Като стъкло

„Шосето е като стъкло!“ – каза Вальо. Чакаше ни път. Чакаше ни животопроменящо преживяване. Чакаше ни един от най-изумителните мъже на този свят. Чакаше ни причината за тази история. Но още преди да сме потеглили, краткото изречение на Вальо ме запокити директно в миналото.

„Като стъкло“... Думите му ме накараха да се замисля за най-изумителните шосета, по които са се търкаляли гумите ми през годините. Ах, колко обичам пътя! Винаги прибягвам до него в тежки моменти. Просто яхвам колата и тръгвам нанякъде. Често без цел. Когато не ти пука къде отиваш, няма как да не стигнеш навреме.

Обичам онова спящо хищно животно, което изръмжава в диафрагмата ми, пробудено от тягата на двигателя. Обичам откровението на педала на газта, чиито неприкрити намерения проникват директно през дясната ми маратонка, за да се вкопчат в тръпнещото ми стъпало. Обичам усещането от сцеплението на гумите с асфалта.

„Като стъкло“... Дадох си сметка, че съм имал късмета да карам по някои от най-живописните пътища на този свят. Да вземем прословутoтo „Щатско платно номер 1“, познатo като Тихоокеанска крайбрежна магистрала. Никога няма да забравя първия път, в който яхнах това зашеметяващо шосе. Беше донякъде случайно и толкова отдавна, че все още нямаше интернет, и въпреки това помня в най-малки детайли преживяването. Носех се като в несвяст, с намачкан пътен атлас на коленете в продължение на хиляда километра от север на юг по виещата се на самия ръб на океана бляскава ивица.

Шосето е трудно за описание – сякаш вместо в акварел някакъв самозабравил се великан абстракционист бе потопил огромната си четка в горещ асфалт и бе нанесъл дързък, див щрих върху северноамериканското крайбрежие. Човек не може да кара бързо по този път – не заради завоите, а просто защото скоростта е кощунствено посегателство върху галерията от променящи се пейзажи. На места пътят се вшива като двоен конец в главозамайващи скали, чието настървено подножие хапе с варовикови зъби солената кожа на океана. На други се промъква с предпазливо па-де-ша между величествени катедрали на ерозията. На трети се приплъзва като влечуго по гладката повърхност на внушителни мостове, под които отегчено се излежават невъзмутими тюлени.

Малко след Монтерей спрях колата до пътя и седнах на багажника, за да попия мълчаливо залеза. Слава богу, все още нямаше мобифони, така че направих снимките директно с хипокампуса. Днес те все още са там – на една от предните седалки в претъпкания трамвай на спомените. След като океанът преглътна с лениво наслаждение последните остатъци на слънцето, си казах, че да карам по това шосе през нощта, е светотатство, и останах да спя в колата. Оттогава всеки път когато съм минавал по тази магистрала, спирам поне за малко на същото това място. Тук шосето се превръща в сребърно червило върху устните на Калифорния, с които тя целува океана. Пожелавам ви с цялото си сърце този път. Ако някога ви се отдаде възможност да карате по него, моля ви... отдайте се на възможността.

Но знаете ли... не съм съвсем сигурен дали това е най-красивото шосе, по което съм минавал. „Ринг Роуд“ – асфалтираната огърлица на Исландия, със сигурност е достоен конкурент за титлата. Опитах се да направя описание на местата, около които се вие тази околовръстна алея на неземните гледки, но се провалих и току-що изтрих безпомощните думи. Оставих само ето това последно изречение: „Тази магистрала потапя сетивата в психеделична мараня и човек получава настойчивото усещане, че някакъв самозабравил се пътестроител е превърнал третия албум на „Лед Цепелин“ в 1322 километра.“

Веднъж посрещнах изгрева, карайки тромава каравана по така наречената "Надморска магистрала". Имах чувството, че съм попаднал пред златните врати на рая. Шосето се протяга в плавна дълга арка директно в Атлантическия океан, нанизвайки в изумрудено колие 44 тропически острова – кораловите лунички на Флорида.

В един момент попаднах в сюрреалистична отсечка, в която около караваната нямаше нищо освен сърцеспираща бездна... само ти, пътят и изгряващият океан – докъдето ти стигне погледът! Единствената твърда повърхност бе под гумите – всичко останало бе вода. Двете ленти бяха постлани върху нея и чезнеха в трептящия хоризонт. Нямаше повече земя – оковите на континенталното ежедневие се бяха разпаднали и целият свят бе бляскава, развълнувана течност. Когато попаднеш в сърцевината на такъв момент, част от теб никога повече не излиза от него и вълнението отвън никога не успява да надрасне вълнението отвътре.

Но кой наистина е най-красивият път, по който съм минавал? Дали пък не беше тирбушоненото „Шосе N19“ в Швейцария? Или пък омаломощаващoтo „163“ в Монументалната долина? Или безразсъдното платно „Пайкс Пийк“ в Колорадо, което буквално дълбае небесен тунел в облачната мантия на Северна Америка?

Не знам. Възможно е това да е един от онези въпроси, които имат далеч повече от един отговор. В тях няма математика – няма таблица за умножение и корен квадратен. Това са най-ценните въпроси. Именно те най-после ме доведоха и до този разказ.

Да, eто че дойде време и за тази история... или може би тя дойде при времето. Трудно е да се каже. Толкова отдавна витае около мен... около големите въпроси... около ненамерените отговори... около празните страници. Защо ли исках и не можех да я разкажа толкова дълго? Защо бе застинала в мен и търсеше с години топлото място, което да превърне завинаги в нейна лична недвижима собственост?

Разказването на истории е старинно занимание. Толкова древно, колкото е огънят, около който са се събирали нощем нашите облечени в кожи прародители. Пламъците са топлели грубите белези върху лицата им и са карали сенките им да танцуват по стените на пещерата. Някъде там, в хладните недра на нашето начало, са се родили първите човешки разкази, за да сгреят местата и белезите, които не могат да бъдат достигнати от огъня. Тези стари приказки са били мястото, където сме се криели от стихиите, ужаса и ноктите на кървавата праистория. Те са ни помагали да надделеем над страха и суеверията – да се опитаме да си обясним необяснимото. Да разберем себе си и света, който ни обкръжава. Оттогава са минали хиляди години, но мисията на всяка една история не се е променила кой знае колко много. Такава е и тази малка притча... тя уж разказва историята на три забележителни човешки същества, но всъщност тя е вашата история... моята история... и може би историята на нещо много хубаво и по-голямо от нас, което винаги ще ни свързва, независимо дали го осъзнаваме, или не.

Така че намерете малко време, седнете тук, около огъня, вслушайте се в шепота на пращящите съчки и дайте шанс на точно тази история.

Беше преди няколко години... моят стар приятел Вальо ми каза: „Ивчо, няма да повярваш, братле – пътя са го оправили! Шосето е като стъкло! Забрави влакове и автобуси – отиваме с моята кола!“.

И слава богу, защото пътуването ни без кола щеше да бъде сложно. Общественият транспорт не проявяваше особен интерес към нашата дестинация. Така че, въоръжени с еспресото на ОМV и пакет солети, се натоварихме в автомобила – аз, Вальо и още двама от най-любимите ми хора. Бяхме тръгнали да се срещнем с човек, когото чувствах близък, без някога да сме се виждали. Досещах се, че съдбата ни води към изключително преживяване, но нямаше как да знам всичко. Не можех да знам, че оттогава насам ще се отправям с нетърпение в същото това пътуване всяка година. Не можех да знам, че ще създам не едно, а три вечни приятелства. Не можех да знам, че ще се завърна променен. Не можех да знам, че ме очаква… просветлениe.

Вальо беше прав – поне в този момент шосе I-6 наистина бе изгладено като с ютия. Е, не знам дали беше като стъкло, но със сигурност изглеждаше по-стегнато от всякога. Прословутият Подбалкански път всмука реното на Вальо със свистене и го запокити право на изток към пищните обятия на матриархално излегналата се върху хълбока си Стара планина. И в двете посоки нямаше почти никакво движение и платното се носеше плавно като ручей под гумите.

Беше един от онези дни, в които облаците бяха сключили купесто-импресионистично споразумение с планината, превръщайки гледката след всеки завой в спектакъл. Минавал съм многократно по този път... и все още не е успял да ми омръзне. Малко след София шосето се стрелка високо, чертаейки живописен маршрут през пищни гори и величествени хълмове, за да се спусне плавно по грациозната талия на планината. Тук властва оттенък на зеленото, който не съществува никъде другаде. Имаше толкова вятър, колкото да предизвика плавно широколистно вълнение. Колата се носеше cpeд него като платноходка към голямата, ухаеща долина, в която проблясваха милиони алени пламъчета в очакване на своя розобер. Вальо пусна някаква музика, но пейзажът я заглуши. Прехвърчахме покрай червените покриви на малки селца, търкалящи се по полите на вълшебната планина. Сякаш бе отърсила къщите като трохички от пролетната си рокля.

В рамките на двайсетина километра пътят минава последователно през Сопот, Карлово и Калофер – Светата троицa! Писателят. Апостолът. Поетът. Трите града са толкова близо един до друг. Не само като разстояние. Дори и да не сте минавали през тях, те сигурно са минавали през вас... и дай боже никога да не са си тръгвали.

Нашият път завършваше именно в Калофер. Идвахме, за да се видим с изумителен човек, познат в цяла България, а и извън нея като Mечтателят. Името му е Николай... Николай Божиков. Бях се запознал с нeго година по-рано. Беше ме открил в интернет и завързахме запознанство, което светкавично прерасна в дигитално приятелство. Беше крайно време да се видим и на живо.

Паркирахме в центъра и поехме пеша в търсене на адреса. Не бях идвал в Калофер от много години и не бях сигурен какво да очаквам. Hавремето са наричали града Златен Калофер. Бил е символ на прогреса – люлка на просветата, занаятчийството, търговията. Докато крачехме между старите къщи, не можех да не усетя присъствието на благородни призраци. По същите тези улички са стъпвали хора като Екзарх Йосиф, Ботьо, Христо… Този град, това небе, този въздух са дали живот на бляскаво съзвездие от редки личности, които са изплели сламка по сламка гнездото на нашето Възрождение. Къде ли щяхме да бъдем без тях? Щяхме ли да познаваме себе си без тяхната светлина, творчество и себеотрицание?

Но днес това съкровено място сякаш е пренебрегнато от новото столетие. В него са останали шепа всеотдайни жители и някакви цинични регистри го определят като селище със затихващи функции. Калофер – природната, културна и историческа съкровищница – със затихващи функции? Оглеждайки се наоколо, усетих осезаема болка в диафрагмата. Явно европейските фондове не стигат дотук. Явно няма инвестиции за града, без чийто най-скъпи рожби можеше да я няма нашата самоличност. Тротоарите са разбити, дупките са спечелили битката с улиците, а прочутата старопланинска трева си е проправила победоносно път между плочките на площада.

Минахме покрай единствената поликлиника в града и направих снимка на нейната съсипана мумия. Да – болницата отдавна не съществува и нейните останки сякаш са експонат в изложение, посветено на купчинатa причини, поради които все по-малко хора искат да живеят тук.

Когато най-после открихме скромния дом на Николай, бяхме посрещнати от майка му Теодора – жена с благородна осанка и дълбоки, топли очи. След като спаси живота ни от двете си антисофийски настроени кучета, Теодора ни поведе по стръмно стълбище към стаята на Ники: „Хайде, добре сте ни дошли! Чака ви с нетърпение моят Николай!“.

Нанизахме се и четиримата пришълци в уютната стаичка и още от първия момент бяхме омагьосани oт Ники, който, кълна се, буквално излъчваше светлина!

Гийом Дюшен дьо Булон никога не е стъпвал в Калофер, но и той без съмнение присъстваше в стаята. Да, гениалният французин, роден преди двеста години, също бе тук! От него се очаквало да последва примера на баща си, дядо си и прадядо си и да стане моряк, но той имал други намерения. Благодарение на изключителния си интелект, Дюшен завършва университет едва деветнайсетгодишен и впоследствие собственоръчно революционизира световната неврология. Гийом разработва терапевтичната електропунктура, изобретява биопсията и разкрива сложните взаимоотношения между нервната система и мускулите.

През 1860 година лекарят диагностицира странно състояние в един от своите млади пациенти. Мускулите на момчето отслабвали един по един и постепенно започвали да губят функционалност. Процесът бил прогресивен, необратим и безпощаден. Гийом го нарекъл „мускулна дистрофия“. Днес знаем, че се дължи на мутация в гена на протеина дистрофин, който поддържа клетъчната мембрана на мускулните влакна.

Гийом е оказал огромно влияние върху неврологията, оставил е безценно научно наследство, но личният му живот е бил осеян с премеждия и трагедии. Той спира да диша на 15 септември 1875 година.

Николай Божиков, който ни приветства в стаята си с огромна усмивка, е спрял да диша преди седемнайсет години. В началото животът му се е развивал според безгрижните очаквания на калоферското детство – в игри, катерене по огради и дървета и безобидни пакости. Бил е лъчезарен хлапак и отличен ученик. Обичал е семейството, приятелите си, града, планината... и те му отвръщали със същото.

Когато започнал да усеща слабост в крайниците си, не подозирал за присъствието на коварната мутация дълбоко в клетките си. Малко по малко, един по един мускулите му започнали да го изоставят. Краката спрели да му се подчиняват и детето се озовало в инвалидна количка. Диагнозата била съкрушителна – прогресивна мускулна дистрофия тип Дюшен. Въпреки това Ники не се обезкуражил и завършил осми клас с отличен успех. Един мрачен ден дистрофията се добира до диафрагмата и междуребрените му мускули и момчето спира да диша. Спасяват го с неистови усилия в карловската болница, но още докато го слагали на респиратор, казали на родителите му, че няма да излезе жив от отделението. Оттогава са минали седемнайсет години! A Николай живее! И още как живее! За синдрома, носещ името на френския невролог, няма лечение. Няма надежда.

