Приравняването като причина

Калин Терзийски Последна промяна на 29 юли 2021 в 10:16 4006 0

Прочетох някъде - както обикновено, без да успея да проверя източника, че PCR тестовете не били сигурно доказателство за коронавирусна инфекция, най-вече защото не разграничавали коронавируса от грипния вирус. И така се оказало, че за 2020-та година в САЩ от грип са починали само около 600 човека, докато обичайният брой е, да речем, сто пъти по-голям.

Тук, естествено, аз не давам тази информация, за да я подложа на обсъждане, а само за да открия темата – тази информация може да е грешна, може да е неточна и най-малкото – още в началото предупредих, че източникът не е проверен от мен (макар че я публикува във фейсбук журналистка, която много уважавам).

Прочетох това и побеснях. Казах си: Да, ето, всичко е ясно! Бях убеден, че е така!

Сега ще кажа следното: който побеснява и това продължава повече от минута, трябва да отиде или в манастир, или в психиатрия, а има и комбинирана възможност – в двора на психиатрията в Курило има и малък, китен манастир. За съжаление, из публичното пространство непрекъснато гледам хора, които побесняват (или поне започват да изпитват някакво страстно, силно чувство) и го поддържат изкуствено не с часове, а с дни, дори – с години. Примерно – някое политическо пристрастие.

Те, апропо, изпълняват един човешки дълг, който аз бих нарекъл всъщност „човешки капан”, а именно – да са постоянни, да са стабилни, да са определени, да са неизменчиви, да са предвидими, да СА. Или иначе казано – да имат „същност”. Да имат така формована колекция от качества, чувства, черти, мисли, убеждения, че тя да им върши работа като нещо, което да нарекат „собствена личност”. Те, подобно, дявол да го вземе, на търговските марки правят-струват, но гледат да имат „разпознаваемо лого”, да изглеждат по „определен начин”, да са „разпознаваеми и отличими” и за другите хора... пък и за самите себе си.

Ах, Мула Садра, казвам си, къде си тръгнал да разправяш на хората, че няма „същност”, че екзистенцията предшества есенцията (тоест „същността”). Че човек не е нещо определено, а е просто един облак от цветен газ, който мени формата си, който се „определя” като ново „нещо” с всяка нова своя постъпка. И ако допреди минута е бил ангел, след минута може да „стане” убиец, ако извърши убийство!

Тоест човек не е нищо определено. Той прави избори и извършва действия и те го определят като такъв или онакъв... но само до следващото действие. Което може да разкрива „качества”, коренно различни от тези, които са обуславяли предходните действия. Но, както казах, някои хора съвсем неосъзнато я карат така: Аз съм такъв и такъв – значи трябва да правя така и така, това и това се очаква от мене и аз затова точно това и правя. Капан, да, истински капан.

Щом, примерно, мразиш (заявил си пред всички, да речем) спанак с ориз и вече цял живот няма да куснеш спанак с ориз! За да не вземеш да разочароваш Всички, като се покажеш Друг, непредвидим, нестабилен, променчив... тоест – опасен човек! Заявил ми той, че мрази спанак с ориз, а ето – плюска спанак с ориз и му плющят ушите! Не може така! (Така си казва някъде в етажите на несъзнаваното милият човек.)

Ах, как хубаво Сартр описва тия, които си пазят снимчици от детството и правят всичко възможно да опазят една „неизменна форма”, да са едни и същи цял живот, да се променят минимално, да са разпознаваеми от деца до старци, за да е удобно, за да го няма дискомфортът на промяната!

А аз се сещам за този ми ти Кацушика Хокусай. И вие се сещате – той е нарисувал прочутата картина (цветна гравюра) Вълната. Цялото заглавие на творбата е Голямата вълна край Канагава. Той е правил така: ставал е известен. После е сменял името си. Сменял е и стила си. И пак е ставал известен. И после пак е сменял и името и стила си, и пак е ставал известен. Повторил тази процедура около седем пъти. Дали можем и ние така?

Така де. Изговорих всички тези неща, за да изпълня един от най-важните завети на писателската професия – да отваря винаги и при всеки удобен случай дума за световната култура и да ѝ бъде верен пропагандатор. И друго, за да обясня, че много държа на своята свещена непоследователност. И че с годините започнах все повече да приемам способността за промяна на мнението (чувствата, отношенията, възгледите, мислите, идеите) като положително качество – до голяма степен съвпадащо с мъдростта.

И така. Първо се вбесих, казвам ви. И си казах: Ето, това е доказателство (това, което споменах за PCR тестовете в първите редове на текста), че пандемията не е била чак толкова страховита, колкото искаха да я изкарат... и че репресивните и ограничителните мерки са неадекватни... и т.н., и т.н.

Но след това се замислих за друго: Кое е нещото, което най-силно ме дразни? Кое, всъщност, ме кара още отначало да съм толкова яростен противник на всякакви „мерки”?

И започвайки своя бърз самоанализ, аз веднага открих, че всъщност не „ограниченията” и „задължителните мерки” ме дразнят и предизвикват силно негативната ми реакция... а това, че се налагат... и на мен!

Тоест – на мен – като на всички.

И нека обясня: Никога не съм бил против дисциплината, против коравото, стоическо понасяне на тежестите на битието – особено когато е за добро!

Друго – винаги съм знаел, че понасянето на трудности винаги е за добро – най-малкото защото калява волята, защото изковава характера такъв, какъвто е най-хубаво да бъде железен.

Винаги съм смятал, че човек става достоен, когато живее със стиснати до счупване зъби. Понасяйки лишенията и теглата с усмивка, дори – с презрение. Дори не с презрение, с лекота! Мъдрост, смятал съм аз, е да живееш с лековато и жизнерадостно презрение към своята тежка съдба. А всяка съдба, щом е човешка, е тежка. Лека песен на уста при сто тона товар на раменете. Това наричам достоен човек. Познавах такива – великият режисьор Рангел Вълчанов правеше японска чайна церемония (по шопски и на майтап, естествено), въпреки че имаше дупка, голяма колкото юмрук на гърлото вместо ларинкс. А неговият баща, разказвал ми е той, пък е казвал: Абе яз не знам дали яз се измъчИх с тая болест, ама она как се измъчИ с мене, не ти е работа!

Но.

Аз решавам и нося своите тежести и това ме прави голям, изключителен, важен и най-вече – свободен човек! Всеки човек трябва да иска да е това, всеки човек може да е това, всеки човек ще бъде това, ако изостави стадото и каже: Аз.

Когато избере личната отговорност за личния си живот пред колективната безотговорност за тая глупава абстракция: Живота въобще.

И така. Аз не успях още от началото да се почувствам герой, тоест сам-решаващ-кое-е- добре-и кое-не –и действащ –по-свое-усмотрение!

Но, ще кажат умниците социалисти (тоест – презрителите на Личността), ти не можеш да знаеш... ти не си експерт! Ти трябва да бъдеш Пациент, тоест – мирен и примирен, и послушен, защото нищо не разбираш и послушанието ще бъде твоят отговорен избор!

Да, ще кажа аз: но когато те учат, че ти сам не знаеш и не можеш да взимаш решения за Своя Живот – те те учат на робство.

И си казвам: Човек не само трябва да избере сам кои тегла да носи, но той трябва и това е най-тежкият избор – да избере кои тегла са Добри и кои не са Добри. Казах, че всички са добри, поправям се, наложените ти против твоето желание, те никога не са добри.

А не можеш ли да си наложиш така, че желанието ти да съвпадне... с разумния и научнообоснован избор, който ти предлагат „експертите”?

И аз пак: Защо на мен – същото като на Минчо, Пенчо и Безименния Никой, който само пълни статистиката? Защо трябва да ми бъде показано, че съм също статистика и че съм несъзнателна овца, която трябва да бъде... Принудена?

Аз, казах го, тежести мога да нося. Аз тежести обичам да нося. Но обичам това само, когато носенето им ме издига; и ме прави човек и повече от човек! Когато носенето им ме прави безлично говедо и повече от безлично говедо, носенето им ме вбесява.

И така де. Вбесяването ми трае минута–две. След това с лековата и презрителна усмивка махвам с ръка. Аз мисля – това означава, че не мога да бъда поробен. Не в смисъл, че мога да „рационализирам” – да обоснова логически всяка мерзост, а в смисъл, че мога да избягам; да се измъкна от всеки поробителски капан. Социалното е капан. Аз мога да избягам в личното. От Обществото – в Аз.

Но това ново, презрително отшелничество... до какво ли ще доведе? Ако милионите мислещи избягат с презрителна усмивка от робството на Социалното в свободата на Личното какво ще стане със Света?

Ново Средновековие, в което ролята на манастири ще играят чатовете между отказали се от Обществото самотници?

Ще видим, ще видим.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови