Стъпки по улица ''Хан Аспарух''

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 21 септември 2022 в 16:41 1971 0

Ромен Гари

Снимка Архив

Писателят Ромен Гари, обитавал жилище близо до ул. "Хан Аспарух" в столицата през 1946-48 г.

През 1928 г. баба ми е била на десет години, но е запомнила убийствено студената зима. Следвали са и други ужасно мразовити и люти зими, но тази от 28-ма не е могла да забрави. Много водопроводни тръби и кранове се пръснали. Това създало много грижи на общината, но родило и много платени часове работа за няколкото наети допълнително водопроводчици македонци, живеещи на улица „Хан Аспарух“. Краят на приказката със спуканите тръби и лютата зима бил, че всичките майстори успели да направят своето лично състояние.

Така на мястото на схлупените им едностайни къщички на улица „Хан Аспарух", с тоалетни на двора, се появили първите няколко обновени двуетажни постройки. В дворовете гъсто засадили чемшири, а за разкош изградили чешми с посребрени чучури. Огромни орехи разпервали клоните си, пазейки сянка и хладина на новобогаташите. Едно от тези дървета все още е там и мълчаливо наблюдава новите ни времена, спомняйки си онези безметежни години.

Появили се и резбовани чардаци – водопроводчиците още повече се замогнали и докарали тревненски майстори да им украсят къщите. Старинната българска резбована екзотика се появила и по таваните.

С годините градът ни скоростно се разраствал, а планираните чертежи нямало как да се подминат и тези къщи, когато им дошъл редът, били бутнати, а на тяхно място се издигнали нови строежи – стабилни кооперации, известни ни и до днес. Повечето са построени от българо-германски строителни сдружения.

При водопроводчиците, които останали да живеят на същата стара улица, но в новите си обширни апартаменти, топлата вода се загрявала от приспособени варели с вода, които сръчните майстори свързвали към печка или стенна камина. Както се казва – самоука, но много развита и експериментираща техническа нация.

Тъкмо от това тръгна цялата история по-надолу. Тя започна с въпроса ми що за причудлива инсталация е монтирана в тъмния ъгъл на хола, след като забелязах един такъв варел, боядисан с бяла блажна боя, за да е в тон с белите стени с латекс. Попитах собственика, а той мълчаливо извади една бутилка вино, отвори я, наля в чашите и започна разказа си.

Така от историята на един прост варел се озовахме много назад в годините. Нищо че сме отдалечени почти цял век от тази епоха и вече няма кой да си спомня за тогавашните събития. Нека ви разкажа историята на първия герой от улица „Хан Аспарух“.

Това е Иван Донсуза, живял в апартамента с все още запазения стар варел с вода за отопление.

Как и защо този човек се е озовал в България преди Руско-турската война от 1876-1878 и защо са му викали Донсуза, а не Василиев, както е бащината му фамилия?

През януари 1874 г., руският цар реформатор и освободител на крепостните селяни Александър II, издал „Манифест за въвеждане на всеобща войнска повинност“. Преди този манифест е можело да се прехвърлят военните задължения на друг човек, който ще отбива твоята дълга военна служба - абсурдните за днешното време 15 до 20 години. 

Бащата на нашия герой Иван Василиев вече бил изпратил двама от синовете си в армията, а други трима погребал през Кримската война. 

Точно тогава младежът замислил бягство в чужбина. Потеглил към Османската империя, където трудно щели да го открият, защото е вражеска територия. Скоро се озовал в малко българско селце близо до Никопол. Оженил се за българка, родили му се деца. Високият синеок и снажен пришълец се занимавал със земеделие, пробвал пчеларство и лозарство, носел със себе си, както се казва, своя „ноу хау“. Местният паша знаел всичко за Иван. Дори местните турци му лепнали за име "Айван Донсуза" - тоест, „Иван без Дон“ (има се предвид без реката Дон).

Започнала Руско-турската война. Императорската руска войска преминала Дунава. По това време Донсуза още изчаквал подходящия момент да направи връзка със сънародниците си, за да се включи в някой отряд, макар да предполагал, че най-вероятно ще го окошарят за дезертьорство.

В средата на месец юли 1877 г., Западният отряд под командването на ген. лейтенант Николай Криденер превзел Никопол и отбил армията на Осман Паша. Съвсем скоро в Никопол пристигнал и руският княз Николай Николаевич, главнокомандващ Дунавската армия и издал заповед за създаването на българско опълчение. Това е моментът, в който Донсуза решил да се покаже пред своите. Той обаче не знаел, че един от по-големите му братя служи като кавалер-гард в охраната на княза. След като стигнал до Никопол, разпитал къде може да се запише като доброволец, сетне отишъл и паднал на колене пред охраната на никополската къща, временен щаб на офицерите, както и на самия руски княз Н. Николаевич. Първоначално, разкаялият се бил окован във вериги, но след няколко часа го опростили и освободили заради заслугите на брат му (братът е измъквал от няколко опасни ситуации хора от императорското семейство).

Така Иван Донсуза веднага бил вписан в една от българските дружини, където имало около 50 българи, жители на града и близките до Никопол села. Донсуза се сражавал до края на войната, бил се при Плевенската епопея,  раняван е бил три пъти. Преживял началото на ХХ век без никаква идея за прошение на поборническа пенсия. (Иван Донсузов не е единственият с тази фамилия в България, но тук визирам само софийската рода.)