Защо тогава това момче ме гледа право в очите с неотразима усмивка, в която няма дори намек за отчаяние или следа от безнадежност? От години Ники е в състояние да движи единствено показалеца на лявата си ръка. Не може да говори и да диша самостоятелно. Животът му зависи от респиратор, който помпа кислород в дробовете му през тръба, прокарана директно в трахеята. Тялото му е приковано на легло, а той е осъден да живее в тялото, което е спряло да му се подчинява. Всъщност не е точно така. Единствената тънка пътечка, която му е оставила дистрофията... тази пътечка, която води от мозъка, през самотен нервно-мускулен синапс, към пръстчето на лявата му ръка, за него е истинска магистрала. И той пътува по нея непрекъснато и обикаля целия свят.

Баща му е сложил монитор над леглото му, качил е програма за комуникация и го е свързал с интернет. Ники движи мишката с пръста си и това му дава възможност да се рее из дигиталното пространство, да комуникира с останалия свят и да разговаря с гости и близки у дома си.

Днес Николай е създал огромна мрежа от приятели, разпръснати не само в България, но и извън нея. И той е направил така, че тази мрежа е активна, динамична, функционална система. Николай е като магнит! По свой собствен, абсолютно непринуден начин той привлича хората към себе си. Прави го чрез характера си, думите си, обаянието си. Този човек е изтъкан от енергия, позитивизъм, добрина, интелект и най-вече... мечти. Николай, виждате ли, е събрал в себе си впечатляваща колекция от мечти. Понякога изглеждат абсурдни, но за него нито една от тях не е просто химера. Той вярва в тях и вярата му е заразителна. Стремежът му да ги постигне се превръща и в стремеж на хората, които го обичат. А те са толкова много!

Ники ни обезоръжи по време на нашата първа среща още с първите си думи, които бяха следните:

И наистина беше купон. Баща му Тодор потъна в някаква тайнствена част на къщата и се върна с бутилка високоградусова амброзия, която не може да бъде описана. Сякаш беше направена от отлежали в дъбови бъчви райски облачета. Майка му Теодора от своя страна извая салата, която би трябвало да стане част от народния фолклор. Отне ни само няколко минути да се почувстваме у дома си. Говорихме дълго и за всичко. Разказвахме си истории, обменяхме идеи, наваксвахме за недопустимото време, в което не сме се познавали, и най-вече... споделяхме мечти.

Много от мечтите на Ники гравитират около любимия му футболен отбор – ЦСКА. Ако попаднете в дома му, ще забележите, че той е нещо като музей на червените. Стаята му е осеяна с шалчета, плакати, книги, шапки, топки и какво ли още не с емблемата на ЦСКА. Нямах сили да му кажа, че въпреки уважението си към много от бившите играчи на отбора нямам привързаност към армейския клуб и дори като хлапе по-скоро симпатизирах на един от софийските съперници на неговите любимци.

Ники обаче гледа на ЦСКА като на второ семейство! И феновете, и ръководството на клуба, и неговите легенди познават Николай, обичат го и го смятат за един от най-стойностните представители на духа на отбора. Често получава подаръци от ЦСКА, които той смята за безценни – фланелки и топки с автографи на играчите, биографията на Димитър Пенев с посвещение от самия него и какво ли още не. Една от големите му мечти е да се срещне с Христо Стоичков. Наскоро легендата му изпрати лично видеосъобщение, в което обеща, че ще направи всичко възможно да го посети в Калофер.

Ники ни разказа как преди няколко години, в тежък за него момент, пред дома му паркирал цял автобус с привърженици на отбора. „Улицата почервеня направо! – спомня си Ники. Нямало място за всички в стаичката и агитката му направила серенада под прозореца с химните на ЦСКА. – Беше като някаква приказка. Чак апаратът ми за дишане изгуби дъх! Имах чувството, че съм най-силният човек на света!“

За съжаление, у нас мускулната дистрофия е повече от жестока диагноза – тя често е и затворническа присъда. Ники обича повече от всичко природата, слънцето, вятъра, планината, пътуването. Но в продължение на десет години нямаше елементарната възможност да излезе от дома си. Представете си COVID карантина, която продължава сто и двайсет месеца! Трябваше му сложна количка, струваща астрономическите за семейството му двайсет и шест хиляди лева. Тя изглеждаше като недостижима мечта. Но не и за професионален мечтател.

На помощ се притичва еднo от любимите му спортни предавания. Подобно на хиляди хора, водещите Ники Александров, Борето Касабов и Томислав Русев завързват приятелство с Никoлaй. След като му идват на гости в Калофер, си дават сметка колко важно е да му се даде възможност да живее извън четирите стени на стаята си. Тук е моментът да спомена, че познавам Томислав Русев още от студент. Може и да има на този свят по-голям левскар от него, но аз все още не съм го срещал. Има далеч по-важни неща на този свят от запалянковщината и не е ли прекрасно, че най-големият фен на „Левски“ се втурва да помогне на най-големия фен на ЦСКА...

Журналистите ангажират медийните си мускули, средствата са набрани благодарение на добрината на познати и непознати хора и за пръв път от детските си години Николай получава възможността да излезе навън.

Един от дарителите дава деветнайсет хиляди лева, без да поиска благодарност и без дори да остави името си. Теодора ми разказа историята и развълнувана добави една дума: „Поклон!“.

Количката отваря вратата на цял водопад от складирани мечти. Някои от тях изглеждат нереални.

Ники попада на стадион „Народна армия“ и за пръв път успява да гледа мач на любимците си, при това от самата тъчлиния! Под аплодисментите на публиката самият Стойчо Младенов идва да го прегърне и му подарява екип с автографи на отбора. Някак си сърцето му издържа, без да се пръсне от радост.

Николай винаги е искал да лети. Да бъде високо в небето, да изостави земята под себе си и да се почувства лек и свободен като птица. Воден от тази мечта, пише на авиокомпанията „Хели Ер“, без да има особени очаквания. За негова изненада получава отговор! Полетите с хеликоптер са много скъпи, но се оказва, че от застрахователната фирма „ЛевИнс“ са решили да го спонсорират изцяло! bTV пък изпраща екип, който заснема събитието. И така в едно незабравимо утро Николай полита над есенна София. Носи се над хората, улиците, любимия си стадион, старата Витоша и Панчаревското езеро. Ако гледате видеокадрите от този момент, ще разпознаете две неща, безпогрешно изписани върху лицето му – щастие и... триумф! Триумф над обездвижените мускули, над гравитацията, над ограниченията, над своеволията на съдбата.

Ето какво написа самият той в интернет веднага след полета: „Чудех се жив ли съм... Не си усещах сърцето и се питах – наистина ли на мен се случва да виждам такава красота, да усещам вибрациите на хеликоптера, да се чувствам свободен близо до птиците, облаците и слънцето? Бих летял цял живот без кацане... Искам да ви кажа, че мога да мина границите на възможното и днес победих за малко коварната мускулна дистрофия тип Дюшен. Аз съм Николай Божиков, жив съм и съм тук!“.

Възможно ли е човек, който е в състояние да движи само един пръст на ръката си, да се притече на помощ на цял един град? Ники не е знаел отговора на този въпрос...Това, което е знаел със сигурност, е, че обича до безумие своя роден Калофер. И че мечтае да направи нещо хубаво за него. А това, което ние знаем, е, че когато Ники започне да мечтае, невъзможното започва да трепери. Читалището на града имало отчайваща нужда от ремонт, тъй като покривът и сцената се разпадали. Николай знаел какво означава за Калофер това място. Един град може и да оцелее без болница, но читалището – то е друг вид лечебница – то е душата на една общност и без него идва истинската разруха. Така че Ники се захванал за работа. Решил, че трябва да организира благотворителен концерт и да набере средства за ремонта. Свързал се с музиканти, певци, танцови ансамбли и рокгрупи из цялата страна. Носел се като вихър сред социалните медии, не се отказвал, пишел, обяснявал, апелирал, организирал и учел хората да мечтаят заедно с него. И така се стига до шести юни 2015-а, когато концертът се състоял на площада в Калофер. Нарекли събитието „Блян от звезди“. Било абсолютен триумф, а Ники твърди, че това си остава най-вълшебният ден в живота му.

Дино Ферари създава първия шестцилиндров, V-образен двигател на прочутaтa италианскa автокомпания. Но младият инженер не успява да види 1.5-литровия си шедьовър осъществен. Мускулната дистрофия тип Дюшен отнема живота му на 24-годишна възраст месеци преди „Ферари Дино“ да полети по асфалта.

Казват, че много хора с мускулна дистрофия тип Дюшен умират просто защото не виждат смисъл да живеят. Повечето от тях сключват споразумение със смъртта още в тийнейджърска възраст, тъй като не могат да открият повод за светлина в бъдещето. Николай Божиков няма нужда от такъв повод, защото поводът е дълбоко вътре в него – той самият е светлина. Ники ми каза тогава, по време на нашата първа среща, че се чувства щастлив. Че животът е безкрайно красив и че всеки ден е безценен подарък.

Рапърът Дариус Уиймс бе покосен от мускулна дистрофия тип Дюшен в двайсетте си години, но преди да издъхне, успя да остави това послание в една от най-хубавите си песни:

„Вярвайте! Така, както аз вярвам! Ако успеете да видите това, което аз виждам, ще разберете, че можете да бъдете каквото си пожелаете. Крачка по крачка и всички вие ще заблестите! Аз вярвам, че мога да постигна всичко, стига да се боря. И никой не може да ми каже на какво не съм способен…защото това си е моят живот! Не знам какво ме очаква по пътя, но знам, че съм готов да го посрещна.“

Тези думи сякаш са изречени от Ники – такава е и неговата песен! Веднъж бе написал следното във Фейсбук:

Една от най-характерните му черти е неговата тотална непримиримост. Той просто никога не спира и всяка негова мечта е само стъпало към следващата. Ники винаги е искал да работи, да има принос към този свят, да е полезен с нещо. Същото читалище, на което помогна, решава, че може да използва компютърните му познания, и го назначава на работа като системен администратор. Още една мечта е сбъдната! Следват много други.

Ники споделя моята привързаност към пътя и неговите мистерии, но количката му не е пригодена за лек автомобил. Трябва нещо по-голямо и един ден изненадва родителите си с новината, че се е свързал с Jeep Bulgaria и те са решили да му предоставят безплатно един от своите мощни джипове за няколко дни, за да може да обиколи Родопите с родителите си. Приключението е незабравимо и е последвано от поредица от пътувания – Ники е ненаситен! Обикаля Рила, Черноморието, Троянския Балкан... стига дори до Гърция. Това са разходи, които семейството не може да си позволи. „Той някак си организира всичко сам – каза ми баща му. – Не знам как го прави. Просто е естествен! Свързва се с хора и фирми, които не го познават, но... го усещат! И протягат ръка заради добрината си.“

Миналата година, след като хотел „Дюн“ му подариха четири незабравими дни на Слънчев бряг, Ники написа в профила си, че такъв лукс и такова отношение не е можел да си представи и че (цитирам): „Животът е нещо прекрасно!“.

Но докато седяхме четиримата в малката му стаичка, той самият ни каза, че от най-голямо значение за него са именно хората. Човешките същества – близки и далечни, познати и непознати. Той се стреми към тях, към сърцата им, към приятелството им. И те неизбежно пристигат... първо върху екрана му, а по-късно и до леглото му. Върволицата от гости, минали през дома му, е толкова внушителна, че нищо чудно къщичката им скоро да бъде обявена за туристически обект. Хиляди хора искат да го видят, да го прегърнат, да бъдат близо до него. Идват отвсякъде: София, Пловдив, Силистра, Варна, Америка, Великобритания... откъде ли не.

Днес Николай Божиков е нещо като знаменитост. За него и дръзките му мечти са взимани интервюта, изписани са статии, излъчвани са телевизионни репортажи. Преди четири години бе направен и прекрасен документален филм с режисьор Красимир Калушев. Филмът, разбира се, е озаглавен „Мечтателят“. Славата на Ники му носи и някои много неочаквани запознанства, като това с Кубрат Пулев например, който го покани като специален гост на един от мачовете си.

Преди две години Ники попадна в тежка ситуация. Срокът на годност на дихателния му апарат изтичаше и процесорът можеше да спре да работи всеки момент. За да продължи да живее, му трябваше нов респиратор „Филипс“, но цената бе смазваща – деветнайсет хиляди лева! С голямо неудобство и без да знае какво да очаква, Ники се видя принуден да отправи зов за помощ във Фейсбук. Нещата се развиха светкавично. Познати и непознати, цесекари и левскари, монтьори и професори, бизнесмени и рокери, бедни и богати се притекоха на помощ, превръщайки се в негови спасители. Парите бяха събрани толкова бързо, че семейството не знаеше дали да вярва на очите си.

Днес Николай Божиков е на 34 години, надживял е всички възможни очаквания и диагнози и няма никакво намерение да намалява оборотите. Зададох му най-логичния въпрос: Как?! Как го правиш? А той се усмихна и отговори:

„Добре – казах му – знаеш ли, че има много хора на този свят, които са здрави и прави, но не спират да се оплакват от живота? В теб сякаш няма и грам горчивина. Или може би я има, но я потискаш?“

Без да сваля усмивката от лицето си, Ники започна да отговаря още преди да бях завършил въпроса:

И после добави:

Все пак има едно нещо, което го измъчва... Знаете ли, Ники мисли за всички хора в България с мускулна дистрофия. Обича ги и се тревожи за тях... за това, че са забравени от системата, че нямат достъп до терапия, основни грижи и технологии. Той знае по-добре от всекиго точно как се чувстват. Самият Ники на практика няма личен лекар, а вие вече видяхте останките от калоферската болница. Хората в неговото състояние винаги са на косъм от смъртта и когато се стигне до кризисна ситуация, единствената професионална помощ се намира на много километри разстояние.

Тук е моментът да ви кажа нещо много важно – освен на Ники в Калофер се натъкнах на още две поне толкова невероятни личности колкото него! И то в неговия дом! Каквото и да правя, няма да мога да опиша неговите родители. Чудех се дали са истински тези хора? Дали не са герои от някаква триизмерна симулация – идеалистична приказка, която всъщност не съществува в прозаичната реалност? Те са обрекли живота си на своето дете. И дните, и нощите! Обичта им към него е толкова силна! Толкова неподправена!

Миналата година му оставиха следното съобщение в интернет:

Теодора работи в местна фабрика. Тодор се труди в складовете на „Българска роза“ в Карлово от десетилетия насам. Смятат го за най-дългогодишния работник на компанията. Те се поели изцяло грижите за сина си от момента, в който е излязъл от болницата на дихателен апарат преди седемнайсет години. Така са организирали смените си, че един от тях винаги да е у дома. Теодора спи в стаята на Ники, в случай че му потрябва помощ. Състоянието му изисква много, много сложни процедури. Поставени в безизходица, двамата са се превърнали в самоуки медицински сестри, лекари, анестезиолози, пулмолози и физиотерапевти.

„Между нас и държавата има непробиваема стена – казва Теодора. – Няма помощ отникъде. Няма програма, която да помага на него и на хилядите като него в страната. Има един лекар някъде в Калофер, който не ни обръща внимание. Оставени сме сами на себе си. Ако ни се случи нещо на нас с баща му, никой няма дори да дойде да го потърси. Добре че има толкова много благородни хора, които ни помагат в най-тежките моменти.“

Бащата на Ники – Тодор, е пъргав, атлетичен младеж в напреднала възраст със сини дънки, усмивка на професионален пакостник и с гъста прошарена коса. Това е човек със златни ръце и още по-златно сърце. Освен всичко друго е и истински изобретател, който е създал много находчиви механизми и технически устройства, които помагат на сина му да комуникира със света и да може да пътува.

Само няколко минути ми отне да усетя Теди и Тодор като стари приятели. От тях струи и добрина, и интелект, и също... някаква особена енергия, която все още се опитвам да разбера. Беше толкова лесно и естествено да говориш с тях. Имах чувството, че винаги сме се познавали. Прекарахме часове с тримата Божикови там, в стаята музей на ЦСКА. Говорихме за всичко – за семейството, за смисъла, за предизвикателствата, за музика, за история, за природа... Разказаха ни стари легенди за Калифер войвода и за тайните на това свято място, приютено от Балкана. В един момент Теодора каза: „Знаеш ли, Иво, Ники е по-щастлив от много здрави хора, които познавам! Той знае стойността на момента. Знае не само как да се бори с живота, но и да му се наслаждава.“

Вече бях осъзнал, че съм открил приятели за цял живот, че никога няма да ги забравя. Така е – това гостуване бе само началото. Отидох да ги видя и на следващата година, и на по-следващата. Ще бъда там, разбира се, и тази пролет. Чуваме се редовно и по телефона, виждаме се в интернет.

Но тогава, при първото ни посещение, Теодора ми зададе въпрос, на който все още не съм отговорил. Пита ме за България. За това дали все още я усещам. Дали все още ми липсва по същия начин сега, след толкова години. Не знаех точно как да отговоря, без да ги натъжа. Как да им кажа, че отдавна ме е страх от този въпрос? Че избягвам неговия отговор? Истината е, че в последните години България сякаш започна да ми се изплъзва... Да трепти все по-несигурно в спомените ми и да губи очертанията си. Всичко е толкова по-различно, отколкото когато отпътувах през океана преди повече от три десетилетия. Да, знам – знам, че това всъщност е прекрасно. Светът се смали, границите започнаха да съществуват само на мастило върху картите, валутите да се уеднаквяват, паспортите да се обезсмислят. Новият българин е космополитен, информиран и необременен. Той е гражданин на света и възпитаник на по-светла епоха. Разбирам всичко това, но не успявам да се изтръгна от тъжната прегръдка на носталгията. Когато вървя из стария си квартал, вече не мога да разпозная улиците, по които съм израснал. Няма ги местата, за които шепне детството и младостта ми. Всичко е толкова променено…включително и хората. Вглеждам се в себе си и сякаш не мога да открия контурите на моята България. Има ли я въобще? Нима е отплавала тихичко върху гондолата на времето? Нима съм загубил завинаги най-важната част от себе си? Осъзнавам, разбира се, че така трябва да бъде. Че не трябва да се вкопчвам в обреченото минало и да го идеализирам. Какво щеше да стане с този свят, ако нещата си оставаха същите? Нека има прогрес. Дори да боли, нека всичко се променя – и местата, и хората. Сигурно единственият начин човек да не загуби България е и той да се променя заедно с тях.

Постепенно разговорът ни отведе към премеждията на Ники и към това, че не всички промени са положителни. Особено тези в Калофер. Не можех да повярвам, че вече толкова години оцелява без болница. Без лекар. Ники е скромен, но според родителите му това, което го спасява, е волята му и… хората. „Как го намират? – каза в един момент Тодор. – Не знам защо, честно казано, но толкова хора идват да го видят... хора, които дори не го познават.“

Защо ли? Аз знам защо, Тодоре. Хората идват тук, в града без болница, за да се лекуват! Идват, защото не искат да бъдат покосени от безверие! Идват, защото им трябва сила! Идват, защото имат нужда от надежда в собствените си мечти, а тя се намира точно тук, в тази малка стая. Идват защото твоят уж неподвижен син не само че не спира да се движи, но движи и света около себе си. Идват в този малък град, защото не искат да се превърнат в хора със затихващи функции. Идват, защото тук живее, без дори да диша, Негово Величество Мечтателят! Николай веднъж бе казал, че никога няма да може да се отблагодари на хората за дихателния си апарат. Какво говориш, човече? Да, те ти дариха машина, която да помпа свеж въздух в дробовете ти, но ти... ти си машината която помпа свеж въздух за всички ни!

Знаете ли, прекарахме часове в разговор, без усмивката на Ники да слезе дори за миг от лицето му. Изчезна само в един момент – когато, колкото и да не искахме, трябваше да си тръгваме. Очите му помръкнаха за секунда, преди да напише следното:

Сбогувахме се с гостоприемните домакини и тръгнахме към центъра в абсолютно мълчание. Четиримa разтърсени, променени човека, останали без думи. Понякога липсата на думи казва всичко. Някъде наблизо ромолеше Тунджа. Крачехме бавно към колата сред благородните калоферски призраци, а квартетът ни за тишина звучеше толкова красиво под струйния акомпанимент на мелодичната река.

Качихме се в колата и потеглихме за София. Никой не нарушаваше беззвучието. Вальо стискаше волана и гледаше напред и… навътре. Мисля, че знам за какво мисли точно сега. Шосето може да е гладко, но самият път рядко е като стъкло, нали, приятелю? И понякога именно неравностите го превръщат в просветление.

Николай. Тодор. Теодора. Сигурно никога няма да успея да им обясня колко много ги обичам. Колко много им се възхищавам. Колко много значат за всички ни. Проклетата дистрофия поразява мускулите. Миокардът също е мускул – той е последната мишена на ненаситната болест, но Ники все още е тук и скоро няма да си тръгне. Почти няма на този свят хора на негова възраст с тази диагноза. Сигурно се питате колко още ще живее. Отговорът е очевиден – дълго след като всички ние сме си отишли. Той отдавна е надхвърлил средната продължителност на живота, а някой ден, без съмнение, ще надхвърли и средната продължителност на смъртта. Няма да е първият калоферец, който го е направил. Истината е, че мускулната дистрофия тип Дюшен извади много лош късмет в деня, в който бе покосена от Мечтателя тип Божиков. И това е така, приятели, защото в неговия случай сърцето е далеч повече от мускул.

Носехме се като вятър из долината, в която цъфтят най-красивите цветя и най-силните хора... и продължавахме да мълчим. Думитe все още ги нямаше. Те щяха да се появят години по-късно... точно сега, докато ги пиша. Но тогава в мълчанието ни се роди нещо друго – прозрение. Точно това, което ми трябваше. Точно това, което бях търсил с години. Бях открил България! Вече знаех къде се намира… Истинската България. Моята и вашата. Вече виждах ясно контурите ѝ. Николай е България. Теодора и Тодор са България. Калофер е България. Вие сте България. Да, България сте вие! Тези, които се притекоха на помощ на Николай и на толкова много други като него. Тези, които му дадоха крака, криле, и дихание. Тези, които отиват да го видят, за да се пречистят в усмивката му. Вие сте това, което ни свързва, където и да сме по света, независимо дали го осъзнаваме, или не, независимо за кого гласуваме, и независимо за кой отбор викаме на стадиона. Вие – добрите, мислещи, чувстващи, щедри, самобитни, независими, истински хора. Вие течете в жилите на тази страна. Вие сте България – тази извън границите! Извън диагнозите! Извън матрицата! Тази, която, колкото повече се променя, толкова повече остава същата. Тази, която няма как да се побере на картата. Толкова съм щастлив, че я има! Толкова съм щастлив, че ви намерих на последната страница на този разказ. Историята на Николай Божиков е и вашата история. Тя е и моята история. Усещате ли я тук, около огъня? Успя ли да стопли белезите ви?

Летяхме право на запад в смълчания автомобил под строгия поглед на Стара планина. Сякаш искаше да ни напомни кой точно е главата на семейството в матриархата на българските планини. Вальо не казваше нищо. Не пусна музика. Нямаше смисъл.

Някъде зад нас бе мястото, от което току-що бяхме тръгнали и към което винаги сме отивали. Някъде зад нас бе Златният Калофер... селище с бушуващи функции. Някъде зад нас имаше къща, в която има стая, в която има момче, в което има сърце, в което има място за нас и за вас... и за целия свят. Някъде зад нас биеше със страшна сила непокорното сърце...на една страна. Някъде зад нас ехтеше пулсът му по вените на планината и не ни позволяваше да се отдалечим. Някъде зад нас се стелеше като незабравима песен най-красивият път, по който някога съм минавал, викаше ме да се върна и проблясваше... като стъкло.

Следете новините ни в GoogleNews