Часовникът

Николай Братоев-Крижицки 31 октомври 2023 в 12:00 2812 1

Бююк джамия

Снимка Личен архив

Преустроената Бююк джамия, днес Националният археологически музей, 20-те години на ХХ, л. архив, картичка "Пасков"

Една висока, слаба фигура изплува от тъмното. Движеше се бавно по калдъръма през необичайната за сезона сердикийска* мъгла. Избягвайки огромните кални локви, които едва се виждаха в тъмното, мъжът преминаваше ту от едната, ту от другата страна на тясната улица.

Човекът отиваше към чаршията на златарите. Всъщност тази мъжка фигура не бе сама – след нея едно дете, с ръце в джобовете, прескачаше локвите по стъпките на баща си. Новите и твърде елегантни европейски “алафранги“ на двамата подсказваха, че не са кореняци сердичани. Това бе очевидно и за отегчените от вечерната служба турски заптиета, които на два пъти ги пресрещнаха по пътя им.

След краткия оглед в тъмното с фенера, който носеше, стражата установи, че мъжът и детето са чужденци, тъй като облеклото им не беше типично за повечето от местните обитатели. Прозяващите се войници от дежурния патрул посочиха с ръка на европейците да преминат. Стигайки до чаршията на златарите, двете фигури се спряха пред едно мижаво самотно кандило, поставено да осветява малка витрина. Това бе скромното ателие на единствения сахатчия** в града.

Бащата и синът отвориха скърцащата врата и влязоха в помещението. Апропо „ателие“ - бе силно казано за тясното и осветено с няколко опушени фенера схлупено помещение. В слабата светлина на тавана, като в един калейдоскоп, проблясваха отраженията от висящите на стената златни и сребърни циферблати и техните лъскави верижки. До тях бяха окачени техните позлатени или пиринчени имитации. Най-отдолу седеше дребният прегърбен собственик на дюкяна - часовникарят, който беше склонил бледното си лице над поредния миниатюрен механизъм.

Проблясъците от опушените стъкла на двата поставени до масата му мраморни канделабъра, подсигуряваха почти единствените мижави източници на допълнителна светлина. Богатите им месингови декорации бяха старателно отрязани и премахнати, за да не се закачат в тъмното по дрехите на малкото посетители. Майсторът в тази меча дупка бе някой си Дренче Милан - един полубългарин-полуалбанец, учил фина механика някъде из Европата.

Часовникарят се беше отделил от останалите занаятчии и обособил за себе си това миниатюрно като монашеска килия помещение. Останалото пространство от мрачната сграда бе гъсто населено с майстори-златари, изработващи пръстени, халки, всякакви сложни филигранни плетки, различни ширини, дебелини и дължини синджири от благородни метали. Намираха се и обеци със или без скъпоценни камъни. Всеки златар си имаше своя скована кутия-витрина, която беше поставена на самоделна тринога по средата в тъмната пътека, за да може клиентът бързо да се ориентира в търсенето. Този първобитен модел на преносима витрина на кокоши крака бе много лесен начин тя да се изважда в началото или прибира при приключването на работния ден.

Старата джамия - 1879-1880, Национална библиотека на Р. Франция

В тези кутии всеки майстор излагаше най-сполучливото от произведенията си, но тъмнината и липсата на хубаво осветление в този ориенталски хамбар убиваше блясъка и донякъде доброто впечатление от качеството им. Някои от тия шкафове за показване на бижута отдавна не бяха виждали парцал и стъклата им си седяха доста оплюти от мухите. Повечето изглеждаха изключително печално за бижутерски витрини. На други триноги обаче имаше чисти и прясно забърсани стъкла, зад които се виждаха бляскавите произведения на по-грижовните и старателни за търговския вид на стоката си златари.

Посещението на бащата и сина при часовникаря беше много кратко – първо майсторът не говореше френски, бегло погледна часовника на консула, изрече едно провлачено „Цъ-цъ-цъ“. После, за да потвърди нежеланието си, заклати отрицателно нагоре-надолу с глава по типичен турски маниер. Посетителят изначално се зарадва, но после се усети, че кимването на глава по този начин за местните означаваше отказ. Французинът обаче разгада правилно жеста с кимането, наопаки на европейското, и с усмивка се обърна към детето си, като изрече:

- Оh mon Dieu, je l'ai compris!!***

Човекът прибра донесения „Audemars Piguet & Sie“ в малкото джобче на жилетката си. осъзнал, че е попаднал в по-изостанал свят от неговия, в който всичко пристига с доста голямо закъснение. Е, какво да се прави, явно на този нов терен към момента нямаше кой да разгадае повредата и поправи часовника му. Французинът реши, че ще се наложи да го изпрати до Париж или до Цариград със следващата дипломатическа поща. Сбогува се с часовникаря и отвори вратата. Майсторът му отговори без да го погледне и продължи да чопли в механизма, с който се беше заел.

Двете фигури излязоха от опушеното ателие на часовникаря, минаха покрай няколкото витрини на триноги и се насочиха към обратния път. Минаха отново през калните локви до сградата на вицекосулството. Къщата беше наета буквално преди няколко недели и се намираше в близост до чаршията на златарите. Собственик на имота беше търговецът Моше Мошиях, който с големи уговорки от семейството му беше преотстъпил временно, но и за доста солен наем това свое притежание на представителите на френската държава.

Старият Моше идваше всеки ден да наглежда състоянието на къщата и отделяше много време да разговаря с еничарите от охраната на консула Льо Ге. Според докладите на французина от средата на 1876 г. до началниците в Париж – самият той като частно лице и френски поданик - предварително лично бе заплатил пред нотариус на хазаина Моше Мошиях колосалната сума от сто наполеона за издигането на цял втори етаж. Не само това – Льо Ге дори беше занесъл на собственика и работещите там дуварджии собствено разработена скица, за да се изпълни точно с указания написани ред по ред.

Проектът бе лично негов и всичкото това старание имаше едничката цел да бъде сигурен, че ще се избегнат всякакви пропуски на майсторите. Френският консул обаче искаше да се увери с очите си, че всичко се изгражда по този план и проект, както е в родината му. Изглежда доста наивно, но човекът не бил запознат надълго и нашироко с балканските нрави и източните салтанати.

При изпращането на скицата от Льо Ге до Париж, той като действащ консул приложил и снимка на новата фасада (колко жалко, че нямаме нито едно копие от нея!) с цел да се види обема и да се изработи подходящ по големина герб, както и стълб за знамето на вицекосулството. Фасадата, колът и флагът следвало да представляват през следващите години Република Франция в центъра на града ни.

В текста на този рапорт новият консул на Франция се оплаквал не само от майсторите, но и от много други неща: климатът на града и неподходящата за него зле построена от плет, пръст, вар и кал сграда, колсалните суми похарчени за отопление и осветление на пазвантите (пазачите), които са обитавали на долния етаж. В твърде описателна проза Льо Ге в се е впуснал да обяснява на началниците си как вятърът прониква през процепите в пода и тавана. Също и за прозорците, на които местните майстори джамджии не слагали маджун, а стъклата вибрирали и пропускали дъждовна вода през пролуките.

Иначе въпросната сграда на консулството се е намирала на „Бююк джамеси сокаги“ (улица Бююк Джамия) днес срещу Националния археологичен музей, (бивша Бююк джамия), на улица „Леге“, където сега е парадния вход с гвардейците в Президентството. Новата сграда на Льо Ге е служела не само за официална приемна на Република Франция, но и за жилище на вицеконсула и семейството му. Останалите празни дюкяни на собственика Моше Мошиях на приземния етаж били устроени за спални помещения на еничарите, които били назначени лично от мютесарифа (управителят на града и околията).

Охрана задължително се налагала, тъй като не били малко случаите, в които черкези и друга разбойническа напаст грабели посред бял ден добре облечени минувачи, а в някои случаи, отбелязани в хрониката на тогавашна Сердика, дори убиваиа без повод направо на улицата.

От прочетеното по темата стигнах до извода, че Льо Ге е имал син, който е довел тук в София и когото включих в сцената с мълчаливия сахатчия горе. За съжаление, детето е починало или от простуда, или от някаква заразна болест, върлувала през онези години (като коремен тиф например), и е било погребано в старите православни гробища. Намирали са се около мястото на построената през 1920 до 1927 г. необарокова шестетажна постройка на Окръжната палата, която днес е Министерство на земеделието.

Проектът е бил на любимия ми архитект Никола Лазаров. Още един източник за погребаното в старите гробища дете на Льо Ге е художникът-картограф Йозеф Обербауер, който пристигнал в България през 1889 и заварил София, подобно на французина, като едно бедно ориенталско селище, с около 12 000 жители и само с 3300 къщи ведно с държавните учреждения, наследени от османските власти.

Обербауер детайлно прерисувал на картите за общината всички налични софийски улици, сгради, парцели, дори алеите и гробовете с накривените им паметници. Нещо като съвременните street view модели. Така по неговите изключително подробни карти, тогава наричани по турски маниер „хандриси“, се разгадава къде точно са били погребани някои популярни личности от преди Освобождението.

Интересно е къде се е преместил и единственият часовникар в града след разрушаването на златарската чаршия. Няма информация за това. Явно с времето са се появили и доста конкуренти, защото един от тях става част от арменското кафене, което се намирало на пл. „Бански“. Било е точно срещу паянтова сграда на старата баня и точно до аптеката на Яков Джераси – това по описания на няколкото автори, пишещи спомени за онази стара София тъкмо от онова време.

Арменското кафене не се е славило с голяма популярност сред средната класа хора в града – полутъмно, задушно, с опушени стени, с многобройни посетители и почти всичките бедни. Най-навътре в него е било царството на знаменития Чауш, който от ранна сутрин приготвял десетките джезвета с кафе за безпаричните си клиенти. Влизало се е през разделена на две врата, която е била така прекроена, че да даде достъп до витрината и малкия работен тезгях на часовникаря бежанец от Велес Панчо Гаджов.

Разсъжденията ми за всичко това са вдъхновени от рапортите на вицеконсула Льо Ге. Книгата ми попадна съвсем случайно, изхвърлена до една кофа, но мисля, че дойде в правилните ръце и я намирам за изключително съкровище. Този миг от живота на Леандър Франсоа Рене Льо Ге, вицеконсулът на Република Франция от преди Освобождението, когото съживявам единствено по моя интерпретация по-горе, се случва преди Освобождението от османска власт.

Бил е интересен човек, дипломат и голям защитник на малтретираните българи пред местните османски власти. Льо Ге е бил известен не само със застъпничеството си за прадедите ни покрай кланетата след Априлското въстание. Бил е любимец на признателните сердичани (софиянци) дълги години.

Описанията в докладите му хвърлят светлина върху картината в града ни и то непосредствено преди Освобождението. Това, буквално, е един подробен автентичен документален репортаж от улиците и местата на събитията.

Сигурен съм, че всеки софиянец знае къде се намира и улица "Л. Леге“. Но определено продължавам да се чудя защо и най-вече кога сме побългарили името на човека, на когото е кръстена?


- *софийска (старо название на София)
- ** часовникар (тур. език)
- *** О Боже, разбрах го! (фр. език)

Източници:

„Дипломатически доклади 1875-1877, Леандър Льо Ге“

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Стъпки...". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови