Съединението - национален празник

Тони Филипов, д-р Последна промяна на 06 септември 2021 в 13:41 7762 1

Сайтът Редута днес ни припомня този текст на журналиста Стойко Тонев (Тони Филипов, д-р), публикуван във вестник Република, бр. 19/07.09.1990 г. Стойко Тонев почина на 31 януари т. г., но сайтът Редута продължава да пази богатия архив от неговото творчество.

„Кажи ми какво празнуваш, за да ти кажа какъв си.“ Защо не и така!

Честваше се какво ли не: въстания, революции, атентати, процеси … Обявяваха се за български национални празници дати, каквито няма в летописа на българската история. И същевременно десетилетия се казваше „османско иго“ вместо „турско робство“, за да не се обидят турците; споменаваше се името на Сливница само когато се цитираше дядо Вазов – за да не се обидят сърбите; безцеремонно бяха изхвърлени Стамболов и цяла плеяда заслужили българи от законното им място в националната ни памет – за да не обидим Съветския съюз… Защо? Заради криворазбрания интернационализъм, заради „световната революция“. Четири пъти годишно манифестираше българинът. Манифестираше за световния пролетариат, манифестираше за съветския пролетариат, манифестираше за българския пролетариат. И само четвъртият от тези „национални празници“ беше наистина национален – Денят на българската писменост.

Но нима в нашата история има само един ден, достоен за уважението на нацията! Нима шести септември, денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия не е достоен да бъде ден за истинска национална гордост! Вместо това близо половин век той минаваше почти незабелязано в трескава суетня по посрещането на поредната годишнина на девети септември. Но мина време и нещата се промениха. И вече можем свободно да осмислим едно от най-важните събития в новата българска история – Съединението на България. Защото, както казва З. Стоянов, „и ние сме народ, и ние имаме национални чувства … доволно сме кадили тамян на чужди герои“. Горкият Захари Стоянов … Ако можеше да види, че на онзи легендарен връх Бузлуджа (към който той поведе будната източнорумелийска общественост, за да я научи, че герои като Хаджи Димитър са достойни за почитта на един народ, и че народ, който не почита герои като Хаджи Димитър, не е достоен да ги има) се издига огромен „дом-паметник“, но не на Хаджи Димитър, навярно пак щеше да въздъхне: „Ех, народ, народ…Кога ще погледнеш и на своята изпокъсана черга?“

Все ми се иска да вярвам, че това „кога“ най-после е дошло. Иска ми се да вярвам още, че ще превърнем шести септември в национален празник, че ще се отърсим от комплексите си и ще потърсим истинските извори на българския патриотизъм. Защото в трагичната броеница на историческата ни съдба – поробвани, освобождавани и пак поробвани, за да бъдем отново освобождавани от поредния поробител – Съединението е едно чисто българско зрънце. При това нанизано без покровители, дори въпреки тях. В този смисъл Съединението е рождената дата на българската национално-политическа еманципация. В крайна сметка Съединението ни лиши от мощното покровителство на Русия, но ни даде нещо друго, много по важно за един народ: даде ни национално самочувствие, накара ни да повярваме, че и сами можем да правим своята история.

Съединението ни научи и на нещо друго: че Берлинският конгрес е бил насочен не срещу българите, а срещу нарастващото влияние на Русия на Балканите. Показа ни, че Западът не страда от някаква преднамерена патологична омраза към българския народ, а се опитва да ограничи руската експанзия на Балканите. И именно Англия, тази Англия, чиито представители най-яростно настояваха за разпокъсването на България на Берлинския конгрес, застана зад каузата на българското Съединение. А царска Русия пледираше за възстановяване на статуквото. И затова Съединението стана повод прогресивната българска общественост (която до тогава прощаваше своеволното хазяйничене на руските дипломатически и военни представители в България – защото вярваше, че Русия е единствената велика сила, на която може да се опира българската национална кауза) да преосмисли, да преоцени ролята на Русия в българския политически живот.

Със Съединението показахме на Европа, че е сгрешила в преценката си за българите, като е смятала, че една голяма България, създадена от Русия, не е в неин интерес, защото ще й бъде сляпо предана и не би могла да води самостоятелна и независима от Русия външна политика.

Съединението до голяма степен неутрализира натрупалия се и затвърден с Берлинския конгрес в българската нация и нейните водачи комплекс за невъзможността на самостоятелното политическо действие – вън от сметките на великите сили. На шести септември един малък народ се опълчи срещу волята на европейските властелини и доказа на себе си и на света, че е не само географско, но и национално-политическо понятие. „Вече никой не може – пише К. Иречек – да упреква българите, че нямали държавна идея, народно самосъзнание, и че тяхната свобода е била само нещо харизано, което не знаели нито да ценят, нито да пазят.“

Има и още една гледна точка към Съединението, която разкрива не често срещани стойности в българския политически живот. Сред изпръсканите с българска кръв страници на нашата история, на страницата на Съединението с основание е записано: „Безкръвната революция“. И това извисява 1885 година високо над 1918, 1923, 1944. Ще бъде великолепно, ако можем да поставим в българската история още една такава година – 1990, за да можем най-после да прокараме ново политическо поведение. Дано 105 години се окажат достатъчни, за да разберем, че ако една част от нацията избива друга част – това не може да бъде повод за национален празник! И още нещо. Че за да бъдем добри интернационалисти, трябва преди това да бъдем истински патриоти.

Съединението беше НАЧАЛО. Начало, но не на път към Европа, както сега до втръсване се повтаря, а на път през Европа – през Европа на велики сили и коалиции – собствен български национален път. Не можахме да го следваме дълго и до край. Но по-страшно е друго – дългогодишното методично и целенасочено скриване на примера, който то ни завеща, поуките, които ни донесе.

Сега е време отново да се обърнем назад, към началото на новата българска история, да преосмислим нейните опорни точки. И да намерим истинското място на Съединението – в нашето посмачкано, делнично национално самочувствие и сред празничните поводи за равносметка и гордост.

Защото миналото на един народ е неговият път към настоящето. И защото народ, който не почита своето минало, няма бъдеще.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови