Росен Карамфилов, който пише въпреки бурите

Последна промяна на 02 май 2018 в 15:40 3967 0

Снимка Теодор Йорданов

Росен Карамфилов е български поет и писател, издал е 4 стихосбирки. Романът му "Колене" представя България на Фестивала на дебютните романисти в Будапеща през 2015. Росен пише за любовта от всички гледни точки. За красотата, която носи, за тъгата от раздялата. "Въпреки бурите" е неговата нова книга с поезия, чиято премиера ще бъде на 3-ти май. Срещаме се с него в столичния парк "Заимов" в един разговор за приятелите, любовите и вдъхновението.

Какво се случва въпреки бурите? Как избра това заглавие? 

Това заглавие дойде много трудно. Имаше поне 20 работни заглавия, които отпадаха във времето. Бях на косъм от раздяла с една много важна за мен дама в една ужасяваща нощ, в 3:35 часа сутринта, не мога да си спомня какъв ден беше. Трябваше да направя последен опит да оправя нещата. И в тази въпросна нощ на абсолютна моя вътрешна тишина това заглавие отекна като цялата класическа музика.

Пишеш много за любов...

Смятам, че това е най-съществената тема. За какво друго да пишеш поезия...

Любовта е поезия или поезията е любов?

Много е условно казано по този начин. Имам немалко социални стихотворения, такива, които са свързани не само с тематиката мъж-жена отношения, но специално "Въпреки бурите" е един мой личен експеримент и предизвикателство, отправено ми от моя редактор Елин Рахнев, който ми каза: „Какво ще кажеш този път да пробваш да напишеш една изцяло любовна книга с поезия?“. Приех го и ето какво се случи.

Разкажи ми за илюстрациите.

Илюстрациите са на един мой много близък приятел. Борис Валентинов, небесна му памет, той си отиде преди половин година... Този художник за мен е абсолютен култ, мой брат по мисъл, по взор, по възглед. Ако си постигнал нещо и можеш да кажеш, че знаеш кой си, какъв искаш да бъдеш, какво искаш да постигнеш, не всеки може да ти бъде художник, когато си написал нещо добро. Добрият поет винаги си има своя художник. Освен баща ми, разбира се, Кольо Карамфилов, за когото никога не бих могъл да говоря в минало време, за мен беше много важно да намеря другия си съмишленик.

Тези седем илюстрации са част от 12-те, които показахме в изложбата „Послания“, която с Борис Валентинов направихме през ноември 2016-та година. Исках тези илюстрации по-бързо да бъдат видени от повече хора. Една поетична книга е много добър начин това да се случи.

Тук е моментът и да благодаря на моето издателство „Жанет-45“ за грижата и отношението. Щастлив съм, че нещата се случиха точно по този начин, защото имах нужда да затворя един период от живота си, който е много важен и смятам, че тази стихосбирка ще ми бъде последната стихосбирка за някакъв период от време. Смятам да се отдам изцяло на прозата за няколко години оттук нататък.

Малко е известно, че съм признат и по отношение на прозата. Имам награда "Рашко Сугарев“ за разказ 2014-та година. Дебютният ми роман "Колене" представи България на фестивала на дебютните романисти в Будапеща. Представих го и в Лондон.

В момента работиш ли в тази насока?

Върху няколко неща, но остават в тайна.

Когато не пишеш, какво четеш?

Когато не пиша, чета това, което ме подтиква да пиша. Винаги качествената литература е създадена, за да вдъхновява. Ако някой писател каже, че е „уникален“, тая тъпа дума, единствен по рода си и че не се е учил от никого – това е лъжа. Защото всички ние имаме своите образци. Аз например, ако искам да пиша нещо дълго, мащабно, голямо, просто отварям Хенри Милър „Разпятие в розово“ или Нормън Мейлър и Милан Кундера, Ерих Мария Ремарк.

Последно четох „Света Богородица на цветята" на Жан Жьоне. Хубаво е, когато човек се занимава с писане, да се обогатява. Иначе изгубваш ускорението. Земното ускорение. Някак си ти се губи и няма как да нямаш вдъхновение.

Какво е „музата“?

Музата е една много сложна съвкупност. Глупаво е да се каже, че музата може да е само една жена. Няма как музата да е само една. Аз, ако съм бил с 20 жени, хайде сега да им благодаря, че написах за тях 20 книги. Говорим условно. Глупаво е. Не вярвам в тази дума, „муза“. Вдъхновението е нещо по-различно. Когато просто нямаш друг възможен изход, освен да напишеш нещо, което наистина те е стиснало за гърлото, ами не просто някакъв твой нарочен и натиснат опит да направиш нещо. Когато сядам да пиша, гледам да ми е максимално свободно съзнанието, да не съм се обременил с никаква точна концепция на 100%, защото това задушава самото изкуство.

Преподавам творческо писане с 4 завършени курса вече и именно това съветвам курсистите си – не сядай да пишеш за норматив, да напишете 5 страници, защото „ако не ги напиша, не съм никакъв писател“. Измишльотини. Човек трябва да е свободен. Писал съм и по един абзац, не ме интересува, важното е да дебна и да преследвам моята собствена конкретна цел.

Когато пишеш, щастлив ли си?

Повече съм го чувал в обратния вариант – трябва ли да си нещастен, за да пишеш? Последно ме питаше една поетеса, много приятна млада дама, на която редактирам в момента бъдещата книга. Цветелина Димитрова се казва. Хубава жена, отвън и отвътре. И тя ме попита: „Моите стихотворения не са ли прекалено печални?“. Вземи за пример Яворов. Вазов също не е бил щастлив по ред причини. Има достатъчно примери от класическата българска литература.

Писал съм и много щастлив, писал съм и във фаза на отчаяние. След като баща ми си отиде, нямах друг избор, освен да напиша "Колене". Там става въпрос за много тежка драма, която реших да превърна в универсум. Детето, загубило родителя, няма значение син-баща, майка-дъщеря. Става силно тогава, когато бъде вкарано в правилната капсула. Направих един роман, който след изчитане започва отново. Преспокойно можеш да обърнеш отново на първа и да зачетеш отново и се върти като в затворен кръг. Един цял цикъл – нещо, което много ми хареса, когато разбрах, че съм го направил така.

Понякога писателят извърша някакво действие, някакъв ход, чисто негов си и не го осъзнава на момента. Аз съм писал книгата без никакъв план. Всичко ми беше в главата. Това, което ми се случваше в тия осем месеца след загубата на татко. Също и това, което може да се подчини на началната ми идея. Накрая виждам какво е останало под чертата и го структурирам. Роман на същия принцип едва ли някога ще напиша. Тогава ме водеше тъгата, а тя е много мощен двигател. За огромно съжаление при щастието нещата стават по-бавно.

Да се върнем на „Въпреки бурите“. Изцяло любовна тема. Кое е най-старото стихотворение в него?

Много интересно... Най-важното за композицията, която представлява тази книга – има два основни периода. Единият период е миналото, другият настоящето. Съответно, както обичам да се изразявам, богинята от миналото, богинята от настоящето, вкарани в диалог. След като прочетоха стихосбирката, много хора бяха уплашени и ме питаха дали отново не съм сам. Вътре има сериозни стихотворения за раздалечаването и раздялата. Осъзнаването, че виждаш и срещу себе си жената, с която си си мислел, че ще остарееш, и не усещаш нищо. Говоря за стихотворението „Все едно никога“. Нарочно не го чета, защото това също е мистерия – как един поет може да разкаже стихотворението си.

Много особени състояния, които съм сметнал, че доста читатели биха могли да се припознаят в тях. Ако един поет пише единствено за себе си, той ужасно бързо ще стане скучен. Това на една публика да ѝ е скучно, като да си хлебар на работа и да не си опекъл нито един хляб. И съответно народът остава гладен, понеже не си си свършил работата.

След като прочетох „Въпреки бурите“ и усетих едно впечатление, сякаш любовта е представена като демон. И корицата много допринася. Гониш ли демони?

