През 1928 г. баба ми е била на десет години, но е запомнила убийствено студената зима. Следвали са и други ужасно мразовити и люти зими, но тази от 28-ма не е могла да забрави. Много водопроводни тръби и кранове се пръснали. Това създало много грижи на общината, но родило и много платени часове работа за няколкото наети допълнително водопроводчици македонци, живеещи на улица „Хан Аспарух“. Краят на приказката със спуканите тръби и лютата зима бил, че всичките майстори успели да направят своето лично състояние.
Така на мястото на схлупените им едностайни къщички на улица „Хан Аспарух", с тоалетни на двора, се появили първите няколко обновени двуетажни постройки. В дворовете гъсто засадили чемшири, а за разкош изградили чешми с посребрени чучури. Огромни орехи разпервали клоните си, пазейки сянка и хладина на новобогаташите. Едно от тези дървета все още е там и мълчаливо наблюдава новите ни времена, спомняйки си онези безметежни години.
Появили се и резбовани чардаци – водопроводчиците още повече се замогнали и докарали тревненски майстори да им украсят къщите. Старинната българска резбована екзотика се появила и по таваните.
С годините градът ни скоростно се разраствал, а планираните чертежи нямало как да се подминат и тези къщи, когато им дошъл редът, били бутнати, а на тяхно място се издигнали нови строежи – стабилни кооперации, известни ни и до днес. Повечето са построени от българо-германски строителни сдружения.
При водопроводчиците, които останали да живеят на същата стара улица, но в новите си обширни апартаменти, топлата вода се загрявала от приспособени варели с вода, които сръчните майстори свързвали към печка или стенна камина. Както се казва – самоука, но много развита и експериментираща техническа нация.
Тъкмо от това тръгна цялата история по-надолу. Тя започна с въпроса ми що за причудлива инсталация е монтирана в тъмния ъгъл на хола, след като забелязах един такъв варел, боядисан с бяла блажна боя, за да е в тон с белите стени с латекс. Попитах собственика, а той мълчаливо извади една бутилка вино, отвори я, наля в чашите и започна разказа си.
Така от историята на един прост варел се озовахме много назад в годините. Нищо че сме отдалечени почти цял век от тази епоха и вече няма кой да си спомня за тогавашните събития. Нека ви разкажа историята на първия герой от улица „Хан Аспарух“.
Това е Иван Донсуза, живял в апартамента с все още запазения стар варел с вода за отопление.
Как и защо този човек се е озовал в България преди Руско-турската война от 1876-1878 и защо са му викали Донсуза, а не Василиев, както е бащината му фамилия?
През януари 1874 г., руският цар реформатор и освободител на крепостните селяни Александър II, издал „Манифест за въвеждане на всеобща войнска повинност“. Преди този манифест е можело да се прехвърлят военните задължения на друг човек, който ще отбива твоята дълга военна служба - абсурдните за днешното време 15 до 20 години.
Бащата на нашия герой Иван Василиев вече бил изпратил двама от синовете си в армията, а други трима погребал през Кримската война.
Точно тогава младежът замислил бягство в чужбина. Потеглил към Османската империя, където трудно щели да го открият, защото е вражеска територия. Скоро се озовал в малко българско селце близо до Никопол. Оженил се за българка, родили му се деца. Високият синеок и снажен пришълец се занимавал със земеделие, пробвал пчеларство и лозарство, носел със себе си, както се казва, своя „ноу хау“. Местният паша знаел всичко за Иван. Дори местните турци му лепнали за име "Айван Донсуза" - тоест, „Иван без Дон“ (има се предвид без реката Дон).
Започнала Руско-турската война. Императорската руска войска преминала Дунава. По това време Донсуза още изчаквал подходящия момент да направи връзка със сънародниците си, за да се включи в някой отряд, макар да предполагал, че най-вероятно ще го окошарят за дезертьорство.
В средата на месец юли 1877 г., Западният отряд под командването на ген. лейтенант Николай Криденер превзел Никопол и отбил армията на Осман Паша. Съвсем скоро в Никопол пристигнал и руският княз Николай Николаевич, главнокомандващ Дунавската армия и издал заповед за създаването на българско опълчение. Това е моментът, в който Донсуза решил да се покаже пред своите. Той обаче не знаел, че един от по-големите му братя служи като кавалер-гард в охраната на княза. След като стигнал до Никопол, разпитал къде може да се запише като доброволец, сетне отишъл и паднал на колене пред охраната на никополската къща, временен щаб на офицерите, както и на самия руски княз Н. Николаевич. Първоначално, разкаялият се бил окован във вериги, но след няколко часа го опростили и освободили заради заслугите на брат му (братът е измъквал от няколко опасни ситуации хора от императорското семейство).
Така Иван Донсуза веднага бил вписан в една от българските дружини, където имало около 50 българи, жители на града и близките до Никопол села. Донсуза се сражавал до края на войната, бил се при Плевенската епопея, раняван е бил три пъти. Преживял началото на ХХ век без никаква идея за прошение на поборническа пенсия. (Иван Донсузов не е единственият с тази фамилия в България, но тук визирам само софийската рода.)
Брат му Кирил, който е бил охрана на княза, след войната пазел и Александър II. Последните семейни данни сочат, че е бил един от онези казаци, които посекли атентаторите на императора по време на последното покушение в Санкт Петербург. В крайна сметка, съдбата му решила друго – Кирил загинал някъде по време на Добруджанската операция (1916-1917), когато българският ген. Колев разбил противниковите руски позиции. Какво е правил там братът на Донсуза – никой не знае.
Години по-късно, вече много възрастен, Донсуза се разхождал бавно по улиците около жилището си на ул. „Хан Аспарух“, подпирайки се на бастунчето си. Всеки ден минавал по един и същ маршрут - от входа на кооперацията поемал към бул. „Христо Ботев“, после до 5-те кьошета, сетне завивал по бул. Патриарх Евтимий“ и стигал до градинката около черквата „Св. Георги“. Вътре палел свещица и докато тя се стопявала стоял просълзен до олтара. После бавно поемал към дома си. Така до момента, в който спрял да излиза и поел към пътешествието във вечността.
Тази история някак не искаше да свърши дотук. В празното от мебели, но не и от спомени Донсузово жилище, се запознах с певеца Боян Иванов. Наследниците от третото поколение на стария поборник отдаваха пространството под наем. Известният певец живееше наблизо и се интересуваше от апартамента за възможно най-продължителния срок, за който може да се наеме. Сделката стана и после дълги години сладкодумният Боян Иванов излъчваше оттам кулинарното си предаване. Страхотен магьосник в кухнята, гледал го съм много пъти съвсем отблизо, зад камерата.
Боян Иванов
Един ден се заприказвахме на тази тема. Много малко хора знаят, че в края на гимназиалното си образование съм завършил задължителна училищна програма през 80-те, професионално обучение и практика в избраната професия наричано УПК с избор „Кулинария“, после даже работех в ресторанти, но това е нищо в сравнение с това как дълги години не преставам да готвя вкъщи. Както и да е, заговорихме се с Боян за семейството ми, оказа се, че и той е роден в София и е с разлика от 2-3 години с родителите ми. Някои от рецептите, които му споделих, бяха споменати в предаванията с името ми. След записите всичко трябваше да се изяде или раздаде, та хапвахме обилно от вкусотиите. Той беше цар на сосовете – нещо, което на мен не ми се отдава. Говорили сме часове по тая тема, той беше практикът със сосовете, а аз незнайкото.
Един ден обаче Боян беше много мрачен и не му спореше. Каза, че тъгувал по дядо си, при когото дълги години живеел на тази улица. Сетих се за Донсуза, водопроводчиците и другите стари образи от това време. Дядото на Боян бил абсолютен колорит: до дълбока старост спял с мрежичка на главата, за да не развали прическата си, мустакът бил вързан с конец, за да седи изправен след като го отвърже. Всяка сутрин пиел кафе, бръснел се, плескал бузите си с одеколон, слагал чиста риза с вратовръзка, намятал сакото и бил готов за кратка експедиция по улиците на града. Разбира се, краката му били обути с лъснати до блясък чепици. Минавал по същия маршрут като стария Донсуз.
Боян бе доста разстроен през този ден, така съм го запомнил. И май беше последният път, когато го видях изобщо. Беше застанал до прозореца към вътрешния двор, скръстил ръце и гледаше мрачно стария орех с натежалите клони. Орехът помнеше много истории, вероятно помнеше и Донсуза, облечен със сакото с медалите си; дядото на Боян с големите мустаци и лъснатите обувки; както и всички обитатели на малките къщички, които са присядали в сянката н дървото и са му разказвали своите тегоби и радости.
Под същият орех може и да е присядал писателят Ромен Гари, френски легационен секретар в София в най-трудните години на нашата история (1946–1948). Бившият военен пилот е обитавал за кратко квартира съвсем наблизо (на бул. „Хр. Ботев“). Твърде вероятно е Гари да е бил в двора не само, за да събере мислите си и да избистри чутото и видяното от ежедневната дипломатическа поща, ами е седял под ореха и да се покрие поне за час от ежедневните си преследвачи от нашата Държавна сигурност.
Книгата му „Големият дрешник” е започната в София през 1947 г. и е завършена в Париж разказва за следвоенна Франция. Въображението му вероятно е било захранвано от началните фази на социалистическата ни реалност и личностите на София по време на мандата му. Кой знае.
Гари отдавна си е заминал за Франция. Старият орех обаче още е там в двора. Един ден минавах и зърнах клоните му през оградата. Вятърът късаше и отнасяше сухите му листа. Същият този вятър отнесе през 2012-та и Боян, чувството му за хумор, но не и спомена за вкусните му гозби, разказите и часовете с приятното му настроение. Минавайки по улица „Хан Аспарух“ осъзнавам, че ходя по неговите стъпки, по тези на дядо му и по следите на Донсуза с бастунчето.
Някой ден, някой ще стъпва и по нашите.
Източници: лични срещи, спомени и разкази; сборник „Ромен Гари и френската дипломатическа поща“, съставител Райна Кирчева, издател Сиела, 2016 г.; „Големият дрешник” – автор Ромен Гари, издател Весела Люцканова, 2006г.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)