Да затвориш врата: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 08 юни 2024 в 10:05 9400 1

Здравка Евтимова

Снимка БГНЕС

Здравка Евтимова

Позна го.

Беше затлъстял. Широк гръб, грамаден. Костюмът скъп. Лицето… Да, Тина не беше забравила. Мъжът държеше за ръка момиче – тънко, седим-осем години. Може би девет. Палтото скъпо, обувките – изумителни.

- Какво ще обичате, господине?

- Ти ли си? – гласът на скъпия костюм литна към нея. – Много инвестирах, докато те открия.

Тя не искаше да си припомня.

Но това се случи, нямаше как. Някои неща не си отшиват просто така.

- Познаваме ли се? – поинтересува се Тина и се усмихна.

Беше привикнала да поддържа лицето си в състояние на ледена неподвижност. Надяваше се, че усмивката й пълзи върху здрава кора от лед.

Не биваше да си припомня подробностите. Но мислите й не я послушаха.

…Беше минус осем градуса в стаята, навън - минус дванайсет и три. Сняг. Вятър. Тина облече едната фланела - вълнена, втора употреба; втората също вълнена, стегнала се след прането, третата, развлечена, и тя вълнена, плюс грамадна памучна риза, ватирана, скафандър или рицарска броня, но това не беше достатъчно. В краен случай можеше да нахлузи кожено яке върху всичко това – да живее втората употреба на улица „Цар Шишман“. Всеки петък ново зареждане, в четвъртък - всичко по един лев бройката. На леглото - олекотена завивка, юрган от вълна от баба й, четири одеяла, купени естествено откъде. В банята минаваха тръби на парното. Тя залепваше гръб да се стопли, преди да навлече целия арсенал от стари парцали.

- Тина….- едрият господин направи пауза. Поради нерешителност? Едва ли. Беше се задавил. – Тина?

…Още не се беше разболяла от грип и това я удивляваше. Понякога Ясо (мощният господин пред нея) идваше преди да се е напъхала в леглото под олекотената, юргана и четирите одеяла –всъщност се редуваха кой ще затопля завивките, макар че той беше едър и горещ като радиатор. Грамадният се гмурваше в леглото. Тина припълзяваше към него, замръзнала, цялата в скреж от влака, където нямаше никакво парно. Не усещаше краката си. Залепваше се за него, макар че и Ясо бе навлякъл фланели и спеше с анцуг. Гърбът му под фланелите беше горещ и тя през целия път мечтаеше за този горещ, огромен гръб, който я затопляше. После, ако той имаше желание, любовта между тях се стоварваше без особени усилия и без да блести. Важното беше топлината в тая желязна зима. На места снегът беше притиснал колите почти до покривите.

- Искам детето ми да учи в седмо училище негова класна да е Костадинова – каза мъжът. Усмивката му беше пълна с масло. – Колко ще струва?

- Моля?

Маслото се изпари без следа.

Тина вдигна поглед към лицето на посетителя.

…Дните, когато беше неин ред първа да легне под олекотената, юргана и одеялата - тогава беше страшно. Не можеше да се стопли. Зъбите й тракаха, по гърба й тичаха мравки от лед и усещаше как грипът щам Лион- или щам Пърт - влиза в белите й дробове. Тоя щам колко пъти бе опитвал да се напъха в бронхите й, но странно - все още беше здрава. Най-после Ясо идваше и тя се вкопчваше с целия студ в краката, ръцете и белите си дробове - тя се притискаше в Ясо и изпод фланелите и якето до нея стигаше малка струйка от мощната му топлина. Не можеше да отдели пари за отопление, не можеше да плати за добра квартира в София, дори цената на картата за влака беше непосилна за нея.

Случайно откри, че библиотеката работи до седем вечерта и след първа смяна в ателието за химическо чистене, където също беше студено, се приютяваше в читалнята. Там никой не я гонеше, стига да вземе някоя книга и да забие нос в нея. Тина ненавиждаше четенето. Завърши гимназия и не понасяше всичко, свързано с литература и теми, които учителката им, госпожа Сланчева, я принуждаваше да зубри. Една готова тема струваше петдесет лева за шестица, четиридесет – за петица, трийсет за четворка и десет за тройка.

- Това е дъщеря ми – каза мъжът с изобилие от масло в гласа. – Хубава е, нали?

- Да – потвърди Тина.

- Казах – искам госпожа Костадинова. Е, каква е стойността на услугата? Може да стана спонсор. Е?

…От девети клас Тина беше сервитьорка в Джулай кафе, за седмица бъхтене късаше чифт обувки - десет лева, втора употреба. Изкарваше най-много петица по литература – беше се научила да преписва тихо и тактично. Никой не можеше, пък и едва ли имаше желание да я улови. Работата й в кафето отиваше само за пищови – клиентелата беше шофьори на тирове, безработни и хора от „Чистотата“, които прибираха боклука от контейнерите. Всичките корави. Може би заради това и студа денем и нощем щамът на грип Пърт не се загнезди в белите й дробове. И Ясо, неговите две фланели, най-вече здравият му гръб прогонваше Пърт.

- Не се притеснявайте – окуражи я изисканият костюм. – Госпожа Костадинова… кажете какво е необходимо и ще го получите.

…Ако се срещнеха на улицата, Ясо и Тина не си говореха, не се поздравяваха, тяхното беше бизнес –деляха парите за квартирата в София - в червясала стара къща с окапала мазилка и тесен прозорец. За по-малко от петстотин лева на месец никой не изсипваше в скута ти квартира в София. Ясо товареше камиони в склад за строителни материали - по цял ден на студено, беше здрав и за него мразът беше „Добър ден”.

- Малката изглежда добре – каза Тина. Дори не опита да преглътне леда в тона си. Просто излъга. Детето проявяваше видими признаци на затлъстяване.

…Добре, че Тина бе открила библиотеката - плати наведнъж годишната такса. Наистина, едва й се откъсна от сърцето, но в читалнята беше топло. Тя избираше масата най-близо до парното, вземаше книга, стремеше се да не заспи, защото щяха да я изхвърлят. С още по-голяма злоба си спомняше госпожа Сланчева, темите, кафето, което носеше на пияниците, на учениците от техникума, на бащите им. Горещите им бакшиши от петдесет стотинки, които отиваха за темите. Никой не й поиска диплома, за да почне в химическото при препаратите и отровите. Все пак имаше някаква работа.

Веднъж й е се случи да зачете някаква книга. Тъпа като всички, за които трябваше да ръси пари за теми по литература. Книгата обаче не се оказа чак толкова тъпа и Тина започна да я чете, просто да убие времето. За свое удивление я изчете докрай. Сигурно полудяваше, но взе друга книга, това й попадна под ръка. Защо не умра, рече си тя. Тухлата се оказа „Железният светилник“, който Сланчева набиваше безмилостно в главите им. За да изкара шестица, Тина се бръкна за два пищова по петдесетачка всеки. Мразеше го тоя светилник до края на света и оттатък. Но в началото „Светилникът“ й се видя не особено тъпо четиво, после взе съвсем да не й изглежда тъпо. Сега, ако Сланчева й се изпречеше на пътя, Тина щеше да кресне: – „Ти червей - щеше да й каже. - Защо съсипа такава книга!“

В библиотеката наистина беше топло – почти толкова, когато беше дете и майка й все още не беше заминала за Атина да гледа бабички. Баща й замина за Холандия, а после може би за Англия, после може би умря. Престана да се обажда, а Тина остана в къщата сама –цветята на майка й изсъхнаха, градината подивя, дворът тревяса, но колко се радва майка й, когато Тина се дипломира с малко под петица от гимназията.

- Детето трябва да учи при класен педагог, нали така – вметна мъжът.

- Така – потвърди Тина.

…Колко пищови бяха отишли за тая диплома. Майка й даде цели двеста евро за награда след завършването. Не идвай да гледаш бабички в Гърция, Тинче, каза майка й. Всичко друго, но не бабички.

И Тина замина в София. Такава зима, казват, от трийсет години нямало. Срещна Ясо от техния град. И той беше избутал гимназията, но майка му даваше наготово парите за пищови – не много, за тройка. Двамата имаха шестици по английски, но там пищовите бяха на далеч по-народни цени, евтини. И двамата не можеха да кажат нито дума на онзи тип Шекспир, освен I love you и няколко псувни.

В гимназията не бяха гъсти с Ясо. Той предимно биеше, преди да огледа за какво става дума, но в София не познаваше никого и така - снасяха с Ясо по двеста и петдесет на месец за квартирата. Един ден той лягаше пръв под завивките и ги топлеше, един ден тя. Не светеха много с лампата, да не плащат излишно ток. Той се къпеше в склада на магазина, в тоалетната, Тина се къпеше в тоалетната на химическото чистене. Така успяваха не само да живеят в София, но Тина спестяваше, защото вече не плащаше за пищови по различни предмети.

Боеше се да му каже, че чете книги в градската библиотека. Той не само щеше да й се подиграва. Можеше да я изхвърли от квартирата и да си вземе друго момиче за съквартирантка. Поради това Тина не дърдореше много. Бързаше, нетърпелива след химикалите и зелените пари на химическото чистене, искаше вечерта, за да потъне в топлата библиотека, в книгата, която я чакаше в мислите й през целия ден, докато чистеше якета, ризи и костюми на клиентите.

- Приличате на една моя съученичка- подхвърли големият мъж. – Направо сте й одрали кожата.

- Така ли? - кимна Тина.

Дъщерята на господина дъвчеше чипс с кашкавал.

…Един ден Тина направи най-голямата глупост, която може да сътвори човек, все още не изгубил изцяло разсъдъка си. Започна да мечтае, че ще учи за книгите в университета – литература за буквите, за разказите, за историите между кориците. Откъде й трябваше да чете и да си вкара болест в главата.? Да се заблуди, че животът е не само да навлечеш пет фланели, да ядеш сандвичи, да броиш стотинки, които Ясо е хвърлил на пода да купиш хляб и маргарин – искаше да научи за хората от другата страна на земното кълбо, за бедуините в пустинята, за красивите места с дървета от двете страни на улиците. Това книгите го знаеха. Въобще не беше нужно да купува пищови с теми, можеше просто да прочете книгите Щеше да й излезе много по-евтино.

- Какво точно искате да се случи с детето? – попита Тина

- Ето, че си дойдохме на думата – реагира с много масло между фразите господинът.

Кой дявол я накара тогава – може би защото времето се беше постоплило, само минус седем - и тя махна две одеяла. Беше неин ред да топли леглото и когато Ясо се прибра - грамаден, ядосан както всеки ден, тя подхвана:

- Ясо…

Той въобще не я погледна. Направи любовта - както правеше всеки ден, обърна й гръб и така, през двете си фланели и долнището от анцуга, измърмори на юргана и олекотената:

- Ако си бременна, не ме интересува. Оправяй се.

Тя изчака да се успокои дишането й и когато започна да се стопля, заедно с топлината, дойде смелостта.

- Ясо...

Той дори не изсумтя, блъсна я с лакът, но Тина вече се беше стоплила, а когато краката й не бяха пряспа сняг, смелостта й беше голяма.

- Ще уча - каза. Той дори не я блъсна с лакът. Тина набра още смелост и продължи: – Да знаеш. Може да се наложи да не купувам сирене известно време – отново нито дума, не я разтърси, не помръдна и това бе добър знак. Куражът й избухна, облак над София точно преди да завали сняг. Тина се стегна и добави - И ти не купувай сирене... аз нямам нищо против.

- Детето Ви трябва да се яви на изпит – обърна се Тина към господина. Не погледна дъщеря му.

- Затова идвам тук на крак – мъжът се усмихна към детето, което вече беше излапало чипса с кашкавал.

Тина трябваше да се измъкне от свлачището на спомена, но напук не го направи.

… Тогава стана страшното. Ясо се надигна. Лицето му си беше нормално както винаги - парче тухла - и не я уплаши.

Не я уплаши дори удара по лицето й – беше лек, не я събори, изненада я. Не я беше удрял дотогава. Само веднъж, на шега, заби вилица в китката й. Не боля много, той й даде риванол вместо извинение.

Както Тина беше във фланелите от втората употреба, клин и долнище анцуг върху него, я хвана за косата – Тина имаше буйна грива - повече коса отколкото глава, цяла къделя, както казваше майка й преди да отиде в Гърция да гледа бабички. Тина не знаеше какво означава „къделя” и си мислеше, че е нещо като чувал със стари чорапи. Ясо сграбчи косата й с две ръце, повлече я към вратата на квартирата и както беше боса, я изхвърли навън, на стълбището.

Стълбището беше ледено. Навън сигурно беше по-студено от минус седем, както бяха съобщили по телевизията, но дори да беше минус шест, циментът беше леден. Един след полунощ, януари, а стълбището под краката й режеше.

- Ясо! - извика тя.

Никой не отговори.

Босите й пръсти залепнаха за цимента. Сигурно някаква тръба на последния етаж се бе спукала и водата беше замръзнала в сива, едра висулка.

- Да оправим положението без изпит – предложи мъжът. – Ето, тази хубава какичка ще ни помогне, Бети – едрата му длан се отпусна върху прическата на малката.

Тина погледна господина и съжали. Искаше да забрави лицето му. Едва ли щеше да й се удаде.

- Финансовата страна не е проблем – увери я посетителят.

Днес навън беше топло. Свежо. Тина погледна през прозореца.

- Колко? – обля я със слънчев поглед костюмът.

Беше хубаво на улицата, като в книга, която си прочел отдавна, но тя не си е отишла от тебе.

- Знаете къде е вратата – каза Тина. Добре, че се беше научила да оставя преспи сняг в думите си.

Въздухът в помещението се огъна.

- Слушай – избоботи мъжът. В тона му нямаше масло. Нито слънце. – Оставям знак на всяка отрепка… На теб също!

Той хвана ръката й. Изви я.

От вътрешната страна на китката личаха три дупчици – сякаш някой бе забивал вилица там.

Беше юни. Страхотен, светъл.

- Няма да оставя нещата така – прошепна грапаво костюмът.

Беше три и половина следобед.

- Затворете вратата след себе си, моля – каза Тина.

    Здравка Евтимова

    Здравка Евтимова е родена през 1959 г. Писател и преводач. Нейни разкази са публикувани в 32 страни - САЩ, Великобритания, Канада, Индия, Израел, Иран, Китай, Гърция, Франция, Италия, Сърбия, Словения, Северна Македония и др. Носител е на литературни награди, сред които „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската духовност, награда за проза „Михай Еминеску – 23“ Румъния, наградата за фантастика „Д-р Т. О’Конър Слоун -23“, САЩ. Разказът ѝ „Кръв от къртица“ е включен в антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Ивелин Михайлов: Запознах се с Николай Марков 3 месеца преди изборите