Един ден, пътувайки до Кюстендил, звъннах на приятел да питам за интересно място, което мога да посетя в региона, ако ми остане време.

— Какво говориш?! - недоумява той. Непременно да отидеш да видиш Майстора! В центъра, голяма сграда - тип комунистическа, с огромен паметник, питай, всеки ще те упъти. Има римски терми, „Дервиш баня“, „Алай баня“, „Фатих Мехмет джамия“, средновековна отбранителна кула и още доста неща.

Навсякъде ходех с новият си любим „Nikon“ и щраках на multi shot в RAW формат, щяло и нещяло като обезумял японски турист. Свърших си работата и хукнах из града на лов за кадри. Имах чудесни находки и някак се настървих за още. За да проникна в интерсни места издирих лелки уреднички да ми отключват, преструвайки се на журналист. Времето напредваше и се сетих, че ще затворят музея и няма да видя Майстора, ако не побързам. Подкупих жена с важна връзка ключове от старата „Дервиш баня“ да ме изчака да видя изложбата и да се върна да си доснимам.

Отидох до музея, купих си билетче и влязох. Големи светли помещения, два етажа. Имаше и две експозиции на непознати за мен художници. Погледнах и се стъписах. От отсрещната стена ме гледаха „жътварките“. Досега не бях виждала истинско голямо платно на Майстора. Обикалях час и половина. Времето беше спряло, бях омагьосана. Разпоредителките периодично идваха да ме наглеждат. Нищо не разбирам от рисуване, познанията ми по история на изкуството са ограничени в рамките на общата култура. Като дете се влюбих в книгата „Страдание и възторг“ и поисках да науча всичко каквото мога за Микеланджело. Винаги съм го смятала за нечовек - толкова е велик. Гледах платната на Майстора и изпитах отново онова надигащо се чувство на гордост, че човешко същество може да направи това.

Разбрах защо му казват Майстора.

Трябваше да тръгвам. Зарекох се скоро да дойда пак. Спомних си за другите художници, на които бяха изложили картини. Помислих си, че щом са в една сграда заедно с Майстора задължително трябва да са много, много добри. Отидох да ги видя и... съжалих. Чувството е все едно - след като си ял с наслада нещо много вкусното, последната ти хапка да се окаже жива жаба. За колкото и способен да се мислиш, каквото и да са ти казвали че си, трябва да си напълно луд да си сложиш нещата до тези на Майстора. Контраста е толкова голям, че се усеща физически, дори от човек като мен, който нищо не разбира.

Без особено желание, все още някак зашеметена от въздействието на Майстора отидох да снимам. Жената ме чакаше да отключи и беше абсурдно да не се появя. Преди два часа намирах „Дервиш баня“ за страхотна, имаше жестоки детайли като панти, брави, нитове, и малки бели куполи. Отидох, погледнах, огледах се и не видях нищо за снимане. Чудех се какви са тия глупости, които толкова исках да снимам?! Каква турска баня?! Какви пет лева?! Не можех да се насиля от куртоазия дори да вдигна фотоапарата. Извиних се със спешна работа и подкарах към София.

Оттогава всеки път, когато съм командировка до Кюстендил, задължително посещавам галерията, но все не ми оставаше време да отида до родната му къща в село Фролош или още по-близо до село Шишковци, да видя къде е живял.

Реших, че това е денят. Попитах галеристките и те ме упътиха до Шишковци. За съжаление от тях научих, че е безсмислено да ходя до село Фролош, защото къщата била паднала и нищо от нея не е останало освен руина. Много се ядосах. Искаше ми се да има някой конкретен виновник с име, фамилия и адрес. И този някой да бъде набит, наказан, осъден, и влачен да дава обяснения защо е оставил родната къща на Майстора да се саморазруши. Колко ли средства е щяло да струва да бъде укрепена и поддържана, за да остане. Докато съседите ни строят история и паметници на културата с итонг и гипс, ние с престъпно безхаберие оставяме нашите, истински да изчезнат. Тъжно, много тъжно. А, най-тъжното е в „ние“... Кои сме тия „ние“ или „те“, „ония“, „идиотите“?

„Ако има рай на земята – това е Кюстендилският край със сърце Шишковци“. Тръгнах да видя къде е сърцето на този рай, бомбето, балтона и триножника...

Малко, пусто селце. Няма табели, които да водят към къщата и кого да попитам няма. На петдесетина метра забелязах движение. Някакъв човек се качи в стария си опел, запали и се приготви да тръгне. Много чевръсто стигнах до него спирайки почти перпендикулярно.
— Извинявайте много, че така ви засякох, но търся къщата на Майстора, знаете ли къде е?
— Ето я там!
— Къде е там? Онази жълтата или тази след нея?
— За какво ви е?
— Как за какво ми и е? Дошла съм да я видя!
— Добре, изчакайте сега ще ви я отключа.
— Ъ... Вие ли...? Вие сте…?
— Да... аз.! И човека се усмихна, а аз не можех да се нарадвам на този абсолютно луд късмет.

Къщата е на два етажа. Всичко на първия етаж е събрано и запазено и до днес благодарение на шишковчани. Така се бях заслушала в разказа на човека, който стопанисваше къщата на Майстора, че не попитах за името му.

Ето какво ми разказа той:

На Гергьовден във всяка къща се е клало агне или яре за празника. Шишковчани, толкова са го уважавали, че е било голямата обида, ако Майстора не им влезе в къщата на този ден. Той тръгвал от единия край на селото и не се прибирал до късно вечерта докато не обиколи всички къщи. Не бил пияч. Влизал, сядал, чопвал от агнето, отпивал от чашата и продължавал към следващата къща.

Всички в селото знаеха, кога Майстора е продал картина. Той първо отивал в магазина и плащал всички вересии на сиромасите, а после в кръчмата почерпвал всички. Взимал участие във всичко, което се случва в селото. По-честен човек не е имало от него.

Когато рисувал от натура в имота на някой, след това отивал и му казвал: Изял съм толкова и толкова череши или друго. Въпреки, че никой не е искал да вземе пари от него, той настоявал и си плащал. Кога харесал некоя мома за модел я питал къде отива да работи и каква и е надницата за деня. Тя ако кажела 20 лв., той и казвал ето ти 40 лв. днеска да си ми модел. Винаги рисувал по две картини, една малка и една голяма. Малката я подарявал на човека, който е рисувал. Шишковчане имат много такива малки картини и ги беха дали тука да са изложени, ама откак стана кражбата и разбиха тука къщата си ги прибраха. Хората може да са в немотия, ама никогаш нема да продадат картина подарена им от Майстора. Всичко тука дето го има е събрано от хора от селото.

Майстора подписва договор за пет години да отиде в Америка да рисува. На третия месец обаче се прибира и приятелите, който са го посрещнали на централна жп гара казали:

— Абе, Майсторе, какво стана бе, за пет години отиде пък след три месеца се връщаш? Какво стана?

— Не мога да живея там, хората са студени, не е като у нас. Няма нищо, което да ме вдъхнови, за да рисувам. Всички картини, които съм обещал ще ги нарисувам, но помолих моя господар да ме остави да се върна в моята столица, от която рисувам. Тогава е казал крилатата фраза: „Ако има рай на земята – това е Кюстендилският край със сърце Шишковци“. Този американец, добър човек се оказа, след смъртта на Майстора безвъзмездно е дал на галерията в Кюстендил над 70 процента от картините му.

Майстора е искал като умре да бъде погребан в шишковските гробища, като обикновен шишковчанин и от двете страни на гроба му да бъдат посадени две плодни дръвчета. Когато се разболява е закаран в София и тогава казва на Професор Бобчев „Ако умра искам да бъда погребан в Шишковци“. Обаче след като починал, всичко станало някак много бързо и го погребват в гробищата на Бъкърена фабрика. Професора след двайсетина дни се сеща, какво му е казал Майстора идва в Шишковци и казва на хората. Тогава шишковчани се вдигат, правят една голяма инициатива и отиват в София. Ходили са по всички инстанции, но без успех - не дават и не дават да преместят Майстора. Тогава те правят една делегация и пет човека успяват да влязат при Тодор Живков. Той ги изслушва и дава разрешение тленните му останки да бъдат преместени в село Шишковци.

Браво на вас Шишковчани! 

За мен Майстора е като един много висок самотен връх, почти скрит в облаците. Около него и много под него сякаш няма нищо.

Още истории от Нина Вахаб, може да прочетете тук: http://ninavahab.com/

До 15 май 2019 в галерия „Академия“ на НХА може да разгледате изложбата „Пет години студентски пленер „В духа на Майстора“, която включва произведения живопис и скулптура на студенти от НХА, създадени по време на пленерите в село Шишковци, община Кюстендил, където Майстора живее и твори в продължение на 26 години.