Искам, ама нЕмам желание

Искра Ангелова Последна промяна на 10 февруари 2021 в 10:09 8854 0

Искра Ангелова

Понякога си мисля, че както се пееше в песента преди разочарованията „ако до всяко добро същество застане поне още едно“…, всичко ще се оправи и утре ще се събудим в една красива, чиста, спретната, цивилизована, гостоприемна и усмихната среда, в която на всички ще ни е приятно да живеем. „Да, ама не“, както казваше журналистът и състудент на дядо ми от Американския колеж Петко Бочаров, когото никога не видях БЕЗ елегантен костюм, лъснати до блясък обувки и искряща, изгладена и колосана риза, която подчертаваше елегантните му вратовръзки.

Първо – все по-рядко виждаме хора с костюм, лъснати обувки и колосана риза.

Второ – къде да ги видим? Последните години отново изтикаха на преден план човекът с анцуг, обръсната глава и ланец, маратонки и черен джип – това е ролевият модел, който все по-често се асоциира с успеха. А и социалният живот, който тъкмо беше започнал да бълбука (поне в София) с многобройните културни събития, изложби, четения на книги, театрални постановки, работилници и концерти беше унищожен от страховитата епидемия, която отне много животи, работата или бизнеса на мнозина, спокойствието и оптимизма на всички ни и ни запрати в антиутопията, в която живеем вече една година. Така е, но трябва да спазваме ограниченията, защото починалите от този непознат вирус в света са вече 2 милиона.

Трето – дори и да видим такива елегантни и спретнати хора по телевизията, те са рядкост, защото креслата в студиата са заети главно от политическия подходящ за канене и парламентарно представен елит, а той напоследък не се слави с кой знае какъв вкус и стил, както и от някоя новоизгряла попфолк дива или лайфстайл знаменитост, а те по правило се явяват по бельо, по пуловер или по къси панталони.

Макар да сме свикнали да мислим, че външният вид, както казва дъщеря ми, няма кой знае какво значение, „Важна е душата, мамо“, всъщност именно външният вид – на къщите, на улиците, на магазинчетата, на градинките, на такситата, на рейсовете, на колите и… на хората създава онова усещане за една страна или град, с което си тръгваме оттам или което ни блъсва още на влизане. И, за жалост, 32 години след 1989 г. България все още не може да се отърве от лошата хигиена и усещането за мизерия и занемареност, което лъха на всяка крачка. Усещане за безнадеждност. За отчаяние и безпътица.
Сивите и неподдържани бетонни блокове, дупките и траповете по улици и пътища, надрасканите от псевдо-графити новобоядиса ни фасади на старите софийски къщи и кооперации, осеяната с боклук държава, безнадеждната архитектура на новопостроените мутро-барокови постройки, собственост на милионери, фасовете и найлоновите пликчета, които покриват полета и необработени ниви, и… хората, гледащи мрачно и облечени в черни шушлякови якета от магазините втора употреба, напишканите входове и градинки, отегчените сервитьорки и продавачки, орязаните преждевременно дървета и сивите, западнали и изникнали с подозрителна гъстота досущ като миньорски селища хотелски комплекси на морето или в Разложката долина (да речем) не само не могат посмъртно да привлекат нормални туристи, но и отблъскват и малкото излъгали се хора като нас, които – поради пандемията – са решили все пак, след една година по домовете си, да отидат някъде за уикенда.

Скоро ми се наложи да водя епистоларен спор със собственик на старинна къща в Копривщица, който, макар да беше публикувал неточна и невярна обява, спореше упорито. В края на дискусията ни се оказа, че луксозен апартамент в центъра на Венеция с включена закуска би бил по-бюджетен вариант за горките туристи, отколкото стаичката в старата къща в Копривщица. Аз не спорех с него заради цените – всеки може да продава онова, което предлага на каквато цена пожелае, щом има клиенти, които да му го купуват – нали това е идеята на свободния пазар. Аз спорех с него заради подвеждащата и невярна обява, т.е. – заради принципа. Истината е, че докато у нас отиването на хотел си е преживяване с неизвестен край – шансът казанчето да не работи, в стаята да е арктически студ или адска жега, кърпите да са сивкави на цвят, диванът – издънен, а мрачните, мръсни кафяви пердета да покриват изцяло иначе красивата гледка, която не можеш да видиш, освен ако не събориш целия корниз… а в ресторанта те гледат изпод око, щото сякаш си някакъв натрапник, който, „понеже вечерята е на блок маса – си пълни така чинията“… ние няма да имаме туризъм.

От много години се опитвам безрезултатно по различни публични начини да разкажа на политическия ни елит, че изкуството, културата и хората ѝ могат да бъдат една достойна и истински представителна визитна картичка на страната ни.

Непрекъснато през 20-годишната ми работа като телевизионен журналист съм се стараела да показвам положителните примери и да разказвам добрите новини. Докъде ме доведе това е една друга и несъмнено „дълга и тъжна история, като опашката ми“, както се изразяваше Мишката на Луис Карол. Искам да кажа, че аз не съм по природата си „мрънкало“, а напротив – поощрявам и се възхищавам на всеки, който успява при тези условия да създава талантливо изкуство или да направи прекрасна къща за гости! Знаем, че изкуството ни е на световно ниво и може да ни реабилитира „пред чужденците“. Не ми е работа, но ние знаем, че и туризмът може. Ако не се строи безразборно, ако не се строи толкова грозно, алчно, мегаломански и некачествено, ако не се застроява с бетонни блокове навсякъде, а се вземе пример от Австрия или Германия например, от Гърция или Италия. И ако качеството на обслужването не е това, което е. Спомням си разговор с кмета на Бостън, който по случайност беше идвал в България. „Страхотна красота! – беше възкликнал той – Имате невероятни планини, море, плажове, исторически забележителности, старини, църкви и гледки! Евтино е… обаче обслужването и базата ви са кошмар!“

Да, евтино е. Дори днес, 20 години по-късно след разговора в Бостън, в окото на кризата човек може срещу 50 лв. да спи на хубаво място, че даже да закусва и да вечеря. И в калабалъка има чудесни хотели на ниво, попаднахме на един такъв – великолепен беше.

Но… като се разхождах из Разложката котловина и нейните красоти – докато въздишах и се дивях на Рила, Пирин и Родопите, които са си дали среща там и се опитвах да си представя какво ли биха постигнали например австрийците, ако имаха достъп до нея… не можех да се отърва от едно тягостно чувство – България е приказна, тя е направо рай… ако ги нямаше хората. Не че хората, които срещнахме по пътя си над Добърско и в рибарника, където отглеждат рибките си „инвитро“, дядото ги пече на огън и пее, а виното, бобът и картофената салата са съвсем домашни… са част от този мъчителен разказ – напротив. Такива хора дават надежда, че не всичко е загубено. Но те са изключението, което потвърждава правилото.

Така или иначе едно китно село със страхотни дадености като Баня например, за което ще прочетете, че е новият спа-център на Балканите… е в такова ужасяващо и мизерно състояние, че е направо срамно в него да има хотели с по 4 и 5 звезди, щом собствениците им са оставили пътищата в това състояние… Неприятно е да попаднеш там, докато сред боклуците, мизерията и мръсотията профучават скъпи джипове и изтърсват семейства по джапанки на Долче Габана пред оградените с бетонни стени 5-звездни спа-термални бани и басейни… Някак много тягостно. Никакво желание нямам да вляза в този басейн, защото подозирам, че хора, които са оставили цялото село да тъне в такава немара и мръсотия, чак до дувара им, просто няма как да са спазили най-елементарните хигиенни изисквания, та в басейна да не плуват многоклетъчни организми.

Изобщо… гнус ме е. Навсякъде по света, където съм била, е по-чисто. Една видна журналистка се бе възмутила напоследък, че у нас много често се срещат изпражнения по тротоарите на градовете. Сещам се и за един друг типично български обичай – секненето на улицата. Няма никакво рационално оправдание за този български навик! Ех, мили Алеко, Бай Ганьо е жив и сложи лапа върху всичко, което още не беше превзето в милата ти родина. Но да не си разваляме настроението, скъпи читателю! Ти си имаш носна кърпа, затова я извади и използвай, за да попиеш сълзите си…

Всеки път, когато видя изключение – някой, който е подредил цветарницата, кафенето, млекарницата си с вкус и който се усмихва, когато влезеш… Всеки път, когато попадна в хотел или къща за гости, в която има колосани чаршафи, пухени завивки, ненащърбени чинии, бели покривки, вкусна кухня и чиста баня, когато ми се радват и ме посрещат с внимание и обич, гостоприемно – го написвам някъде. Давам оценка. Пиша ревю в интернет. Защото знам, че добрите примери трябва да се поощряват. Има такива места, има ги! Пример за подобен хотел в една стара къща в Копривщица бяха Шулевите къщи, но за жалост те фалираха. И докато малцината подобни собственици се мъчат да подобрят цялата ни среда на живот, да почистят и за останалите, да измажат къщите си, да изкосят градините, да изпържат мекиците и да сервират домашния мед, като по пътя си облагородяват всичко, което ги заобикаля… наоколо цари мизерия, запуснатост, мръсотия и „Няма да им оправям аз улиците на тия!“ положение.

Не, не са „улиците на тия“ – твоите са, и тези разорани, страховити, мръсни улици водят до твоето „спа“, дето си го нарочил, че е „5 звезди“, а в мрежата пише, че още древните римляни идвали до твоето село, за да се изкъпят в минералните ти води. Може и да са идвали. И сигурно е имало защо. Природата дала, дала, та се забравила. Но ние къде сме в картината? Ние, хората? Къде в цялото това природно пиршество сме дали своя принос, своята отговорност сме поели? Защото предприемачът X, вместо да открадне по европейска програма и да си построи триетажна грозна вила с триметров дувар и мраморен под, е трябвало да изпълни условията на проекта, а и да облагороди средата… Или (и без пари могат да се полагат усилия, нали, ако човек не го мързи много и не е с бардучето от сутринта) – просто да почисти? Да изкоси? Да се погрижи? И, моля ви, кога нашите хотелиери и ресторантьори ще спрат да гледат туристите с такова нескрито отвращение? Та нали именно туристите са тяхното препитание, техните гости, а и те не са им точно неканени гости, все пак си плащат…

Защото може и да не е важна външността, както учим децата си, може и човек да е грозен, но да е умен или талантлив… Обаче нищо не може да оправдае липсата на грижа за себе си, на самоуважение, на хигиена, нали? И когато това е твоят бизнес, твоят хотел или твоят вход – ами те са отражение на теб самия. А и „Клиентът винаги има право“. И затова ще предпочитаме да наемем апартамент във Венеция, вместо в Разложката котловина или Копривщица. Ако и когато изобщо имаме възможност за почивка с доходите ни, които прогресивно намаляват… в най-бедната държава в Европейския съюз. И когато и ако изобщо отново можем да работим по специалностите си… и да пътуваме…

Ще завърша с едно много голямо клише: „Нека всеки да оправи собствената си градина“. Особено след една съботно-неделна разходка из „градините“ на България откривам, че е напълно вярно. И боли. Защото божествено красивите ни „градини“ тънат в мизерия и мръсотия. И за това сме виновни ние, хората. И нашите избраници – политическите ни представители, стопанисващи временно нашата обща „къща“, която сме им поверили и за която услуга им плащаме заплатите. А идват избори. И може би е хубаво да се посменят малко физиономиите на онази трибуна в другата голяма „къща“, която пак ние им отдаваме – парламента? Да дойдат нови хора с нови идеи, с предприемчив дух, честност и хъс? Нека да им дадем възможност да опитат да оправят, да изкосят и да почистят и нашите общи „градини“. Нека, за разнообразие, „наемем“ нови стопани на нашата обща „къща“.

Като отидем и гласуваме.

Снимки: Искра Ангелова

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови