската компания е един от най-големите производители на клип арт. Сред клиентите ѝ са Microsoft corp. и Getty Images. През 2000 г. художникът е номиниран за най-добра българска пощенска марка от Виенската международна изложба за пощенски марки - WIPA. В периода 2001-2007 г. е графичен дизайнер в английската Swan Multimedia Ltd. По-късно и нейн арт директор.

През 2007 г. отново преминава изцяло към изкуството. Зад гърба си има девет самостоятелни изложби. Участва и в петнайсет общи в страната и чужбина. На 27-и април 2013 г. журито на Изложението за съвременно изкуство в Барселона, организирано от GAA, му присъжда награда за най-добър артист -“Barcelona Showcase Best Artist Award 2013”. Участва в международни арт изложения като „Art Expo“ в Ню Йорк, „Spectrum Miami“ в Маями, “Anima Mundi” - арт фестивал, съпътстващ Венецианското биенале. През 2015 г. печели и наградата "Marco Polo - Art Ambassador International Prize", присъдена във Венеция, Палацо Марин. Понастоящем го представлява галерия в Германия и галерия в САЩ. Член е на СБХ и австрийското арт сдружение “Метеор”. Постоянни колекции на негови творби притежава Градска художествена галерия – Благоевград и българската част от колекцията на Лучано Бенетон “Imago Mundi”.

Ако потърсим дума, която най-точно описва творчеството му, то думата е откровение. Откровението на Стефан Петрунов е сблъсъкът с илюзията. Предизвиква я на дуел. Дразни я да се саморазкрие. Да се саморазобличи. Да издаде ревниво пазените си търговски тайни… Както става ясно от биографията му, художникът добре ги познава. Достатъчно дълго пребивава в света на комерсиалния образ. Познава лъстта му. Дуелът конфронтира зрителя с неочаквани развои. Често събира противоположности. Като в сън. На пръв поглед сюрреализъм. На втори, трети и всеки следващ все повече реализъм. Все повече това, което реално сполетява…

Абстракцията в творчеството на Стефан Петрунов е внимателно дозирана. Повече акцент. Деформация на тривиалното за експлификация на кардиналното. Предпочита да рисува света жив и пълнокръвен. Пулсиращ и дишащ. От натура. Без да отвлича вниманието с мумифицираща абстракция. Друг е отличителният белег в това творчество. Друга е запазената марка. В картините си художникът влиза в ролята на режисьор. Превръща композиция и сюжет в театрално представление. В психо драма. Режисьорът Стефан Петрунов раздава ролите. Разполага мизансцена. И пред очите на публиката започва да изследва. Човешкото, твърде човешко…

Като анатом - или може би деконструктивист? - започва да отнема камуфлажните пластове на психиката. Докато разголи „машинното отделение“. Докато нищо вече не крие от погледа на зрителя нагоните, които задвижват и обездвижват. Онова, което толкова дълбоко в себе си таим. Което ни е срам да признаем. Което не е за пред хорските очи. Творбите разказват уж познат, околен свят. А някак нишката се къса. Къса я режисьорът Стефан Петрунов. В котролиран експеримент. И действието поема в непредсказуема посока. Със своя динамика. Понякога е гальовно утешително. По-често садистично ексхибиционистично. Никога обаче банално. Никога профанно.

Основния жанр, в който Стефан Петрунов разполага творчеството си, очаквано е портретът. Индивидуален и групов. В него търси човещината, енигматично задвижвана с илюзии. Изследва изражения на лица като сигнал към околните. Изследва и взаимовръзки между персонажи. Каквато и да е първичната мотивация един към друг, развръзката е канибализация. Тук безкръвна. Там кръвожадна – до последна капка кръв... Колажът надгражда творческото търсене. Изрезки от вестници присъстват в картината като артефакти на съвремието. Като свидетели и алиби на декадентната илюзорност. От друга страна носят усещане за синхрон със събитията на деня. Сякаш картината е репортаж. Хладен. Хладнокръвен. Без характерните за деня намордници на политическа коректност.

В този смисъл Стефан Петрунов е и хронист на съвремието. Мотиви, сюжети, цветове, контрасти са взети директно от заобикалящия свят. От затиснатия с реклама. От илюзорния, погребал под себе си творението… Похвати на попарта стават част от израза. Символика и семантика, обсебила ум и душа на съвременника, изкрещява в ярки цветосъчетания. В състрадателни деконструкции на образа разчитаме и меланхолия. Идеята, че възможността за спасение, доколкото я има, е някава… поливалентност. Или с други думи – относителност… С още по-други – вятър и мъгла…

В илюзорността на опакованата дейтвителност провокацията на Стефан Петрунов е самозащита. Конвулсия или активна отбрана - оставя зрителят да реши. Едно е сигурно: Стефан Петрунов кани и зрителя в окопа... Защото, както вече пролича, подбудата му да разкрива е човеколюбива. А и е човек с благ нрав и усмивка на дете. Радетел за един по-добър свят – дори да е недостижима утопията. Дуела с илюзията води елегантно. С лайфстайл и чувство за хумор. Като да казва: всъщност, човек е оцелял, защото се е смял…