Привечер - време за залези – разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 14 май 2022 в 08:20 3195 1

Здравка Евтимова

Снимка Сергей Антонов/OFFNews

Тичах бързо. Беше още по-студено, вятърът блъскаше шепи скреж в лицето ми, но не можех да остана в гарсониерата - при стария лаптоп, който размених с една съученичка срещу есето по английски, което й написах. При мене идваха от всички класове.

Колко струва едно есенце за петица? Не казвах цената в лева или в евро. Един лаптоп, употребяван. Криза е. Притиска ме. Ще напиша нещо за по-малко от петица. За петица е скъпо. Твоят стар лаптоп. Той ще е моят най-нов. Един айфон. Старият айфон на сестра ти.

Есетата, които пишех за шестица, срутваха до - не искам да казвам колко, до две стотачки в зависимост от темата, но учителите не бяха вчерашни, затова първо правех есе за 4.50, за петица, пет и двайсет и пет, и накрая, ако човекът беше ненаситен и искаше пълна шестица, се мъчех върху есе за отличен. Трябваше да купувам рокля за абитуриентски бал, но аз нямаше да купя рокля, защото нямаше да ходя на никакъв бал. Някои от съучениците ми продаваха старите бални рокли или костюмите на по-големите си сестри или братя. Две употребявани рокли, много смачкани, но без лекета, струваха едно есе за 5.25. Аз продавах всички парцали на Пуст пазар. Търговците на сергиите ме познаваха. Никога не съм настоявала за повече, отколкото струва парцалът. Никога не съм приемала по-малко.

- Шейсет – казвах. Станой, най-дългият, най-алчният и нагъл от търговците, започваше да мачка роклята в пръстите си, които плюнчеше пред очите ми.

- Десет – казваше той.

Издърпвах роклята от клещите на ноктите му и си тръгвах.

- Стой! - кряскаше той.- Трийсет. Трийсет и пет… – Не се обръщах назад.- 45. 50. 55. Добре, на ти шейсет.

- Седемдесет – казвах

- Кучка – казваше той.

- Осемдесет – подхвърлях през рамо. Той изваждаше тесте двайсетолевки от джоба си, отброяваше три и ги размахваше под носа ми. Стисках зъби. Не поглеждах парите. Ако ги зърнех за една стотна от секундата, щях да се предам – щях да грабна снопчето. По някое време Станой добавяше още една двайсетолевка, аз изтръгвах парите от ръката му и хвърлях роклята.

- Гадина – казваше той.

Баба Надежда продаваше плетени чорапи на Пуст пазар, употребявани капачки за буркани, игли, стари обувки, пакетчета боб с гъгрици, 500 гр. - само за два лева едното. Понякога й подарявах рокля, панталон, и тя ги продаваше за пет-десет лева, но най-хубаво й беше, когато нарамвах торбите й вечер след училище. Само веднъж съм бягала от час, да взема торбите на баба Надежда – тя живееше на третия етаж, асансьорът им не работеше, но като я гледах огъната към земята като въдичарски прът под тежък шаран, влачех торбите до тях. Веднъж ме почерпи чай. Беше студено.

- Седни, Анче - каза. - Сега ще заври.

Една седмица готвихме заедно, донесох й картофи. Беше хладно у тях, но по-топло, отколкото при мене. Аз белех картофите или чистех пръските кал от дрехите, които не беше успяла да продаде. Понякога вечер, когато беше време да заспивам, а не можех, отскачах до баба Надежда – тя ми разказваше за дъщерите и внуците си – едните в Германия, другите пак в Германия, но в друг град. Показваше ми ги на един стар като нашия блок телефон, аз й казвах, че са сладурчета, макар че лицата им въобще не се различаваха. Колко хубаво беше да си имам баба Надежда, колко хубаво. Една вечер, без да искам – това с мене не се случва никога, сега да пръв път стана и се засрамих. Бяха изфъфлила:

- Мога ли да ти казвам „мамо Наде“? Много рядко ще ти казвам така.

Светъл път на душата на майка ми.

Тази вечер изядохме мъничката тава ориз, която беше сготвила, а на следващия ден написах две есета- едното за 4.50 другото - за 5.50 и напълних хладилника – ветеран, около двайсетгодишен „LG“, натъпкан с кайма, сирене, кашкавал и бял хляб. Баба Надежда видя какво съм сложила в нейния мизерен „LG“ и се разплака.

- Няма – съгласи се тя.

Мислех си за баба Надежда, докато тичах към блатото и въпреки дъжда, омесен като кайма с режещия вятър, ми беше добре. То бе блато само в началото, после ставаше езеро .Плувах всяка вечер, понякога прекосявах сивата вода два пъти, на излизане зъбите ми тракаха като клавиши на лаптоп.

- Ей! Стой!

Никой нормален човек не се скита в такъв студ, престъпниците също си стоят у дома, когато вали из ведро, рекох си. Човекът срещу мен сигурно беше някакъв дребен крадец кокошкар. Изглеждаше тънък като релса, с четина по лицето, гъста, грозно черна, която попиваше в нощта, а може би нощта се вливаше в брадата му.

Въобще не му обърнах внимание. Продължих да тичам в тръст, нито по-бързо, нито по-панически от преди десет секунди.

- Ей! – извика черната четина.

- Ако ме пипнеш, ще те убия – казах равно аз. Носех в себе си ръждясало ножче, нищо друго. Никога не го бях използвала освен да беля картофи с него. – Заминавай си.

След малко нещо тежко и топло увисна на раменете ми. Непознатият беше ме загърнал с палтото си.

- Няма да ти дам пари – казах.

- Не ти искам пари – гласът му беше водна змия, навряла се на топло под мишниците ми. – Студено е.

Хвърлих палтото му на земята и продължих напред. Ненормалникът ме настигна, отново метна палтото на раменете ми – което както всички дрехи миришеше на Втори шанс от пресечката между „Каравелов“ и „Левски“. Тичах бързо, палтото беше приятно топло на раменете ми, но типът, брадясало хвърчило, ме настигна с две крачки.

- Няма да ти връщам палтото. Да го знаеш – заявих.

Той нищо не каза. Смях широк като езерото, пълен с камъчета, риби и пясък - това беше този човек. Стана ми смешно, но го предупредих:

- Не се хили.

Тичах до първия блок зад банката, триетажен, тухлен, пенсионерски блок с окапала мазилка.

- Аз живея тук – обяви хвърчилото. Хвърлих палтото на земята, гледах да не падне на някое кално място, но след две секунди, даже по-малко, онзи пак го метна върху мен.

- Ти си по-зле от мене – каза ми. - Давам ти го.

Спънах се. Щях да заровя нос в една от дупките на асфалта.

- Не го искам – отрязах.

- Хубаво – съгласи се брадата, прибра си палтото, обърна ми гръб и потъна в олющения пенсионерски блок, който със сигурност щеше да се срути в най-скоро време върху главите на дъртите си обитатели.

- Как се казваш?- измърморих на себе си аз. - Сигурно ти хлопа някоя дъсчица, човек.

- Димо – обади се глас вулкан, изригнал в тъмния вход.

Великден беше любимият ми празник. Аз и баба Надежда боядисахме девет яйца, най-красивото оставихме за Света Богородица, която винаги ми е била симпатична – обичах да наблюдавам иконата й. Дълго време не разменях нито дума с жив човек – гледах Божията майка как прегръща младенеца и я обичах заради това. Баба Надежда и аз отидохме в малката цръква „Свети Никола“, запалихме една свещ от един лев – за здраве, а аз и от благодарност, че Божията майка толкова много обичаше сина си. Това ме утешаваше. Аз и баба Надежда изяждахме всичките яйца и козунака, изгълтвахме шишето Кока-Кола, което ми беше дала управителката на супермаркет „СБА“ – нейната дъщеря беше изкарала пълна шестица с мое есе за почтеността.

С баба изпичахме кебапчета, лев е двайсет стотинки едното в супера, но продавачката ми ги даваше за петдесет парчето – само за да се замисля – на това място тя не можа да се сети за какво точно трябва да мисля, но:

- Ти си само мозък, Ано. Разправят, че си чалната, но същевременно можеш да изкараш петица по английски за човека. Пиши домашното на сина две седмици и ще ти дам един кашон преоценени шоколади - без пари.

Аз и баба Надежда ги изядохме в гарсониерата й и пихме кола за здравето на нейните внучки в Испания и другите две в Германия. После пихме вода за здравето на баба Надежда и за мое здраве. После пак пихме вода и ядохме козунак. Това беше най-прекрасният празник. Затова понякога обичам и Господ - заради празниците, когато мога да оставам при баба Надежда.

Лошо е, че срещнах Димо в онова блато.

… - Не искам да си спомням за тебе – казах му, когато се видяхме отново. Беше се върнал от Мадрид. Бях в потънала в грозен сив панталон, в каквито се обличаха хигиенистките от фирма „Комунални услуги и чистота“. Носех вълнена зелена фланела на голо. Как я търпях - не облекло, направо шкурка. Напоследък миришех на парфюм. Бях написала есе за петица на един пробивен индивид от дванайсети клас. От мене се носеше толкова великолепен аромат, че Димо не можеше да го понася. „Тая воня ме плаши - беше подхвърлил той. – Не мирише на тебе.“

Беше привечер, време за залези. Толкова есета съм писала за разни хора, че думата „небе“ ме приспива. Две дърветата пред блока ми бяха засадени преди половин век далече едно от друго, но сигурно помежду им е тлеела странна жар още докато са били семенца. Днес сенките им преди свечеряване се втурнаха една към друга. Така е – залезът е любовта на дърветата.

Моята гарсониера – светло небе на баща ми, ми я приписа седмица преди да отиде отвъд.

- Ела - каза ми Димо. - Не искам да миришеш така, докато готвиш за мене. Ще те изкъпя.

- Няма топла вода – отвърнах. – В гарсониерата ми нямаше нищо, що за глупаво име – какъв гарсон да поканиш тук, не можеш да се обърнеш, без да забиеш глава в някоя стена. Когато загреех малко стаята с духалка, виках баба Надежда на топло при мен. Бях свикнала да се мия с хладка вода.

- Мразя я тая миризма – каза Димо и без да чака, дръпна дебелата ми фланела, помогна ми да я съблека и я хвърли на пода. - И тия панталони не искам да носиш.

Бях замръзнала като висулка и как няма да съм - в кухненския бокс хлебарките бяха изпукали от студ през зимата. Изтичахме под душа. Водата беше ледена като нож. Исках да избягам от миризмата, но не се получаваше.

Димо трябваше да отиде в Испания за два месеца. Глупост е да те оставя с този парфюм сама. Що за гозба ще излезе, ако носиш в кожата си парфюм, а не мен? Не можех да готвя. Той имаше фланела, дебела като стена, но мека – „Искаш ли да ти я подаря? попита, но беше грамадна дреха, не за мен. Облякох неговата риза – черна като щастливи кучешки очи, после се напъхах в чифт негови панталони, които бе пренесъл в гарсониерата ми. Те не се задържаха върху мен и той ме стегна с неговия колан през кръста.

- Приличаш на гарга – каза ми. - Сега можеш да ми сготвиш нещо.

Сготвих. Пържени яйца, не в масло, защото нямаше, а в олио. Прегорих ги. Но Димо не стана да ти обърне, докато се пържеха. Въобще не помръдна от дюшека на пода. Гледаше ме – аз угаснала в огромната фланела и неговите гигантски панталони. Истинско плашило. Но Димо не се уплаши – изяде яйцата, преглътна на две хапки хляба, който му бях оставила на масата – мушамата беше стара колкото въстанието на робите на Спартак в онзи страхотен филм. И като изгълта последния залък от хляба, измърмори:

- Искам да те изкъпя пак.

- Няма топла вода - напомних му. – Студено е.

- Ще те изкъпя – каза той. – Ще те изкъпя с очи.

Не искаше да заминава за Мадрид, топлия като вряща супа град. „Трябват ми пари – каза. – За да ти купя дрехи. Не от Втора употреба, не от Втори Шанс, не от Втория щанд на Станой. Искам да ти купя най-скъпата фланела. Най-хубавата. Ти си моето момиче. Ще те чакам там, дето си била най-тъжна.“

После Димо замина.

Не се обади нито веднъж, не ми изпрати SMS, телефонният номер, който ми беше оставил, мълчеше.

Пишех есета за петица, за пет и петдесет, приемах употребявани рокли от абитуриентския бал и ги продавах на Станой, най-стиснатия елемент на Пуст пазар. С баба Надежда готвехме копривена чорба, пиле с ориз. Болеше я десетият крак и гледах да занасям мизерната й стока до пазара. Тя нямаше сергия. Сядаше на една пластмасова щайга, която й бях подарила и чакаше цял ден някой заблуден клиент да купи снопче от листа на киселец, лапад и коприва, които аз късах край стръмния бряг на Струма. Вече не бях момиче на никого, но когато човек пише есета, понася живота и не се страхува от нищо.

Залезът е очакване на нов изгрев, утешавах се. А изгревът е единственият син на деня. Но скоро щяхме да завършим училище– тогава на кого щях да пиша есета?

- Не бой се – все някой ще иска да напишеш нещо – успокои ме баба Надежда. – Ако никой не иска, за мене ще напишеш, виж колко пари спечелих днеска от киселеца – и ми показа черното си портмоне, окъсано и старо като онзи страхотен филм за Спартак. – Имаме пари за три дни! Не бой се. Виж каква коприва е избила вчера.

Не беше избила кой знае колко.

- Виж, ей това го намерих пред къщи – изведнъж се обърна към мене старата. – Пакет. Хем смачкан, хем опакован в кирлива хартия. Нещо надраскано на него. Ти го виж – нали аз си загубих очилата.

Исках да й кажа, че няма страшно. На Пуст пазар Станой, онзи кожодер, пробутва очила на старо за пет лева. С все някои ще вижда по-добре.

Върху пакета бяха надраскани няколко думи с най грозния почерк на света. „Фланела за моето момиче.“

Този грозен почерк.

Този прекрасен почерк.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

14772

1

случайно прочетох

23.05 2022 в 12:19

Всеки път, когато прочета разказ на Здравка Евтимова, се питам защо разказите ѝ не са в учебиците на абитурентите и всеки път си отговарям-защото не се ядат....