Явор Гърдев изследва глобализацията с Шекспир

Явор Гърдев изхвърля накрая торбите с пари. Една по една. Да се маха прокобата… Прави го Радина Кърджилова в ролята на Порция - красивата, богата наследница. Завъртяла главите на проминентни ергени от цяла Европа. Та чак до Ориента. Едновременно капризна и умна. В края на пиесата съзнава. В нейния и живота на хората около нея жаждата за пари носи скръб. Очевидна режисьорска препратка към съвремието. Гърдев подсказва: чак след ритуалното изхвърляне на торбите с дукати хепи ендът във „Венецианският търговец“ добива смисъл… 

За захарния хепи енд Шекспир, който твори в наречената златна Елизабетанска епоха - края на 16-ти и началото на 17-ти век - понякога е критикуван. Както и да го погледнем, след напрегнат - на моменти стъписващ - сюжет, финалът окуражава. Изпраща зрителя вкъщи в добро настроение, с целувки и прегръдки на вече - надраснали материалното? - щастливо влюбени. Да не забравяме дребна материална подробност - великият английски драматург е и съпритежател на лондонския Globe Theatre. Който си има и собствена трупа - The King’s Men. Дори да подяжда изкуството, и до днес – или особено днес…? - финансовият успех на един театър зависи от благоразположението на разнородна публика. От запълнени трибуни на добри цени. Е, изкуството си е изкуство - бизнесът бизнес… По времето на Шекспир театърът е шоу-бизнес. Забавление за масите подобно на днешни мюзикъли, концерти и други зрелищни стълпотворения. Представления играни в огромни зали. С до … 3000 места. На сцени, разположени в покрайнините на града. В квартали за всевъзможна народна разтуха – от арени за борби (напр. мечка на синджир срещу кучета и хора…) и публични домове до таверни и пивници. Всяка седмица до 15000 човека посещават тогавашните театри. Шарена смес от социални прослойки. Свиркат, тропат, пляскат, подвикват. Като на футболен мач днес. Сигнализират съпричастност към играното на сцената… 

Да скочим обратно в настоящето. На 12.05. Народният театър премиерно представи гърдевия прочит на „Венецианският търговец“. Гледаме мащабен спектакъл - с голям екип, внушителни реквизити и финансово обезпечение. Залата е пълна. Овациите щедри. Политически най-некоректният според днешните разбирания шекспиров текст за пети път е на сцената на Народния. Продължава да интригува. Интригувайки различно в различни исторически периоди. В националсоциалистическа Германия става перфидно средство за очерняне на еврейството. Играе се обаче и в предхождащата Третия райх първа немска демокрация - Ваймарската република. Над 150 пъти годишно в 25 различни постановки. Продължава да се играе по целия свят и след Втората световна война. Тайният главен герой е еврейнът Шайлок. Контрапункт - същинският главен герой, венецианският търговец, християнинът Антонио. На него е наименувана пиесата. Вече над 400 години личният и културен сблъсък между двамата приковава интереса на публики от различни епохи. Днес Гърдев го изследва като сблъсък в глобализиран свят.

Спор няма. По онова време Република Венеция е авангард на глобализацията. Космополитна, мултикултурна. Пътешественици съобщават за „величествено и опасно смесване на толкова много народи“. Венеция отприщва фантазии и мечти. Става еталон за елитите на Европа – включително лондонските. В нея възникват разпалващи въображението моди, нововъведения, светско разточителство, архитектурен разкош, изящно изкуство, куртизански потайности, пищни карнавали с маски и какво ли още не. Във Венецианската лагуна живеят хора от цяла Европа, Африка и Ориента. Сред тях и евреи. Само във Венеция евреите могат да разчитат на правна сигурност. На закони, които безпрекословно се спазват. Които ги пазят от Инквизицията и други възможни набези. Евреите са облагани с високи данъци. Като нехристияни обаче имат право на лихварство, което за християнина е забранен грях. Първоначално е забранено да живеят и купуват земя на територията на града. В 1516 г. това се променя. Градската управа приема решение за строеж на първото гето. „Гето“ е име на един от островите в лагуната. Там следва да се изолират еврейските заселници. В последствие гето става нарицателно въобще за територия, отредена за обитаване от евреи. Денем евреите са длъжни да носят червени шапки, за да са разпознаваеми. Всяка вечер гетото се заключва и охранява. Разходите поемат обитателите. Стеснени но защитени, в него живеят около 700 семейства. Броят бързо нараства след изгонването на евреите от Испания и Португалия. Това налага в средата на 16 в. създаването на второ гето - „Ghetto nuovo“. Чак през 1796 г. Наполеон разформира венецианското гето.

Още през далечната 1290 г. крал Едуард I изгонва евреите от Англия. Американският специалист по Шекспир и Елизабетанската епоха Стивън Грийнблат - самият той с ашкеназко еврейско потекло от Литва, припомня: „Англия бе първата нация в средновековния християнски свят, която без прецедент със закон изгонва цялото си еврейско население, като всеки дръзнал да се завърне заплашва със смъртно наказание.“ Историята показва, че за сценичната интрига, която заплита, Шекспир има на разположение предразсъдъци, трупани с векове. До немалка степен в Средновековието - епоха, наречена на английски The Dark Ages (тъмните времена) - но и в зачеващата по негово време европейска модерност.

Не по-различно от подобни постановки с действащи лица евреи, които се играят по негово време, английският класик прибягва до образ на еврейн-злодей. Това е част от тогавашна политическа коректност. Дори звезди като Шекспир и неговите King’s Men не могат да я прескочат. Шайлок - еврейнът в шекспировата пиеса, таи ресентимент срещу християнина.

Ресентимент, наслоен от вековни унижения. Завзел психиката му до помрачаване на разума - до изблик на желание за мъст с ирационални размери. Старият лихвар Шайлок е непреклонен. Иначе сребролюбец, отказва длъжникът му Антонио да погаси просрочен заем с многократно превишаваща заема сума. Дал е обет пред шабат. „Заклех се пред нашия свещен шабат да поискам точно това, което ми се полага по договор.“ Залогът за просрочие е един фунт от плътта на Антонио. По договор - от областта на сърцето. Антонио не би оцелял…

Когато е попитан за какво му е парчето човешко месо - нито може да го яде, нито да го продаде, Шайлок изрича знаменитата си пледоария: „За да ловя с него риба. Дори да не нахрани никого, то е храна за моето отмъщение. Той ме обиждаше, осуети ми половин милион. Присмиваше се на загубите ми, подиграваше се на печалбите ми, презираше народа ми, пресичаше търговията ми, отчуждаваше приятелите ми, насъскваше враговете ми. И каква беше причината? Че съм еврейн. Един еврейн няма ли очи? Няма ли еврейнът ръце, крайници, пособия, сетива, влечения, копнежи? Не се ли храни със същата храна, не го ли нараняват същите оръжия, не го ли повалят същите болести, не го ли изцеляват същите лекове, не се ли топли и разхлажда зиме и лете като християнина? Ако ни убодете, не кървим ли? А като ни унижавате да не мъстим? След като сме еднакви във всичко останало, еднакво и ще мъстим, както мъстите вие. Ако еврейн обиди християнин, как би изглеждало християнското смирение? А? Отмъщение. Ако християнин обиди еврейн, към какво смирение трябва да се придържа еврейнът, изхождайки от християнския пример? А? Отмъщение. Злостта, на която ме научихте, ще я приложа. Дори да е ужасяваща, искам да надмина учителите си.“ (Преводите са мои, от немски, б. а.)

Става ясно. Ресентимент не се появява от въздуха. От нищото. Той не е в гените или нрава на раса, етнос, религиозна общност, социална прослойка или друга произволно избрана човешка група. Той е следствие на акции и реакции в общуване между хора. Последица от фатални човешки постъпки, които Гърдев обяснява с „природен плам“ (превод на английския израз „hot temper“). Ирационални, нагоноподобни страсти и постъпки, от които в света се ражда … злото. Шайлок продължава: „Питате ме, защо предпочитам парче безполезно месо, вместо да получа 3000 дуката? Не искам да отговоря. Приемете просто, че ми се полага. Този отговор достатъчен ли е? Представете си, че в къщата ми съм тормозен от плъх и, за да го отровя, искам да похарча 3000 дуката. И този отговор ли не ви стига? Не знам причина, няма да назова друга освен дълбоката омраза и непоносимост, с която ме изпълва Антонио, за да претендирам пред съд за нещо, което за мен е толкова неизгодно.“

Разбираме предисторията, разпалила омразата на еврейна Шайлок към християнина Антонио. И в личен, и в социален план. Гърдев гради парадигма - във всяка онеправдана, репресирана човешка общност, подложена на подобно унижение, е заложена подобна реакция. А, следвайки печалбата, логиката на късния капитализъм отприщи глобализъм. Миграция без прегради. И в географски, и в идейно-ментален, и в технологичен, и във всякакъв друг смисъл. Преобразява, заличава, уеднаквява. Без да пита за съгласие. Създава нови и нови допирни точки. Допирни точки между … различни. Между местни и чужди. Между традиционни и нетрадиционни. Между вкоренени в територия и светоглед и транзитиращи. Между идентични и неидентични. Ако щете дори между полово утвърдени и полово неопределени. Както и между произволни други деления. Допирната точка, колкото обогатява, толкова противопоставя. „Природен плам“ припламва в сблъсък на цивилизации. Наследеният западен монопол отстъпва. Пламна … геополитиката. Ще … оцелеем ли?

Явор Гърдев пояснява търсенията си във „Венецианският търговец“ така. „Подобно на отворените търговски общества на ранната модерност, сред които едно от най-процъфтяващите е венецианското, съвременното глобализиращо се общество също изобилства на конфликти, които не могат да бъдат обяснени с доктринални, етнически и полови идентификации, а изглеждат като резултат от предшестващ всякакви идентификации „природен плам“. С „природен плам“ преводачът на пиесата проф. Александър Шурбанов превежда шекспировия израз "hot temper“. Гърдев търси причини за междуобщностни антагонизми. Намира ги в подсъзнателни, ирационални предразположености и рефлекси на самия човек, объркващи сметката на разума. Същевременно прокрадва призив. Излизане от наследени представи и идентичности в полза на някакво уеднаквено добруване. Това добруване, за което цветно пледира глобализмът, изисква обаче свръхрационален - изцяло логичен и материално редуциран индивид, какъвто човекът не е. Вероятно и никога няма да бъде…

Имаше сякаш нещо в културната традиция, което култивира „природен плам“. Ако разбира се глобализиращият, късен капитализъм се сети. Ако реабилитира мъдростта (колкото и да му обърква логиката …). Нека си припомним съжденията на еврейна Исус върху еврейския старозаветен закон „око за око и зъб за зъб“, прозиращ в светогледа на Шайлок. „Слушали сте, че бе казано: „Око за око и зъб за зъб.“ Аз пък ви казвам: Да не въздавате за стореното зло. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. А на този, който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и горната си дреха.“ „Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си и мрази врага си.“ Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят…“ До скоро следвоенна Европа считаше тази мъдрост за свой генетичен код. Прокламираше миролюбие и толерантност… Реални човешки права… И … човещина. Ако чуят тирадите на днешните, лицата на създателите на тази следвоенна Европа биха поруменели от … срам.

През 70-те години пиесата „Венецианският търговец“ в САЩ е забранена за изучаване в училищата. Счетена е за проводник на антисемитизъм. Харолд Блум е литературовед и шекспиров тълкувател от еврейски произход, роден в Ню Йорк. Мнението му: „Трябва да си глух, сляп и глупав, за да не съзреш, че шекспировата велика, но и подвеждаща комедия „Венецианският търговец“ е дълбоко антисемитска. Холокостът я направи непоставима на сцена.“ Наложени режисьори и актьори и до днес се свенят пред шекспировия текст. Или излизат от неловкото положение, в което поставя образът на Шайлок, трансформирайки го в шарж. До някаква степен и Гърдев прави това. Поставя под надслов: „Играчка-плачка. Природен плам, доброжелателно зло и глобални културни конфликти“. Така или иначе, появата на пиесата сега – особено на фона на страсти и морални дилеми около войната в Газа – е смело начинание. Както за режисьора, така и за актьора Самуел Финци в ролята на Шайлок. Финци умело изиграва стария лихвар като истеризиран страдалец, който предизвиква повече съжаление отколкото неприязън.

Нека се върнем към метафората, върху която обърнах внимание в началото. Изхвърлените чували с дукати. Негласната подкана за озаптяване на сребролюбието, което Гърдев интерпретира като природен плам в действие. Влага в тази метафора специално старание. Важна му е. Решава да я надгради акустично. Зрителят чува добре. На финала от чувалите, обявени за пълни със златни дукати – противно на очакванията! – кънти на … парченца евтина пластмаса. Като чупливата, използвана в … евтини детски играчки. В дрънкалки. Звуковата алегория провокира. Това ли било…? За това ли тези човеци вгорчават животите си? Вгорчават живота един на друг … Съществуват от неволя в неволя. Заради … глуповато потракващи пластмасови жетончета!? А къде се изпариха разум и човещина? Дукатите-жетончета ли ги изпариха? Те ли изпаряват потенциала на творението? Трябва да му се признае на Явор Гърдев. Умее да преведе абстрактна несгода в конкретен, сетивен образ - природен плам, прелял в сребролюбие, свършва със скръб…

Алюзията завършва оптимистично. Алтернатива има. Човешкото вродено умение за любов и страст излиза от материалния усой. В края на постановката скобата се затваря. Ако в началото венецианският търговец Антонио изповядва пред приятели меланхолия: „Приятели, не знам, защо съм тъжен. Откъде ми идва. От какво естество е. Не знам.“ То на финала, след изхвърлените дукати, тъгата се разсейва. Зрителят я вижда да преминава в радост. Нещо се отприщва.

Явор Гърдев прави един съвременен, пищен спектакъл. Стилът показва колко интегриран е вече българският театър. Представление с тези костюми (на Свила Величкова) и декори (на Никола Тороманов), с хладния, дистанциран актьорски жест, би могло да е режисьорско решение на всеки по-голям, авангарден западен театър. Постановката на Гърдев не пропуска да спази и наложилия се напоследък негласен консенсус за сценично присъствие на хомоеротика. Проличава във взаимоотношенията на Антонио с приятелите му. Загатната е и при Порция. Тя до последно се колебае дали ласките на Нериса – нейната слугиня, не са достатъчни пред нуждата да избира съпруг. Дали тази приспособеност на съвременния български театър – тези отворени обятия за сливане с общ цивилизационен код – е преимущество или не, оставям зрителя да реши. Изкушението да се уеднаквим със западния образец за сметка на отличително свое е трудно устоимо. В този смисъл постановката на Народния театър е глобализация в действие.

Следете новините ни в GoogleNews