Добре похарчени пари

Николай Братоев - Крижицки 08 юни 2024 в 14:23 2395 0

Търговска

Снимка Личен архив

Столичната ул. "Търговска", на заден план се виждат се виждат тогавашните сгради по ул. "Московска"

До Сената, във вечната столица на света Рим, е църквата „Сан Луиджи деи Франчези“. Влязох бавно като в Светая Светих и се заковах пред трите фрески, посветени на Свети Матей, които геният Караваджо рисува преди около 400 години. Без съмнение „митарят“ (събирачът на данъци) от картината „Вдъхновението на св. Матей" е призван от съдбата, която се обръща към него чрез ангела. Явилият се от по-хубавия свят трябва да насочва ума и ръката Матеева правдиво, за да си спомни и изпише всичко, което е наблюдавал с очите и близкото си присъствие в житието на Христос чак до тайната вечеря и разпъването на кръста.

И тъкмо в този момент, не зная защо, се сетих за един друг Матей, чиято съдба бе описана на гърба на снимките в един малък албум. Случайно попаднал в ръцете на един приятел, своеобразният запис бе нишката на съдбата на този наш Матей, написан с ужасно крив и трудно разгадаем почерк. Животът му е бил преплетен с други подобни съдби в една много стара история и залепен в този „Джебенъ форматъ албумъ“ както беше щамповано на предната страница.

Всичко започна в един горещ летен ден. Двамата с Пейо вървяхме на зиг-заг из сложените хаотично в краката ни партакеши, извадени от какви ли не бабешки долапи, скринове и кофи за боклук. Всичко ненужно от мазета и тавани се продаваше и бе изложено на напечения асфалт на софийският битак. Необикновеното чувство за издирване на нещо неизвестно, но важно, придружено с тръпката за бъдещо откритие не може да се опише с обикновени думи. Следотърсаческият нюх трябва да го притежаваш, инак е невъзможно да обясниш на някого що е това.

Крачехме изморени и дишахме прахта от нозете на пъплещите между сергиите шарени посетители. Жаждата за вода ме изпрати до един от павилионите за сандвичи. От храната би се извърнало и улично куче, но водата там беше в традиционните бутилки – при това добре изстудени. Платих за четири шишета, за да утолим жадните си гърла.

Човешкият поток беше отнесъл Пейо два реда по-нагоре. След кратко издирване го видях го да се пазари с един мургав продавач, който държеше опърпан чувал, надут с книги и стари списания. Докато стигна до мястото, Пейо вече му бе платил, обърна се, видя ме и ми махна радостно с ръка.

- Човек, виж какво намерих. За петдесет стотинки... За петдесет!

В ръката си държеше малък албум с кожени корици. Разгледахме го бегло, после плячката бе прибрана в раницата му и двамата продължихме неделният тур из старите вещи.

След два часа разгледахме по-подробно албума. Всички снимки бяха старателно залепени. Трябваше внимателно да се чегъртат с бръснач, за да се отлепят. Не, понякога дори със закупен от аптеката скалпел едва ставаше работата, но пък когато ги махнеш разбираш какво има на гърба им. А там обикновено българинът е записвал с подробности всичко, датирал е. Къде е заснето е писал. Това в повечето случаи страшно улеснява фото-изследователи като нас, защото дори мястото да не съществува вече или сградите на фона да са отдавна разрушени, все пак изплува частично какво точно е било. Днес всичко отива в небитието, никой нищо не записва, да не говорим, че и нищожна част от заснетото се вади на хартия, за да остане в семейния албум. За щастие, парчетата от огромния пъзел на изчезналите улици или сгради на София все още се откриват на най-невероятни места. Така празнините в градската ни история бавно и методично се запълват.

И ето - животът на неизвестния човек бе заключен в десетина страници със залепени на тях стари фотографии от някакъв стар джобен албум. А той вероятно е бил намерен в някое от чекмеджетата у дома му, после изхвърлен от наследниците, сетне намерен на сметището и продаден…. за 50 стотинки.

Допихме кафетата си. Тръгнах си, мислейки какво ли има на гърба на фотографиите. Трябваше да изчакам няколко дни историята на притежателя на албумчето да се разплете. Както каза Пейо – ние сме единствените, които виждаме какво има там след около 100 години. Вярно е. Очевидно бе, че снимките от страниците показваха живота на един и същ човек. Да, усмихнатото му лице го разпознавахме лесно по всичките заснети сюжети във времето. Така снимка по снимка сглобихме житието на мъжа от албумчето.

Матей се родил през 1881 г. в една от разхлопаните стари къщи до "Сахат куле" (Часовниковата кула). Дошъл на бял свят измъкнат от утробата на майка си от една престаряла баба знахарка, извикана по спешност. Жената пристигнала бързо, въпреки пълните с лепкава кал сокаци на следосвобожденска София. Впрочем по това време все още се е наричала Сердика. Значи и нашият Матей е сердичанин.

Баща му бил майстор на калпаци и фесове. Изработвал ги в еснафския си дюкян на приземния етаж на къщата, а отпред на улицата, която е била от малкото застлани с кълдъръм, излагал дървените обтегачи с калпаците като реклама на стоката, а и за привличане на клиенти. Имената в семейството на Матей са били само пет и се разменяли от баща на дете и обратното. Редували се във всяко следващо поколение. Той бил кръстен на дядото на неговия баща. При жените било същото - внучката носела името на бабата, бабата на някоя нейна баба и така нататък. Вероятно родословното им дърво би приличало на шахматно поле – бяло и черно и пак бяло, после пак черно.

Малкият Матей останал рано без майка. Неутешимият баща постепенно се пропил, както обикновено става в такива случаи по някакво дяволско правило. Продажбите секнали и дюкянът бил затворен.

В града заприиждали много хора, включително и от чужбина. Трудовите отрасли се множали, кипежът на големият град се увеличавал с всеки изминал ден. Сердика, пардон София се превърнала в голям кошер, носещ отпечатъка от разнообразието на жителите, които обитавали града. Новото и старото се срещали на всяко кьоше. По занаятчийските улици в центъра крачели с черни наметала и библейски бради старите евреи, от другата страна на улицата цигани калайджии обработвали бакърените съдове, донесени от околните домакини. Докато калаят се топял, майсторите подръпвали от лулите си и изпускали облак дим. Той пък се смесвал с аромата на кафето от оцелелите стари турски кафенета, в които седели последните останали в столицата турци. Всички аромати и градски миризми се примесвали с прахта изпод краката на рояците пакостливи деца и забързаните тумби фабрични служители, чиновници, метачи, улични амбулантни търговци.

Столицата постепенно се разширявала. Прекроявали се сокаците, които трябвало да се превърнат в широки булеварди и улици. Разбутвали се методично сгушените една в друга къщурки. Изчезвали и дворчетата на много от заварените стари османски улички.

Родният дом на Матей и калпакчийският дюкян на баща му също били разрушени. На тяхно място изникнала красива къща с голям двор. Преди обаче да бутнат старите греди на Матеевата къща, малкият успял да се качи, за да бръкне в долапа и да вземе за спомен тежкия ключ от катанеца, с който бил запечатан бащиният му дюкян. Прибрал оставения ключ за спомен.“

- Снимката с калпаците на улицата, макар и да бе от друг период заснет в града ни, бе единствената, която илюстрираше занаята на баща му. Матей вероятно я е залепил, за да му напомня за миналото му – казах аз.

Пейо кимна с глава и се размечта кога ще попаднем на фотографии на близката „Сахат куле“ („Часовниковата кула“). И тя не е била пощадена от рушителите на сокаците. Освен това от нея снимки никъде няма. Единствено ликът ѝ е запечатан върху няколко платна на наши стари художници, както и в спомените на по-възрастните софиянци.

Разрушаване на стари сгради за прокарването на нови улици столицата, от края на XIX век, снимка: личен архив

За Матей и по-големия му брат нямало избор - дошло времето сами да започнат да се грижат за себе си. Решили да учат занаят, но трябвало да преминат през игленото ухо на системата - за да станат майстори било необходимо да започнат първо като чираци, после да станат калфи и най-накрая, ако са овладели добре занаята, майстори. Тропали от врата на врата и след седмица гладуване двете сирачета заживели в пристройката зад дома едно еврейско еснафско семейство.

Заедно с работниците и баш майсторите се хранели в общата кухня. По правило, обучаващите се чираци или калфи можело и да спят в предоставено от занаятчията помещение, защото работата била от тъмно до тъмно и трябвало да са под ръка по всяко време. Занаят се учел около 6 години: първите три като чирак (момче за всичко и за дреболии в работата). После трябвало да извършат пробна поръчка, за да получат повишение в калфа, а след още три години като калфа и положена изпитна работа по занаята си да вземат майсторско свидетелство и признание за равен в занаята от баш майстора.

Матей и брат му учили занаят при един медникар. В началото той има давал само да калайдисват готовите продукти. За труда си двамата сираци изкарвали колкото за залък хляб. Спели в общата стая. Но парите не стигали за дрехи, нито пък за нов чифт обувки. Скоро зарязали този занаят, за да се включат в един от големите строежи по това време Лъвов мост, който се изграждал на мястото на т. нар. Шарен мост през 1889 – 1890 г. по проект на заселилият се у нас известен чешки инженер Вацлав Прошек, проектирал и построил немалко сгради в страната ни.

Малко след това, през 1892, Матей и брат му били препоръчани на главния строител австрийския арх. Фридрих Грюнангер, който пристигнал в столицата, за да работи над разширението на Княжеския дворец, по-специално на неговото Източно крило. След като изучили добре терзийството двамата братя се включили в строежа на „Св. Александър Невски“. Работили заедно с известни майстори строители от Софийско, Пазарджишко, Разлог, Якоруда и от Банско.

Всичко вървяло почти по мед и масло, но точно при завършването на грандиозния строеж и след изографисването на стените на черквата - в София пристигнали дванадесетте камбани, изработени от мед и олово. Било септември 1911 г, когато ги докарали. След освещаването им на все още недостроеният площад, започнало най-трудното - поетапното им окачване в храма. Както се подразбира най-големите и тежки камбани останали последни. За монтирането и специфичното им окачване били поканени майстори от леярните на камбаните в Москва. Специалистите започнали издигането на камбаните с доста сложен механизъм: специален огромен скрипец, връзване с дебели корабни въжета и качване на тежкото тяло с няколко етапа на дърпане.

Матей и брат му, с още няколко души, дърпали въжетата на предпоследната огромна камбана докато достигне мястото на скелето. Там трябвало да бъде закачена с куки за следващия етап. За лош късмет точно тогава туловището на камбаната се откъснало от въжетата и падайки затиснало няколко от работниците. За щастие Матей и брат му оцелели.

Същата година двамата се включили като облицовчици на камък в последните месеци от изграждането на тържището наречено Софийски хали, което олицетворявало икономическия подем на столицата ни през първите години от ХХ век. Сградата се превърнала в един от символите на пазарния градски модел още през 1911 година.

След месец двамата братя решили да си устроят живота в чужбина и заминали за Америка.

На следващите страници се виждаха много български емигранти - всичките заснети в Америка, а нашият човек - в средата или на първия ред. Всички „изтупани“ с жилетка, изгладена риза и панталон с ръб, а обувките им - ужасно кални. Очевидно пътищата там са били още във вида, както ги показват във всеки филмов уестърн – тиня до ушите с лепкави коловози от каруците. Лицето на нашия човек обаче на всяка следваща снимка е все по-усмихнато. Явно е бил щастлив.

На друга снимка Матей е малко по-възрастен, облечен в българска военна униформа и нарамил пушка. Дори окичен с два ордена. Според Пейо вероятно се е върнал от Америка, за да участва в Балканската или Междусъюзническата война (а може би и в двете), воювайки за страната си. Впрочем, сетихме се, че наистина немалко българи са го правили по онова време. Днес ме е страх да предположа дали изобщо някой ще помисли да се връща по подобен повод.

Една от фотографиите обаче беше закрепена в ъгълчета, без да е залепена, а надпис на гърба ѝ гласеше: “За спомен от робството ми при френците при пребиваването в мизерния пленнически лагер Микра край Солун. Страдалеца-пленник” (Солун 1919-1920 г.). Явно нашият герой е попадал в плен.

Следващата фотография бе на вече възмъжалия Матей, облечен прилично и стискащ бастунче нейде из отдавна изчезналата улица „Търговска“ в София. Годината на гърба говореше обаче, че снимката е от средата на 30-те години. Вероятно след идването си от Америка, за да участва във войните, не се е върнал в Америка. Какво ли го е спряло?
За брата на Матей нямаше никаква информация – или е останал в Америка, или се е върнал, но е загинал във войните. Няма как да разберем.

Последната фотография явно е била заснета някъде в края на 40-те години, когато е бил над 65-годишен. Нашият герой бе облечен с овехтяло сако, окичено със същите медали както на предишните няколко страници. Мустаците му обаче са доста побелели, брадата на около седмица, а калпакът нахлупен. Да, същият калпак като онези, които баща му е шиел в полутъмното си ателие под „Сахат куле“ още в османска Сердика. А на реверите на Матей блестяха медалите и ордените от славните битки.

Всъщност кой днес се интересува от всичко това? Мислите ли, че бяха добре похарчени онези стотинки на битака за албумчето? Кой знае струваше ли си изобщо да се види какво пише на гърба на снимките.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Ивелин Михайлов: Запознах се с Николай Марков 3 месеца преди изборите