Брат му Кирил, който е бил охрана на княза, след войната пазел и Александър II. Последните семейни данни сочат, че е бил един от онези казаци, които посекли атентаторите на императора по време на последното покушение в Санкт Петербург. В крайна сметка, съдбата му решила друго – Кирил загинал някъде по време на Добруджанската операция (1916-1917), когато българският ген. Колев разбил противниковите руски позиции. Какво е правил там братът на Донсуза – никой не знае.

Години по-късно, вече много възрастен, Донсуза се разхождал бавно по улиците около жилището си на ул. „Хан Аспарух“, подпирайки се на бастунчето си. Всеки ден минавал по един и същ маршрут - от входа на кооперацията поемал към бул. „Христо Ботев“, после до 5-те кьошета, сетне завивал по бул. Патриарх Евтимий“ и стигал до градинката около черквата „Св. Георги“. Вътре палел свещица и докато тя се стопявала стоял просълзен до олтара. После бавно поемал към дома си. Така до момента, в който спрял да излиза и поел към пътешествието във вечността.

Тази история някак не искаше да свърши дотук. В празното от мебели, но не и от спомени Донсузово жилище, се запознах с певеца Боян Иванов. Наследниците от третото поколение на стария поборник отдаваха пространството под наем. Известният певец живееше наблизо и се интересуваше от апартамента за възможно най-продължителния срок, за който може да се наеме. Сделката стана и после дълги години сладкодумният Боян Иванов излъчваше оттам кулинарното си предаване. Страхотен магьосник в кухнята, гледал го съм много пъти съвсем отблизо, зад камерата.

Боян Иванов

Един ден се заприказвахме на тази тема. Много малко хора знаят, че в края на гимназиалното си образование съм завършил задължителна училищна програма през 80-те, професионално обучение и практика в избраната професия наричано УПК с избор „Кулинария“, после даже работех в ресторанти, но това е нищо в сравнение с това как дълги години не преставам да готвя вкъщи. Както и да е, заговорихме се с Боян за семейството ми, оказа се, че и той е роден в София и е с разлика от 2-3 години с родителите ми. Някои от рецептите, които му споделих, бяха споменати в предаванията с името ми. След записите всичко трябваше да се изяде или раздаде, та хапвахме обилно от вкусотиите. Той беше цар на сосовете – нещо, което на мен не ми се отдава. Говорили сме часове по тая тема, той беше практикът със сосовете, а аз незнайкото.

Един ден обаче Боян беше много мрачен и не му спореше. Каза, че тъгувал по дядо си, при когото дълги години живеел на тази улица. Сетих се за Донсуза, водопроводчиците и другите стари образи от това време. Дядото на Боян бил абсолютен колорит: до дълбока старост спял с мрежичка на главата, за да не развали прическата си, мустакът бил вързан с конец, за да седи изправен след като го отвърже. Всяка сутрин пиел кафе, бръснел се, плескал бузите си с одеколон, слагал чиста риза с вратовръзка, намятал сакото и бил готов за кратка експедиция по улиците на града. Разбира се, краката му били обути с лъснати до блясък чепици. Минавал по същия маршрут като стария Донсуз. 

Боян бе доста разстроен през този ден, така съм го запомнил. И май беше последният път, когато го видях изобщо. Беше застанал до прозореца към вътрешния двор, скръстил ръце и гледаше мрачно стария орех с натежалите клони. Орехът помнеше много истории, вероятно помнеше и Донсуза, облечен със сакото с медалите си; дядото на Боян с големите мустаци и лъснатите обувки; както и всички обитатели на малките къщички, които са присядали в сянката н дървото и са му разказвали своите тегоби и радости.

Под същият орех може и да е присядал писателят Ромен Гари, френски легационен секретар в София в най-трудните години на нашата история (1946–1948). Бившият военен пилот е обитавал за кратко квартира съвсем наблизо (на бул. „Хр. Ботев“). Твърде вероятно е Гари да е бил в двора не само, за да събере мислите си и да избистри чутото и видяното от ежедневната дипломатическа поща, ами е седял под ореха и да се покрие поне за час от ежедневните си преследвачи от нашата Държавна сигурност.

Книгата му „Големият дрешник” е започната в София през 1947 г. и е завършена в Париж разказва за следвоенна Франция. Въображението му вероятно е било захранвано от началните фази на социалистическата ни реалност и личностите на София по време на мандата му. Кой знае.

Гари отдавна си е заминал за Франция. Старият орех обаче още е там в двора. Един ден минавах и зърнах клоните му през оградата. Вятърът късаше и отнасяше сухите му листа. Същият този вятър отнесе през 2012-та и Боян, чувството му за хумор, но не и спомена за вкусните му гозби, разказите и часовете с приятното му настроение. Минавайки по улица „Хан Аспарух“ осъзнавам, че ходя по неговите стъпки, по тези на дядо му и по следите на Донсуза с бастунчето.

Някой ден, някой ще стъпва и по нашите.

Източници: лични срещи, спомени и разкази; сборник „Ромен Гари и френската дипломатическа поща“, съставител Райна Кирчева, издател Сиела, 2016 г.; „Големият дрешник” – автор Ромен Гари, издател Весела Люцканова, 2006г.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

STOP THE WAR! Чуйте новата песен на OFFRoad band