Имало едно време едно кралство, в което всичко било сковано от вечния лед на провинциалността, а мислите на хората сякаш били премазани от някакъв държавен глетчер, който се местел влудяващо бавно, при това – заднешком. Хората в това кралство се държали като семейството на Малечко-Палечко: били много бедни, но почти никой не правел нищо по въпроса, освен буквално да припечелва хляба. Макар и де факто свободни във волята си, мнозината не действали като граждани, а бездействали като поданици. Малцината, на свой ред, се държали като самия Палечко – били съвсем крехки и почти не обелвали и дума. Този израз на доброта и ум мнозината възприемали като глупост.

***

В същото това кралство живеело пълничко момче, което, за разлика от Ерик Картман, не било от средната класа, а от неофеодалната/бивша партийно-феодална. Докато неговите другарчета получавали двойки, играели футбол и се мъчели да опипат гърдите на своите съученички, момчето седяло самотно у дома и, по подобие на Нормън Бейтс, идолизирало своята доминантна майка. Момчето обаче внезапно пораснало, особено на широчина, и изведнъж осъзнало, че в ръцете му е съсредоточена голяма част от медийната, че и държавната власт (представете си шока на некомпетентност!), и се съюзило с тогавашния сюзерен. То станало негов касиер и започнало да препира. Без накисване, предимно чрез обикновено търкане на ръка.

***
Нещата вървели повече от добре. В края на управлението на сюзерена момчето станало важна част от група, която искала да приватизира някаква общинска банка, за да може да „преточи” там едни пари, досущ както се претака зеле (и после се изяжда бавно). Едни други хора от друга банка обаче никак не били съгласни – и, не щеш ли, пълничкото момче по чудодеен начин се обърнало на 180 градуса и станало касиер на новите (които не били съвсем нови). Въпреки това, новите от банката (която вече окончателно наричали „Банката” и обяснили на плешивия сюзерен, че „банка” и „Банкя” са отделни, самостойни думи) не могли да простят този грозен опит за преформатиране и направили така, че плешивият да падне от власт.

***

Банката направила най-разумното, подсказано от нейния идол, който бил красив като покойния Фреди: съюзила се с новите придворни и си ги напазарувала сравнително евтино, досущ като футболисти от Чемпиъншип - защото през четирите години на плешивия те били изгладнели като молдовски татари, включително красивата им австрийска принцеса. Тя не била от династията Хабсбургови, а от чисто новата династия Хохегерови - но, за разлика от най-известната австрийска принцеса, не била застрашена от обезглавяване. Това е изключително позитивно и голям скок напред, сравним единствено с китайския в края на 50-те.

***
След като мустакатият идол (или дявол, изворите не са еднозначни) овладял новите придворни, той решил да прати пълничкото момче в танцувалната школа ДАНС. Това предизвикало известни несъгласия, особено в кръговете на нормалните, които се мъчели да не танцуват в ритъма на традиционния държавен фокстрот, но се оказало, че никой от несъгласните не бил наясно защо. Оказало се, че на дебелото момче му трябвал точно един работен ден в ДАНС-школата, за да си заличи следите, т.е. да спре танцувалната разработка срещу себе си и мустакатия идол, и да предотврати арести. Така интелигентните пак останали с пръст в уста, а въпросът „кой” окончателно се пренесъл в попкултурата.

***

Приказката продължава още по-смазващо. Новите придворни на „краля” на ПЕС имали важна задача – да обезкръвят финансово плешивия и неговите фелиноподобни, за да не могат да се състезават на евентуалните нови избори, особено в неговия спорт, купуването на гласове.

***
В Замръзналото кралство трябвали поне 50-70 млн. лева свободни пари, генерирани от богати хора, за да предизвикаш избори. Протестиращите знаели, че е невъзможно, и че всичко ще е по старому. И въпреки това протестирали. „Ах, - проплакала дърварката от Палечко. – Мигар можеш по своя воля да ИЗОСТАВИШ децата си?!”

***

Всичко си оставало замръзнало и не се виждал никакъв изход, а на поданиците направо им се гадело от новите. Най-жалката алтернатива бил Олаф, който не само местел морковния си нос, както си иска (и понякога оставал без него), но и обичал да казва, че знае как да доведе нещата до хепи ендинг (макар че бил прост и продажен снежен човек). Олаф не схващал, че след моркова следва тоягата.

***

Междувременно, в Замръзналото кралство много обичали да играят и да гледат нещо, което наричали „футбол”. Правилата му силно напомняли футбола – игра, която други кралства на свой ред практикували с огромен успех, но все пак си оставал съвсем отделен спорт. Най-успешен бил един отбор, който всички на шега наричали „Крейзи Форест”, понеже никой не владеел добре английски (в противен случай щели да го наричат „Инсейн Уудсман”, или поне „Мад Форестър”, което даже звучи като герой от холивудски филм). Същият отбор победил случайно осмия посредствен отбор в друго кралство, но във всички медии изригнал националният (и емоционален) комплекс, който задължил всички да се радват за рицарите от „Инсейн”, макар и в смехотворен турнир. Повечето хора бъркали спортните състезания с истински патриотични каузи, например по-доброто образование, по-голямата прозрачност, прилагането на законите и т.н. Да не говорим, че най-красивата спортистка на кралството съвсем наскоро завършила на пето място, но всички се държали сякаш е спечелила поне пет олимпиади – досущ като някой си Бьорндален (от друго кралство).

***

Най-тъжното - и някак цинично - било, че кралят и придворните блюдолизци (включително онзи, който опитвал храната, преди да бъде сервирана) се надпреварвали да изпращат поздравителни адреси по повод съмнителните постижения на спортистите. Владетелите търсели бърза популярност, и понеже в кралството критериите за почти всичко били провинциално-средняшки, много им се получавало – до степен, в която с волско търпение и лисича наглост успели да заглушат всички с поне половин мозък, превземайки простите души.

***

Но да не се отклоняваме от чудесната социалистическа приказка, в която всички живеели вече десетилетия наред, мечтаейки за истински свободен пазар. В нея никой не задавал въпроси като „quod vide” или „cui bono”, напротив. Даже в стари времена имало мъдрец, убит с чадър на един мост, който казал следното: главната разлика между идеалистите и професионалистите левичари е, че докато първите са левичари, за да дадат нещо на другите, то вторите са левичари, за да получат нещо от другите. Вторите, вторите, те да са живи.

***

Замръзналото кралство било триумф на късния, унаследен абсурд: там било далеч по-важно коя светска проститутка се е сдърпала със себеподобна, отколкото как Иван Иванович се е скарал с Иван Никифорович. Като цяло, кралството било пълно с емоции, досущ като употребен презерватив, но никога със стратегически мисли за бъдещето.

***

Това кралство можело да създава единствено безсмислени трагедии – защото така и не му достигнало обществена интелигентност да осъществи доброто, в което иначе вярвало. То се отнасяло към своите най-умни като Синята брада, и в крайна сметка се оказало повече Спарта, отколкото Атина.
Дори и да се провали в пъкъла, няма да ви липсва.

5 март 2014

Ако някой иска да пише на автора – [email protected]