Здравка Евтимова: Октомври

Чувах я преди години в мислите си, тиха мелодия, съвсем обикновена, и си представях път към малък град.

Знаех, че ще си тръгнеш. Песента идваше като закъснял влак в дните ми, чакаше ме и попадах на площад, винаги пуст. Пиех вода от чешмичката на ъгъла. Връщах се у дома, събирах дрехите ти, преди да си казал дума, гладех ги грижливо, сгъвах ги, стаята бе малка – гарсониера, обърната на север, но на север от пръстите ми започваше пустият площад, на който бях щастлива.

Оставях на печката ядене с ориз и излизах. Не исках да гледам как си тръгваш, не исках да ми обясняваш защо. Исках да те запомня надвесен над гозбата. Да е чисто. Онази мелодия беше река, нищо не можеше да издълбае пътя й встрани, да я заличи – нима някой може да заличи щастието? То е малко дете, бяга, изчезва от кръвта ти, но му е било хубаво с тебе и се надяваш, че ще се върне. Площадът притъмняваше в мислите ми и бе сигурно – нямаше да те заваря у дома.

Оставях дрехите ти в зеления сак, приготвях ти сандвичи и шише с минерална вода. Прибирах се вечер от работа, беше ясно, че си заминал – никога площадът не ме бе лъгал, дори през август. Лошото бе, че не знаеше кога ще се върнеш, затова не чаках. Пък и какво означава някой постоянно да си отива от тебе - полека започвах да приличам на старо пристанище, от което сезоните бягат, но то остава при вълнолома и не може да помръдне от мястото си.

Исках да те срещам в онази песен - тя бе само в ума ми – затова реших да продам гарсониерата с топлия прозорец към лятото. Сготвих ориз. Вярвах – колкото оризови зърна изяде човек, толкова пъти се връща при другия, който го чака.

Идваше си съсипан, отслабнал, почернял, когато те питах - къде беше? Казваше – „Гладен съм”. Толкова много глад ми носеше. Скоро зеленият ти сак отново се настаняваше на масата, всичко беше готово – сандвичите и минералната вода. Сигурно имаше някоя друга жена, но аз не исках да зная нищо за нея. Беше ми дотегнало да излизам от дома си, за да не гледам как завиваш на ъгъла. Бях уморена и ми се щеше да спя, а не да крача край притихналите бетонни блокове, давайки си вид, че бързам за някъде.

Прибирах се. Сандвичите ги нямаше, последния път беше взел и телевизора – сигурно си го продал на някого. Аз нямах потребност да гледам телевизия, ти не можеше без приказките на екрана. Ти обичаше студа, аз жегата. Този път не отскочих до площада с чешмата, който го имаше само в мислите ми. Този път продадох гарсониерата на едно момиче, много тънко и хубаво. Надявах се като се прибереш, тя да прибере тебе, мислех си – дано и тя вижда моя площад, дано ти приготвя сандвичи. Аз се уморих.

Момичето бе удивено защо продавам толкова евтино, попита дали не съм пропуснала една нула в цифрата на цената. Не съм, уверих я аз. Купувайте. После хванах първия автобус на автогарата – той ме заведе в някакъв град. Там попаднах на същия площад, който живееше в мислите ми. Побягнах, отидох в друг град - и там ме намери площадът, топъл и пуст. Всеки град имаше моя площад, дори в полето някой бе направил площад с пресъхнала чешма, горещ вятър, сред който човек се надява да бъде щастлив.

Накрая зърнах един човек – той приличаше на тебе толкова много, висок, тъмен, мълчалив - че тръгнах по стъпките му. Вървях след него дълго, упорито, накрая той се обърна и попита – какво?

Знаеш какво.

Любовта се случи. Въобще не приличаше на мен, но площадът се промени отведнъж. Стана студено, от пресъхналата чешма потече вода.

- Хайде, ела - каза човекът и ме заведе у дома си. Беше гарсониера, чиста, с лимончета, които бе отгледал от семка в кофички от кисело мляко.

След студа и ледената вода на чешмата, престанах да те виждам в мислите си. От време на време излизах с надеждата да се сблъскаме случайно на някоя улица, но те нямаше. Добрият човек ме чакаше у дома и аз се прибирах, но с мене никога не идваше август. Само понякога, привечер, онази мелодия се промъкваше, измъчена като река в най-жълтата жега, като риба в тинята, като шепа мръсен сняг в края на пролетта, така долиташе тя и аз те срещах в нея.

Родиха се децата и им разказвах приказки за топъл площад с пресъхнала чешма на ъгъла, за светъл, свободен човек със зелен сак. Той е вълшебен, деца – подарява ти нещо, което никога не напуска очите ти – а ако ги напусне, ти обръщаш света да го намериш.

- Щом разправяш тази приказка на децата, значи ще заминеш – казваше мъжът ми, най-спокойният, най-чистият на света. – Върви, ще те дочакам.

- Може ли, когато излизам, да не сте у дома? – питах аз. – Като те видя с децата, много ще ми е мъчно за вас и няма въобще да тръгна.

Вземи, казваше той и ми даваше сандвичи. Не искам да се разболееш от глад.

Прибирах се вкъщи, не носех нищо на децата, но те се радваха, прегръщаха ме, защото идвах с нова приказка за вълшебния човек, който се връща в сънищата толкова пъти, колкото оризови зърна от гозбата ми е изял. Постепенно мъжът ми престана да прилича на тебе. Дори песента, в която те срещах от много време насам, ме забрави.

Стана толкова спокойно, децата ми харесваха храната, която приготвях, мъжът ми купуваше пакети с продукти и понеже не обичах цветя – ти никога не ми подари цветя и затова не свикнах да ги харесвам - мъжът ми носеше дървета. Аз ги насаждах в красиви, прави редове.

И тъкмо когато повярвах, че никога повече в живота ми няма да има август и площад, те срещнах. Не, ти затича към мене, така затича, като че никога между нас не бяха изтекли сто години.

- Къде изчезна? – попита. – Цяла България обърнах да те търся. Никой не знаеше къде си заминала.

- Не исках да ме намериш.

- Не лъжи.

- Никога не си ми казвал „довиждане”, нито „сбогом”- рекох. - А човек, който не ти каже „довиждане” и си отиде, не е човек, а есен.

Но изведнъж видях площада – светло място, горещ вятър, деца, които се учат да ходят. Бях забравила колко беше красиво. Любовта, която не приличаше на мен, се случи тъмно в единствения хотел в края на града, ненужна като дъжд през зимата.

Събудих се.

Нямаше го. Не беше казал нито „сбогом”, нито „довиждане”, а това означаваше, че есента е дошла. Но октомври не можеше да разделя хората.

Той ми беше оставил зелен сак, сандвичи, минерална вода и две джобни ножчета - подарък за синовете ми.

Още по темата

26/09/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: Чакаше

12/09/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: За думите и Мария

29/08/2015

Нашите автори

Слънчице, прости ми: разказ шега от Здравка Евтимова

08/08/2015

Нашите автори

Здравка Евтимова: Площад "Гарибалди"

Следете новините ни в GoogleNews