Цялостната стилистика на тази книга визуално е подчинена на стилистиката на художника Борис Валентинов, на когото вярвам безрезервно. Бях първият човек, който съзря умението му. Веднъж му казах „Ти може да не знаеш каква дарба носиш, но ще ти я покажа на тази изложба“. И когато цялата зала беше на крака и пляскаше, той ме дръпна настрани и ми каза: „Брат, май си прав“. За мен това е всичко. Илюстрациите в тази книга са почит към приятеля, когото никога няма да загубя истински. Има едни връзки между небето и земята, които не могат да се скъсат. Вярвам, че животът и смъртта са абстрактни понятия, за които не може да се твърди кое кое е. Както животът може да е смърт, така смъртта да е живот. Нямаме представа, не ни е дадено това знание. Тази симбиоза между мен и Борис Валентинов, която я има още от 2016-та, тази връзка съществува и до днес.

Често вадя негови картини и пиша стихотворения по тях. Абсолютно пасват. Тази спойка държах да я покажа. И както го виждаш като по-мрачно, можеш да си представиш, че всяка светлина е преработен мрак. Това разграждане на тъмнината и превръщането ѝ в нещо лъчисто е една задача, с която съм се заел доста отдавна. Смятам, че „Въпреки бурите“ не е негативна. Ако се чете правилно и се разбере крайното послание, то е именно позитивно. Нито същинското сбогуване съществува, нито има край на живота.

Изкуството и поезията са единият от начините да направим от тъмнината светлина. В момента у нас има един мини ренесанс на поезията. Издават се повече стихосбирки, има много млади автори като теб. На какво го отдаваш това?

Няма лошо, че ги има. Адмирирам някои от тях, но не всички. Пазарът се е разширил, но от друга страна се случват някои гадни недоразумения. Не мисля, че е справедливо да се правят метри опашки за хора, които не са чували Биньо Иванов. И нямат елементарно понятие и култура на четене. Създава се илюзорното за мен впечатление, че е много лесно да си поет. И всеки започва да цъка Enter, където му падне. Най-добрият начин да пишеш поезия е да почнеш да четеш. Аз чета изключително много и чуждестранни поети. У нас има и добри примери като Константин Трендафилов, за мен много добър писател. В неговия роман "Затворисърце" на моменти виждах в себе си в персонажа му. Книгата беше безспорен успех на млад автор, чийто роман в продължение на месеци беше в топа.

Това е извоювано. Основното нещо е следното – в 21 век трудно ще постигнеш успех, ако не си се погрижил предварително за това да си създадеш публика. Константин тръгна с блога си във Фейсбук, аз създадох страницата „Съвременна литература“. Направих я преди 3 години и се радва на 15 хил. почитатели. В началото държах да бъде анонимно, не исках да се знае кой стои зад тази платформа. Чаках година и половин и го обявих. Не ми е била целта аз да стоя в центъра на това нещо, исках просто да стане ясно в даден момент кой го измислил. За съжаление обаче започвам да си мисля, че е много по-важно да си красив на профилната снимка, отколкото какво пишеш.

Голямото събитие ще е на 3 май. Премиерата на „Въпреки бурите“ ще е тогава. Къде?

На 3 май в клуба към Столичната библиотека. Най-важното, което искам да кажа е, че се постарах чрез всичките си възможности да направя тази вечер интересна и да бъде пърформанс. Няколко много важни за мен пишещи хора ще кажат своите думи за книгата – една от тях е г-жа Валентина Радинска. Миналата година тя беше в журито на конкурса, в който ме наградиха за „Церебрална поезия“ с награда „Владимир Башев“. За мен е истинска чест, че тя ще ме представи пред публиката. Младите поети и писатели Николай Владимиров и Теа Денолюбова ще говорят за книгата. Най-важното – актьорското участие на Александър Алексиев, Димитър Касабов, Пламен Димов и Луизабел Николова. За музиката ще се погрижим аз и Ташо от група Jeremy?. Аз ще пея, Ташо ще свири. Всички са поканени. 

Снимки: Теодор Йорданов

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !