Въпрос за сто лева: възможно ли е Мария Дивизиева, наскоро обвинена за нещо си там „дребно” (в стотиците хиляди), да е лично назначение на Моника Станишева като шеф на кабинета на Орешарски? А скокът й - от министерството на разтърсващия икономист Ники Василев при Тройната до днешната й позиция на „инициум ут есет, креатус ест хомо”, - да е изумителен като всичко в този наш български, неевклидов свят?

***

Въпрос за сто лева и некви стотинки: възможно ли е обвинението за въпросната лейди да е скроено от Първанов и неговите „апостоли” (например Румен-„толкова малка, а вече от Плевен”-Петков), за да удари по този начин Станишеви? Защото се е светнал, че в момента текат тайни преговори ГЕРБ-ДПС, и че непоносимостта между Борисов и Станишев е лична, детинска, комплексарска битка, която няма да реши нищо? Пък и да напомни на преговарящите, че и той обича да преговаря?

***

И въпрос за милиард: възможно ли е да има чисто нова студенина в лаокооновата прегръдка Доган-Цветан, т.е. родният eminence grise (макар и издялан от Джепетата на БКП) да е разлюбил своя финансов мазарин, отгледан с толкова грижи, и да е насочил задкулисните лъчи на своята изпепеляваща обич към друга банка? Която, примерно, да е свързана с една много важна тръба? И, ако продължим тази забавна парабола с ранния 17-и век, над всичко това сякаш Михаил Романов, първият от една нова династия, да шепне как и какво да се прави у нас?

***

Ако на Доган вече не му е хубаво с Цветан, какво правим с хименеите, които медиите на ганимеда Пеевски пеят в многоглас? Дали хименеите ще се превърнат в трени, т.е. оплаквачески песнопения?

***

Дни преди евроизборите, българската политика отново прилича на серия рисунки от сравнително даровити дечица, но не и на изкуство. Тя е в състояние на “kidulthood” – банда от незрели възрастни, на които сега е паднало да осъществят детските си (олигархични, буржоазни или просто идиотски) мечти. Наивизмът на т. нар. „преход”, съчетан с краен цинизъм, все така смазва почти всеки опит за интелигентен излаз. В момента никой, който ви се предлага (освен може би донякъде Реформаторският блок), дори и не подозира, че просто НЕ БИВА да се яздят хората без мярка.

***

Родните изтикани до властта отказват да проумеят, че те не са грънчарите, а глината в ръцете на грънчаря. Кой им го позволява? Вашите близки грънчари, премазани от живота, икономиката, телевизията и т.н. Плюс вездесъщият плебс, на който му е все тая. Оттам и парентезата „Орешарски”, която днес минава за власт.

***

Един съвет: ако онези от „парентезата” национализират ЕРП-ата, както копнеят, следете в коя банка ще отидат парите. Това ще ви даде най-важния отговор – ако въобще сте си задали въпрос.

***

Ето и още един въпрос, за разкош: възможно ли е „голямата цел” в момента да не е непременно национализация, а лицензите на EРП-ата да бъдат прехвърлени на проруски фирми? Това много ще прилича на любимите герои Владимир и Естрагон: след час и половина мъчително очакване, Естрагон се опитва да се самоубие, но коланът, на който смята да се обеси, се къса.

***

Горното води до изкусителна метафора за сегашното ни състояние: все имаме късмет, и нашият колан на Естрагон все се къса. Но опитите на ГЕРБ-БСП-ДПС-Атака и т.н. да ни самоубият все така продължават.

***

Борисов е опасен, защото се учи в движение, защото е истинският „самосъздаден” (от самата социална низина, от нищото на биячите). В това отношение той конкурира всички ентъртейнъри в последните 25 години – от Йоло Денев през Жорж Ганчев, та чак до Николай Бареков и неговата кебапчийска шапчица. Но Борисов не бива да бъде подценяван – той расте като бамбук, и вече е на половин магистрала от тъмното си минало. Основният въпрос, свързан с него, е безкрайно прост (досущ като самия протагонист): готов ли е да се самоубие политически, сключвайки фаустовска сделка с Доган? Т.е. сякаш да си направи нещо като политическо „belfie”?

***

И още един въпрос, свързан с бъдещите истински предизборни борби (защото сегашните европейски, според общото простолюдно разбиране, сякаш не важат): възможно ли е ГЕРБ извън лидерите си да са изгладнели като монтански роми, и ако не вземат властта при предсрочни избори, да отидат към разпад?

***

Нещо извън конкретните политически тъпотии: ние сме на предпоследно място по правна сигурност в ЕС. Когато я няма, част от чуждите инвеститори (без значение от запад или руски) ще кажат поне „parole”. И ще става все по-чудовищно и гротескно, досущ като в рисунка на вече покойния Гигер.

***

Бареков щял да бъде „лидерът, който да направи така, че хиляди млади хора да се завърнат по своите родни места”. Мечтая си той пръв да даде личен пример.

***

Кой да управлява? Много просто: група експерти по ресори, които не са „хуманитари”, т.е. теоретици, а владеят предимно технически и бизнес-науки, усвоени в световни училища. Хора, които са хем born to еxcel, хем born to Excel. Склонен съм да им простя, ако не правят разлика между Томас Улф и Том Улф.

***

Кажете ми, че виждате дори един достоен в европейските квоти на ГЕРБ, БСП и ДПС. И още по-лошо: кажете ми, че виждате дори един такъв в предполагаемите скорошни предсрочни избори. Кажете ми, че има изход. Но не ми казвайте, че преди това всички лидери на партии трябва да се съберат – образно казано - голи в една сауна (като във Финландия след Втората световна, не се шегувам), и да се съгласят, че изходът е в образованите на Запад, неопетнените – защото вече го знам.

***

Тази възможност се смята за уж изчерпана, за неуспех – след т.нар. „български Великден” и опортюнистите в НДСВ (начело с техния джентълмен Арсен Люпен Втори). Някой би казал, че е утопична – ние сме царете на отрицанието, - и даже може би ще е прав. Но аз действително подозирам, че това е единственият изход. Защото в последния четвърт век управляваха основно бай Ганьо и Христофор Белокровский.

***

Моля, ако е възможно, дясното да не се свързва с ГЕРБ. Дясното по принцип е израз (и идеология) на студения, краен реализъм, а не на привидностите, самозаблудите и лошото образование, съчетано с вождизъм и войнстващо далавераджийство – централно и особено по места.

***

Desaparecidos до един - това са сегашните, които ви се предлагат. Но не „изчезнати” от военна хунта, а от собствената си непобедима, вътрешна, чревна, „въсточна” алчност. Самоизчезнати. Никой от тях няма да грее в българската история.

***

Немците и французите по-често използват дедуктивно мислене, а британците и американците – индуктивно (което, парадоксално или не дотам, прилича на споровете Айнщайн/Бор или Фройд/Юнг). Българите обаче смело залагат на третия вид: фанатичното мислене. Защото дългата, потисната и някак винаги тъжновесела съдба на нашия малък народ ни е изтикала, донякъде, към нова „репресивна търпимост”, от която Маркузе би се възмутил. („Репресивна търпимост”, между нас казано, е чиста reductio ad absurdum, т.е. няма такова нещо; просто похват.) Това ново фанатично чувство е и по правило цинично: ние хем ненавиждаме чуждото, още от края на Втората българска държава, хем се кланяме пред него. Фанатичното мислене предполага не само смирен поклон пред непреодолимата сила, но и признание за слабост. На практика, то се люшка между силови центрове, и още не се е еманципирало от дихотомията „червени-сини” през т.нар. „преход”. Ние все още не можем да мислим света като нещо по-сложно от двуполюсното „ние срещу тях”, „запад срещу Русия” и т.н. Изумително е, че се случва през 2014, и макар да не се случва само при нас, ние сме особено тежки инфантили в това отношение. А как хубаво го е казал непрежалимият Маркес: „Никой не заслужава сълзите ви – ако има такъв, той не би ви разплакал”.

***

Като млад (т.е. през онези незабравими двайсет минути), се борих по своему срещу незападността, глупавата ретроградност на мързеливия късен соц, нетърпимостта, ксенофобията, религиозния и политически фанатизъм, дори срещу общото ниво на тревожност. Приличах на каширола, пълна с „ориза” на оптимизма (и лекия живот), която имаше късмета да се тръска в такт с други забележителни кашироли; но така и не направихме нищо като за световно. Ето как, макар да плувах в море от светли каузи, постепенно дори аз затънах в общобългарското чувство за провал, което цари през последните 25 години. Няма как да се измъкнем от тези подвижни пясъци, освен ако не се изобрети механизъм на национално съгласие, за да се разбие соц-феодалния модел, който задушава цялото ни съвремие.

***

Внимавайте в картинката и не бъдете глупави, моля: не става въпрос за никакви евроизбори, все им е тая. Те са марионетна коалиция – група червено-лилави куклички, които танцуват несръчно под конците на своя Карабас-Барабас от боянския сарай. За щастие, според някои инсайдъри, вече схващат, че няма как повече – и са готови да хвърлят пешкира в полза на предсрочни избори. Защото след година на глупави решения (вижте забележителния анализ на Алексей Лазаров във в. „Капитал”), стигнаха до „цуг-цванг” – т.е. саботират сами себе си, дебнат се и не намират път напред, защото техният банкер е безкрайно нервен. Досущ като човек, комуто постепенно отнемат нещо.

***

Не забравяйте: при всички избори в България става едно и също – a posteriori се оказва, че всичко е една голяма измама и никой не иска да помръдва статуквото - само размества мебелите. Досущ като в един любим комикс – петима от шестима лекари смятат, че руската рулетка е напълно безопасна.

***

Всички сегашни партии заслужават да бъдат захвърлени в дълбокия Тартар, най-вече в бъдещите предсрочни избори. ГЕРБ (израз на двупосочна неинтелигентност, ако заимстваме една фраза на Георги Марков), БСП (утайката, която се мисли за пяна), АБВ (fail to prepare, prepare to fail), ДПС (лукавият благинар – т.е. измислено политическо животно – в родната гора, което вече трябва да си почине малко от властта), ББЦ (цинично-олигархичен проект, маскиран зад изумителни глупотевини за пред изтерзаните), Атака (които винаги са влюбени в the highest bidder, и в бързината дори не го карат да вземе душ преди това).

***

Накратко, избийте ги до крак с бюлетина, започвайки на 25-и: novit enim Dominus qui sunt eius.

16 май 2014

Ако някой иска да сподели нещо с автора – [email protected]