„Какво правиш” – попита ме Катрин в последния ни разговор по телефона. Опитвах се да приготвя туршия по една бърза рецепта, открита в интернет и Катрин възкликна, че точно това тя най-много желае от месеци – да реже морковчета, зеле, карфиол. „Действа толкова успокояващо” – гласът й звънтеше, както винаги звънти гласът на Катрин, можеш да усетиш усмивката, светлината на възторга й, зареждащата енергия на съпричастността.

Тогава не знаех, че за последен път я чувам. Беше денят на Света Екатерина. Катрин обичаше името си. Тя беше дете на слънцето, излъчваше и фокусираше любов. Обичаше семейството си. Обичаше живота, срещите със смислени хора, новите идеи и проекти.

Нобеловият лауреат и наш сънародник Елиас Канети пише, че доминиращото чувство, когато сме изправени пред смъртта - дори на най-близък за нас човек, е усещането, че ние сме надживелите. Но дори в отвъдното Катрин Бинбашиева ми изглежда по-витална и истинска от много от нас, надживелите, думите й продължават да ме следват, изплуват спомени и нейни наблюдения, които провокират към размисъл.

През последните месеци Катрин беше една от т.нар. здравни емигранти. Нае квартира в Германия, защото изгуби вяра в нашата здравна система. „Тук съм спокойна, всичко тук те кара да се отпуснеш и да повярваш, че наистина се грижат за теб”, каза ми. В клиниката в Хамбург една медицинска сестра, източно-европейка, й споделила, че в германските болници всеки от персонала следи другите. И ако забележи грешка в работата на колега, веднага докладва на началството. „В България това би се приело за донос, изразът „Гарван Гарвану око не вади” важи както за гилдията на таксиметровите ни шофьори, така и за лекарското съсловие. Затова не може да се разчита почти на нищо у нас, всеки обикновено прикрива грешките на колегите, от това страдаме всички”, накратко обобщи Катрин и разказа следната история:

Беше се записала на курс по немски в Хамбург. Резултатите от някои от тестовете й не били задоволителни и учителката й направила остра забележка, направо я предупредила, че ако не положи усилия, няма да я допусне да премине в следващ курс. Катрин първо се изненадала - ама как така, нали е болна, защо към нея прилагат същата летва, какво значение има дали се е справила с контролното по немски. „Но после си помислих – това е правилното отношение. Учителката тук не е като учителите у нас – тя си гледа съвестно и безпристрастно своята работа, не отбива номера. Болните също трябва да покриват критериите, важащи за всички.”

От пребиваването в Германия Катрин направи тъжния извод: „Най-вдъхновяващите ми срещи бяха с местни хора, най-разочароващите преживявания – от контактите ми с българи.” Една от хазайките й там, българка, не я е допускала до печката в кухнята - заради разходите за ток и вода, чистофайничеството и липсата на онова, което българите смятаме за част от националната ни идентичност – гостоприемството, топлината, емпатията.

Катрин беше от тези горди хора, които не искаха да се знае за болестите и несгодите им. Оказа се, че единици са посветените в последните й битки като здравен емигрант. Тя никога не би помолила приятелите си за помощ. За щастие, най-близките й имаха възможност да посрещнат финансовите разходи. Но съм си мислила понякога - да, знам, твърде социално некоректни са подобни мисли, но съм си мислила, признавам, че у нас липсва равнопоставеност и справедливост, както в нормалния ни жизнен път, така и в болестите, и смъртта ни. За някои болни събираме пари, стартираме кампании за помощ и това е благородно и прекрасно, но други оставяме да се оправят съвсем сами. За тези, другите, се грижат единствено семействата им, ако имат такива, с цената на това, че в банковите им сметки понякога не остава почти нищо. Липсва справедливост и в отношението след смъртта. Оставяме някои в отвъдното бързо да бъдат забравени, на имената на други учредяваме фондации и награди. И не съм убедена, че критерият кои да забравим и кои да увековечим, е винаги обективен и точен.

Не че това има кой знае какво значение, когато вече не сме между живите. По-тъжното е, че много стойностни хора биват изтикани в ъглите приживе. Така постъпихме с Катрин. Катрин Бинбашиева беше изключителен журналист, любознателен, съпричастен, с вродено чувство за непоносимост към неправдите и смелост и хъс да разследва проблеми. Имаше няколко забележителни разследвания, няколко шанса да попадне на точното място, в точното време („Частен случай”, БНТ и в ТВ 7 по времето на Диляна Грозданова), след което късметът й се обърна. Сякаш с радост я забравиха, изблъскаха я, а тооолкова много й се работеше. Катрин беше пълна с енергия и правеше всичко, за да се впише в променящата се действителност.

Изкара журналистически специализации в Ройтерс, в центъра „Голда Меир” в Хайфа, в сесиите на Залцбургския семинар, сама финансираше пътуванията си до културни и медийни форуми, защити втора магистратура по европейско право, инвестира в няколко авторски филми, предавания, сайт. С всяка следваща международна диплома и вписана в сивито специализация, награда и пр., Катрин се надяваше, че някоя от вратите, на които чука за работа, ще се отвори. Не се случи нищо подобно. Колкото повече опит и ерудиция имаше, толкова повече професионални врати се затваряха пред нея.

По стечение на обстоятелствата, през годините когато Катрин нямаше работа, аз имах и обратно – когато аз оставах „извън играта”, Катрин се закрепяше някъде на щат. Тогава с нея водехме най-терапевтичните разговори. Тази, която беше на щат обикновено споделяше, че постепенно се отдалечава от себе си, заради компромисите, които се налага да прави и интригите на работното място. И съветваше другата да се радва на свободата, на липсата на хомот, да се свърже с творческото си „Аз”, да разкрие и изяви онова, което е било под служебния похлупак, в ритъма на работните календари, рамкиращи с квадратче поредния ден – поредния зачеркнат ден от живота. Тази, която беше „отвъд борда” разказваше за смазващото чувство да се чувстваш излишен, за замлъкналия телефон, за приятелите и бившите колеги, които не отговарят на позвъняванията ти, за страха от изпразващия се портфейл. От дума на дума стигнахме до заключението как можем да разпознаем кой е с „картонче” на професионалния ни фронт: това най-общо е човек, който никога не е оставал за дълго без работа и който винаги е бил на длъжност, гарантираща му добри пари.

Когато нямаше постоянна работа, Катрин работеше като гражданин. Ако районът около „Кристал”, ако София, Банско и дори държавата ни като цяло в някои отношения изглеждат по-добре, дължим го и на Катрин. Вероятно доста общински и държавни чиновници сега ще си отдъхнат, че вече няма кой да ги притеснява и да изисква от тях да спазват наредби и закони, че няма да се налага да отговарят на нейните сигнали и писма. Много пъти съм си мислила, че ако Катрин беше градоначалник, районен кмет или дори само някакъв началник в общинската администрация, щеше да постигне чудеса.
В един от разговорите ни през последната година от живота й Катрин каза, че ако би могла да върне времето назад, не би водила битките, през които е минала. Сподели, че днес, ако трябва да води преписка, свързана с някакъв битов проблем, по-скоро би продала жилището си и би го заменила с ново някъде другаде, отколкото да губи години в опит да промени непроменяемите дадености. „Не трябва да се ядосваш за нищо – посъветва ме. – Отминавай нещата, които те дразнят и се фокусирай само в онова, което те радва.” И тя се радваше на красивата и топла есен в Хамбург, на обичта на децата и съпруга си, на приятелките от България и зареждащите нови контакти с местните хора, на кученцето си Бъди, „което иска само да дава любов”.

Казват, че човек остава в спомените ни с най-ярката случка, свързана с него. За мен това е Залцбургския семинар, 2003 г. С Катрин и още петдесетина журналисти от целия свят участвахме в сесия, посветена на темата за етиката в медиите. С искрящото си присъствие и заразителния смях, за седмица Катрин се превърна в любимка на всички. Прекрасна визитна картичка на България, която ме изпълни с гордост и надежда, че хубавите хора и у нас са обречени да надживеят другите.