Понякога си мисля, че както се пееше в песента преди разочарованията „ако до всяко добро същество застане поне още едно“…, всичко ще се оправи и утре ще се събудим в една красива, чиста, спретната, цивилизована, гостоприемна и усмихната среда, в която на всички ще ни е приятно да живеем. „Да, ама не“, както казваше журналистът и състудент на дядо ми от Американския колеж Петко Бочаров, когото никога не видях БЕЗ елегантен костюм, лъснати до блясък обувки и искряща, изгладена и колосана риза, която подчертаваше елегантните му вратовръзки.
Първо – все по-рядко виждаме хора с костюм, лъснати обувки и колосана риза.
Второ – къде да ги видим? Последните години отново изтикаха на преден план човекът с анцуг, обръсната глава и ланец, маратонки и черен джип – това е ролевият модел, който все по-често се асоциира с успеха. А и социалният живот, който тъкмо беше започнал да бълбука (поне в София) с многобройните културни събития, изложби, четения на книги, театрални постановки, работилници и концерти беше унищожен от страховитата епидемия, която отне много животи, работата или бизнеса на мнозина, спокойствието и оптимизма на всички ни и ни запрати в антиутопията, в която живеем вече една година. Така е, но трябва да спазваме ограниченията, защото починалите от този непознат вирус в света са вече 2 милиона.
Трето – дори и да видим такива елегантни и спретнати хора по телевизията, те са рядкост, защото креслата в студиата са заети главно от политическия подходящ за канене и парламентарно представен елит, а той напоследък не се слави с кой знае какъв вкус и стил, както и от някоя новоизгряла попфолк дива или лайфстайл знаменитост, а те по правило се явяват по бельо, по пуловер или по къси панталони.
Макар да сме свикнали да мислим, че външният вид, както казва дъщеря ми, няма кой знае какво значение, „Важна е душата, мамо“, всъщност именно външният вид – на къщите, на улиците, на магазинчетата, на градинките, на такситата, на рейсовете, на колите и… на хората създава онова усещане за една страна или град, с което си тръгваме оттам или което ни блъсва още на влизане. И, за жалост, 32 години след 1989 г. България все още не може да се отърве от лошата хигиена и усещането за мизерия и занемареност, което лъха на всяка крачка. Усещане за безнадеждност. За отчаяние и безпътица.
Сивите и неподдържани бетонни блокове, дупките и траповете по улици и пътища, надрасканите от псевдо-графити новобоядиса ни фасади на старите софийски къщи и кооперации, осеяната с боклук държава, безнадеждната архитектура на новопостроените мутро-барокови постройки, собственост на милионери, фасовете и найлоновите пликчета, които покриват полета и необработени ниви, и… хората, гледащи мрачно и облечени в черни шушлякови якета от магазините втора употреба, напишканите входове и градинки, отегчените сервитьорки и продавачки, орязаните преждевременно дървета и сивите, западнали и изникнали с подозрителна гъстота досущ като миньорски селища хотелски комплекси на морето или в Разложката долина (да речем) не само не могат посмъртно да привлекат нормални туристи, но и отблъскват и малкото излъгали се хора като нас, които – поради пандемията – са решили все пак, след една година по домовете си, да отидат някъде за уикенда.
Скоро ми се наложи да водя епистоларен спор със собственик на старинна къща в Копривщица, който, макар да беше публикувал неточна и невярна обява, спореше упорито. В края на дискусията ни се оказа, че луксозен апартамент в центъра на Венеция с включена закуска би бил по-бюджетен вариант за горките туристи, отколкото стаичката в старата къща в Копривщица. Аз не спорех с него заради цените – всеки може да продава онова, което предлага на каквато цена пожелае, щом има клиенти, които да му го купуват – нали това е идеята на свободния пазар. Аз спорех с него заради подвеждащата и невярна обява, т.е. – заради принципа. Истината е, че докато у нас отиването на хотел си е преживяване с неизвестен край – шансът казанчето да не работи, в стаята да е арктически студ или адска жега, кърпите да са сивкави на цвят, диванът – издънен, а мрачните, мръсни кафяви пердета да покриват изцяло иначе красивата гледка, която не можеш да видиш, освен ако не събориш целия корниз… а в ресторанта те гледат изпод око, щото сякаш си някакъв натрапник, който, „понеже вечерята е на блок маса – си пълни така чинията“… ние няма да имаме туризъм.
От много години се опитвам безрезултатно по различни публични начини да разкажа на политическия ни елит, че изкуството, културата и хората ѝ могат да бъдат една достойна и истински представителна визитна картичка на страната ни.
Непрекъснато през 20-годишната ми работа като телевизионен журналист съм се стараела да показвам положителните примери и да разказвам добрите новини. Докъде ме доведе това е една друга и несъмнено „дълга и тъжна история, като опашката ми“, както се изразяваше Мишката на Луис Карол. Искам да кажа, че аз не съм по природата си „мрънкало“, а напротив – поощрявам и се възхищавам на всеки, който успява при тези условия да създава талантливо изкуство или да направи прекрасна къща за гости! Знаем, че изкуството ни е на световно ниво и може да ни реабилитира „пред чужденците“. Не ми е работа, но ние знаем, че и туризмът може. Ако не се строи безразборно, ако не се строи толкова грозно, алчно, мегаломански и некачествено, ако не се застроява с бетонни блокове навсякъде, а се вземе пример от Австрия или Германия например, от Гърция или Италия. И ако качеството на обслужването не е това, което е. Спомням си разговор с кмета на Бостън, който по случайност беше идвал в България. „Страхотна красота! – беше възкликнал той – Имате невероятни планини, море, плажове, исторически забележителности, старини, църкви и гледки! Евтино е… обаче обслужването и базата ви са кошмар!“
Да, евтино е. Дори днес, 20 години по-късно след разговора в Бостън, в окото на кризата човек може срещу 50 лв. да спи на хубаво място, че даже да закусва и да вечеря. И в калабалъка има чудесни хотели на ниво, попаднахме на един такъв – великолепен беше.
Но… като се разхождах из Разложката котловина и нейните красоти – докато въздишах и се дивях на Рила, Пирин и Родопите, които са си дали среща там и се опитвах да си представя какво ли биха постигнали например австрийците, ако имаха достъп до нея… не можех да се отърва от едно тягостно чувство – България е приказна, тя е направо рай… ако ги нямаше хората. Не че хората, които срещнахме по пътя си над Добърско и в рибарника, където отглеждат рибките си „инвитро“, дядото ги пече на огън и пее, а виното, бобът и картофената салата са съвсем домашни… са част от този мъчителен разказ – напротив. Такива хора дават надежда, че не всичко е загубено. Но те са изключението, което потвърждава правилото.
Така или иначе едно китно село със страхотни дадености като Баня например, за което ще прочетете, че е новият спа-център на Балканите… е в такова ужасяващо и мизерно състояние, че е направо срамно в него да има хотели с по 4 и 5 звезди, щом собствениците им са оставили пътищата в това състояние… Неприятно е да попаднеш там, докато сред боклуците, мизерията и мръсотията профучават скъпи джипове и изтърсват семейства по джапанки на Долче Габана пред оградените с бетонни стени 5-звездни спа-термални бани и басейни… Някак много тягостно. Никакво желание нямам да вляза в този басейн, защото подозирам, че хора, които са оставили цялото село да тъне в такава немара и мръсотия, чак до дувара им, просто няма как да са спазили най-елементарните хигиенни изисквания, та в басейна да не плуват многоклетъчни организми.
Изобщо… гнус ме е. Навсякъде по света, където съм била, е по-чисто. Една видна журналистка се бе възмутила напоследък, че у нас много често се срещат изпражнения по тротоарите на градовете. Сещам се и за един друг типично български обичай – секненето на улицата. Няма никакво рационално оправдание за този български навик! Ех, мили Алеко, Бай Ганьо е жив и сложи лапа върху всичко, което още не беше превзето в милата ти родина. Но да не си разваляме настроението, скъпи читателю! Ти си имаш носна кърпа, затова я извади и използвай, за да попиеш сълзите си…
Всеки път, когато видя изключение – някой, който е подредил цветарницата, кафенето, млекарницата си с вкус и който се усмихва, когато влезеш… Всеки път, когато попадна в хотел или къща за гости, в която има колосани чаршафи, пухени завивки, ненащърбени чинии, бели покривки, вкусна кухня и чиста баня, когато ми се радват и ме посрещат с внимание и обич, гостоприемно – го написвам някъде. Давам оценка. Пиша ревю в интернет. Защото знам, че добрите примери трябва да се поощряват. Има такива места, има ги! Пример за подобен хотел в една стара къща в Копривщица бяха Шулевите къщи, но за жалост те фалираха. И докато малцината подобни собственици се мъчат да подобрят цялата ни среда на живот, да почистят и за останалите, да измажат къщите си, да изкосят градините, да изпържат мекиците и да сервират домашния мед, като по пътя си облагородяват всичко, което ги заобикаля… наоколо цари мизерия, запуснатост, мръсотия и „Няма да им оправям аз улиците на тия!“ положение.
Не, не са „улиците на тия“ – твоите са, и тези разорани, страховити, мръсни улици водят до твоето „спа“, дето си го нарочил, че е „5 звезди“, а в мрежата пише, че още древните римляни идвали до твоето село, за да се изкъпят в минералните ти води. Може и да са идвали. И сигурно е имало защо. Природата дала, дала, та се забравила. Но ние къде сме в картината? Ние, хората? Къде в цялото това природно пиршество сме дали своя принос, своята отговорност сме поели? Защото предприемачът X, вместо да открадне по европейска програма и да си построи триетажна грозна вила с триметров дувар и мраморен под, е трябвало да изпълни условията на проекта, а и да облагороди средата… Или (и без пари могат да се полагат усилия, нали, ако човек не го мързи много и не е с бардучето от сутринта) – просто да почисти? Да изкоси? Да се погрижи? И, моля ви, кога нашите хотелиери и ресторантьори ще спрат да гледат туристите с такова нескрито отвращение? Та нали именно туристите са тяхното препитание, техните гости, а и те не са им точно неканени гости, все пак си плащат…
Защото може и да не е важна външността, както учим децата си, може и човек да е грозен, но да е умен или талантлив… Обаче нищо не може да оправдае липсата на грижа за себе си, на самоуважение, на хигиена, нали? И когато това е твоят бизнес, твоят хотел или твоят вход – ами те са отражение на теб самия. А и „Клиентът винаги има право“. И затова ще предпочитаме да наемем апартамент във Венеция, вместо в Разложката котловина или Копривщица. Ако и когато изобщо имаме възможност за почивка с доходите ни, които прогресивно намаляват… в най-бедната държава в Европейския съюз. И когато и ако изобщо отново можем да работим по специалностите си… и да пътуваме…
…
Ще завърша с едно много голямо клише: „Нека всеки да оправи собствената си градина“. Особено след една съботно-неделна разходка из „градините“ на България откривам, че е напълно вярно. И боли. Защото божествено красивите ни „градини“ тънат в мизерия и мръсотия. И за това сме виновни ние, хората. И нашите избраници – политическите ни представители, стопанисващи временно нашата обща „къща“, която сме им поверили и за която услуга им плащаме заплатите. А идват избори. И може би е хубаво да се посменят малко физиономиите на онази трибуна в другата голяма „къща“, която пак ние им отдаваме – парламента? Да дойдат нови хора с нови идеи, с предприемчив дух, честност и хъс? Нека да им дадем възможност да опитат да оправят, да изкосят и да почистят и нашите общи „градини“. Нека, за разнообразие, „наемем“ нови стопани на нашата обща „къща“.
Като отидем и гласуваме.
Снимки: Искра Ангелова
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)