Така са решили – така са направили

Някои казваха, че ще ни трябват 40 години обикаляне в пустинята, докато се преборим с миналото си и стигнем до бъдещето. Също както било някога с евреите. Е, на нас ни отне много по-малко – само 25. Лошото е, че достигнахме не до Обетованата земя, а намерихме себе си в чалгата. Не говоря за музиката, а за чалга светогледа. Преди години Андрей Райчев все повтаряше, че преходът е свършил. Сега и аз така мисля. Ние вече никъде не отиваме, защото сме там, където ни харесва. И сме това, което ни радва.

В този смисъл, от известно време накъдето и да се обърна, все зурни и тъпани ми се причуват. Сигурно си мислите, че имам предвид кючека върху кметската маса на онези момичета и момчета от Кресна? И това, но не точно. Ушите ми писнаха малко по-късно, когато чух обясненията на техните родители и на самия кмет. „Какво скандално има?“ – попита една от майките. И обясни, че дъщеря й нито е излязла гола на улицата, нито се е напила. Тоест, щом не е гола и не е на улицата, а е върху масата на кмета – няма нищо страшно. Как да им обясниш на такива хора кое му е лошото? Но дори и да се опиташ, следва универсалното оправдание в такива случаи: „Така са решили – така са направили! Били са в еуфория, млади, емоционални...“ Щом са решили – значи всичко им е позволено. Следва още един съкрушителен довод, че това е и традиция. От години така се правело. Сетих се за онази прочута анкета от началото на 90-те, в която питаха баща и син: „Правите ли метрампаж?“ Бащата отговори: „Правим!“ Попитаха и сина. Той каза: „Щом баща ми прави, значи и аз правя!“ Щом майката е танцувала в кметството под звуците на зурни и тъпани, защо дъщерята да не танцува? Както каза и една от младите танцьорки: „Да не съм убила човек, за да се чувствам засрамена?“ Точно така! В тази държава срамът е за слабаците и неудачниците. Няма причина да бъде употребяван от съвременния българин.

Ама някой си пуритан се възмутил, че това станало пред погледа на Левски... Кметът беше доста развеселен. Ами, че то портрет на Левски в кабинета му нямало. Тоест, Левски не просто не е възмутен, а дори не е изхвърлен. Той изобщо не е поканен в кабинета на кмета. Очевидно няма такава традиция. За разлика от тази със зурните. И много ясно. Наближават избори. Който не харесва благочестивото кресненско предание, не е никакъв друг, освен политически недоброжелател на кмета. Може на някой да му хрумне и нещо за морал и възпитание, но ние отхвърляме категорично тази теза. Ясно е, че всичко е политика и зурни, зурни и политика, а също тъпани и ония, дето бият тъпаните (забравих ги как се казват)...

И с оглед на това, че наближават избори, а абитуриентските балове не са свършили, струва ми се, че сега е моментът да създадем нова традиция в София. Защо при кресненския кмет да може, а при нашата кметица - не? Въпрос на еуфория. Току-виж им хрумнало на столичанчетата и хоп – влезли в „Книгата за рекордите на Гинес“ за най-дълъг кючек. Дори имам по-смели идеи. Щом няма нищо лошо, защо в кметството да може, а в парламента да не може? Там стават такива неща, че екзалтиран кючек ще е едно от най-малко срамните неща, които му са се случвали през изминалите години. Даже си представям кръшна тийнейджърска снага в палави ритми върху банката на Цецка Цачева. Някой би казал, че както сме я подкарали, утре като нищо може управителят на БНБ да се прегърне с шефа на някоя банка и да почне да пее: „Назад, назад, моме Калино...“ Какво ще му е срамното? Особено, ако банката след това фалира под приятелския му надзор...

Но мълчи сърце! Чалгата има много проявления. Като например опашката за аудиенция при същия този банкер от всякакви ВИП персони, както добре ги определи Татяна Дончева – рая пред падишаха. А от падишаха до зурните има само една крачка... Защо са постъпвали така ли? Съвсем просто е – били са в еуфория. Така са решили – така са направили. И готово. Какво срамно има? Да не са ходили голи по улицата? Да не са убивали човек, та да се чувстват засрамени?

Е, ще кажете, че това в Кресна е изолиран случай и не трябва от едно изключение да се правят генерални заключения. Де да беше изключение... Всъщност, децата не са виновни. Те просто са имали нещастието да се родят и да растат около нас – в държавата на чалгата. И за да ми повярвате, че това не е изключение, ще ви разкажа за още нещо.

Преди няколко дни пазарувах в голям супермаркет. Докато бутах количката между стелажите с консерви, пред мен изскочи объркано 3-4-годишно момиченце. Кукличка синеока с две руси плитчици. Изглежда се беше загубила, защото се оглеждаше наоколо. Мънички сълзички се появиха в уплашените детски очи. То присви устнички. Разбира се, беше очевидно, че от устата му ще се изтръгне викът „мамоооо“, но за мой потрес не стана точно така. Малката принцеса извика не много силно: „Ку.воооо“. Стори ми се, че не съм чула правилно. Но детето нададе глас още по-по-високо: „Ку.воооо“. Този път нямаше грешка. Но да разсее всякакво съмнение, момиченцето се развика трети път с все сила: „Ку.воооо, къде си, ку.воооо...“ Няколко души наоколо се вцепенихме. Никой от нас не знаеше как да реагира. Добре, че в тоя момент се появиха добре облечена жена и едър мускулест мъж. Кукличката топло и радостно, както само изгубено дете може да направи, се гушна в майка си и вече по-тихичко й каза: „Ку.во“. После всички излязохме от вцепенението си и забутахме отново количките си нанякъде. Не съм сигурна какво точно е продиктувало тази прекрасна словесна изразност у детето, но предполагам, че така татко нарича ласкаво мама вкъщи. Детето е чуло. И продължава традицията. Нали затова са традициите – да се спазват. Ето ти здраво начало на един стабилен светоглед, с който срамът няма нищо общо.

Накрая искам да ви разкажа нещо, което на пръв поглед няма връзка с темата. То не попадна в националните медии, за разлика от големите хитове като „Назад, назад, моме Калино“ и кресненския кючек.

Един 94-годишен свещеник пътувал с влак от София към Лопушанския манастир заедно с жена си. Носели кашонче със спящо вътре агънце. Вероятно дар за манастира. На гарата в Мездра наперена кондукторка хванала трудноподвижния отец в нарушение – пренасял животно във влака. Напразно хората се опитали да защитят престарелия духовник, като казвали, че животното не им пречи. Напразно посочвали, че в съседното купе има куче, което не спира да лае, но за него никой не прави проблем. Напразно дядото със сълзи молел поне да ги свалят във Враца, за да хванат автобус, че станало късно и нямало как иначе да се придвижат от Мездра до Лопушанския манастир. Кондукторката била непреклонна. Накрая дошъл самият началник на влака и казал, че няма да тръгнат, докато нарушителят и жена му не слязат. Нямало как. 94-годишният свещеник разплакан останал на гарата, а влакът продължил напред.

Мисля си, че това е грандиозна метафора. Държавата ни прилича на този влак. Има в него все още няколко 94-годишни (не толкова по възраст, колкото по разбирания) хора, няколко пътници, готови да пазят морала като кротко агънце в кутията на сърцата си. Всички те ще бъдат уловени в нарушение. И разплакани ще трябва да слязат от него... А вътре, сред мърлявите седалки и изкъртени стени, ще останат младите кючекчийки, които не са убили никого, техните родители, бранещи добрите стари традиции, пеещите управители, които лесно забравят приятелите си, банкерите-падишаси, които понякога изпадат в немилост, възторжената рая, която докато се покланя угоднически, държи зад гърба си ятаган, храбрата кондукторка, защитаваща законността и реда и дори самият непреклонен началник на влака, който му е намерил цаката как да го управлява. А, разбира се и лаещото куче от съседното купе. Защо са оставили кучето ли? Много просто: така са решили – така са направили. И когато се уверят, че всички нарушители са свалени на гарата, свирката на локомотива ще завие като зурна, колелата ще затропат като тъпани, влакът ще запуши и... няма да тръгне наникъде...

Още по темата

27/04/2015

Наука

„Мечтая да не просим пари за децата, които носят медали на България“

09/04/2015

Нашите автори

Време за убиване

25/03/2015

Нашите автори

Подлезът

14/03/2015

Нашите автори

43-ти километър

Следете новините ни в GoogleNews