Двама софийски младежи се снимат за спомен на пл. "Св. Неделя". Човекът зад камерата е най-вероятно от обичайните улични “амбулантни” фотографи. Повечето от тях щъкат из центъра на София чак до края на 50-те години. Докато пиша, приятели ми припомнят, че и в други градове, като гостоприемния и уютно топъл Пловдив, е имало улични фотографи чак до края на 70-те години. Също и в Русе.

Сещам се, че у дома, в старите албуми, има около дузина семейни снимки от различни калибри и позиции, направени и заснети тъкмо от подобни "щрак, Марийке, на портрет" творци, причакващи клиентите си по повечето главни улици. Същите улици, застлани с чудесно подредени жълти мергелови павета.

След като се вглеждам по-внимателно в страниците на домашните сборници и преглеждам за пореден път въпросните фотографии, решавам да надникна в моите картонени кутии, които преливат от подобни кадри. Подреждайки и сравнявайки домашните и всички намерени по битаци и антиквари снимки, мога абсолютно спокойно да локализирам точните работни места на неуморните улични фото-артисти. Или поне си мисля, че мога да го направя.

Започвам да групирам снимките на отделни купчини на масата, за да продължа това мини изследване. След минути се избистрят обичайните всекидневни позиции на фотографите, плюс-минус 20 метра в радиус. Изглежда всеки от тях е имал свой район на обслужване. Поне това долавям от различния формат на снимките или по специфичния похват и височина на заснемане.

По спомените на заснетите кадри на моето семейство, авторите на тези снимки са били донякъде и доста обиграни психолози. Използвали са всякакви трикове, за да уговорят клиента. Уличните фотографи предварително са се окичвали с два-три фотоапарата, в които обаче няма заредена лента, а хитрият похват е бил, наближавайки към избраните обекти, да натискат копчето, за да се чува характерното щракване все едно наистина снимат.

Изглежда най-много на тоя трик са се връзвали разхождащите се семейства с деца, весели приятелски компании, състуденти или пък влюбени двойки. И понеже в апарата нямало лента - фотографите нищо не губели ако "обектите" не обръщат внимание и продължават по пътя си. Но пък ако някой от доловилите примамващото щракване се смути или спре объркан или заинтригуван, веднага е бил подканян да му се направи поне още един кадър "за всеки случай".

Клиентът, естествено, нямало накъде да ходи и склонявал, но това заснемане вече ставало с друг апарат, в който имало поставена лента. Минувачът или групата, уловени за сцената на заснемането, застивали с усмивки пред апарата и следвал оригиналният „щрак“.

След увековечаването, щастливият клиент си казвал адреса и уговарял качеството на хартията, размера на бройките, плащал и се уточнявал кога да мине, за да си вземе заснетия спомен. Или пък чакал да получи по пощата плик със снимките. Трябва да отбележа, че тогава пощите са работели като швейцарски часовник и всичко се получавало след ден-два в кутията по указания адрес.

Изключително съм доволен от констатациите и дори малко възбуден от новите нюанси на откритото сред купчината стара пожълтяла хартия. Продължавам с изследването на снимките от жълтите павета наред с изплуващите спомени за градския фотографски фолклор от разказите на баба и дядо. Сещам се, че някои от уличните творци са носили малки кутии с пердета за моментално промиване на заснетото. Вероятно, в случай че клиентът е на ръба да се съгласи или да откаже да го снимат. По-убедително е, естествено, да го уверят, че няма да изгуби време, ако изчака снимката да се направи аламинут на място. Че кой няма да се съгласи?!

Плик от фото-студио, личен архив

В книгата „Тристахилядна София и аз между двете войни“ любимият ми столичен хроникьор Драган Тенев условно нарича амбулантните софийски фотографи, обслужващи случайните пешеходци със своите тогавашни моментални снимки, „фото-кохорта".

От картонената кутия пред очите ми се появява още един кадър, с чиято история, запечатана в моментна снимка, искам да се върна назад във времето. В нея двама софийски младежи се снимат за спомен на пл. "Св. Неделя". Мястото лесно го определям, ще разберете по-надолу защо.

Най-вероятно закачката от страна на уличния фотограф от така наречената „фото-кохорта“ към щастливите младежи е тръгнала от лъснатите им до блясък обувки, за да се превърне в повод да ги заговори.

"О, я какви лъснати чепици, закъде се сте изтупали така?" или "Младежи, ама като от кутийка сте извадени!, Я погледнете насам да ви снимам!".

Може би е така, кой знае? Знае се единствено, че момчето вдясно е Крум Димитров - Джеки, легендарен вратар на българския футболен клуб АС-23 или иначе казано „Офицерски спортенъ клубъ Атлетикъ-Слава 23“. Другата фигура на снимката ми е неизвестна, възможно е да е негов съотборник или просто приятел от „Коньовица“ - махалата в която футболистът е живял тогава.

Вляво - неизвестен, вдясно - Крум Димитров - Джеки, заснети на пл. "Св.Неделя". Вляво зад тях куполът на храма "св. Спас", 40-те години, архив Пепина Георгиева

В далечината на заснетия кадър забелязвам черквата "Св. Спас", която заедно със "Света Неделя" е била една от най-големите православни църковни постройки в тази част на града след Освобождението. По време на турското управление, до момента преди да се издигне скелето на градежа, там е бил Конският пазар на Средец (София), и минувачите са виждали останките от още по-стар храм, който пък е строен през периода 11-13 век. После е бил вграден в основите на новостроящата се черква. За съжаление, този нов "Св. Спас" е унищожен като сграда от англо-американските бомбардировки на София на 30 март 1944 г. Което между другото автоматично датира неподписаната на гърба снимка като период преди тази фатална дата.

Днес ранносредновековните руини и изгорелия през 1944 г. „Св. Спас“ са вградени в подземията на Булбанк. Благодарности към архитекта от 80-те години на ХХ век, който е преценил все пак част от руините на двете църкви да се вижда откъм бул. "Тодор Александров", може да ги разгледате през решетките.

Подробности за храма и околните сгради, като старата Католическа черква, както други новини от миналото на мястото може да прочетете тук.

Неизвестна жена, заснета през 30-те години от уличен фотограф до паметника на Цар Освободител, личен архив

Причината да пиша това е, че хората не знаят за тези изгубени сгради. Човешката памет лесно забравя старото още повече, че ние, родените в средата на ХХ или в началото на ХI век, не сме съвременници и не сме виждали на живо това място. Но има и по-лошо - хора от днешното поколение не само не знаят почти нищо за предишните, но и не ги интересува. Те дори не подозират, че от един кален ориенталски градец след Освобождението Средец (София) така бързо се развива, че бързо достига мащабите на модерна европейска столица и се превръща в „малката Виена“, както са я наричали.

Оцелялото от нея се вижда и до днес по повечето централни улици. Единствената „машина на времето“ и мижав ориентир как са изглеждали улиците и сградите, до чиито изчезнали сенки се разхождаме всеки ден, са тъкмо тези стари, случайни фотографии. Те са неоценими и биха могли да бъдат огромно съкровище, ако кадрите пристигнат заедно с разказите за хората от черно-белите образи. Но най-безценното е, че всички те един ден ще намерят място в историографията на града ни. Може би ще ни напомнят за времена на развитие, каквото сега почти липсва. Един ден може би ще им благодарим. Дано да е така.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.