На Димитър Атанасов, който ни гледа от своята небесна кръчма

Дървената пейка в празния църковен двор му се струваше най-удобното място, на което беше сядал някога през живота си. Протегнал лявата си ръка по протежение на облегалката и преметнал крак връз крак, той жадно подлагаше лицето си на кроткото зимно слънце, прокрадващо се през облаците.

Днес не се чувстваше добре. Докато измина стотината метра от дома си до църквата, се задъха, а преди да седне на пейката, вече виждаше черни кръгове пред очите си. Явно умората от последните дни си казваше думата, а и годините зад гърба му също. Но не беше само това. И той много добре го знаеше. Тези пристъпи на слабост не бяха от вчера, но постоянно си търсеше причини да не отиде на лекар. А и болниците му напомняха за съпругата му, която си отиде твърде млада от този свят.

Не е вече за мен тази работа, оправдаваше се пред себе си Петър, премрежил поглед от слънчевите лъчи. Но откакто се помнеше, само с това си изкарваше хляба. От сутрин до вечер разлепваше афиши и плакати из града. Понякога му даваха и некролози, но от тях печалбата беше доста слаба. Рикшата му, както той наричаше велосипеда си с три колела, можеше по всяко време да бъде забелязана из улиците на града. А след нея по стени, табла и огради с всичките си цветове грейваха ярки съобщения за концерти, за театрални постановки, оперни представления, литературни премиери... И баща му беше плакатаджия. Израсна покрай него, носеше му кутиите с лепило и рулата с афиши, а когато старият се залежа, покосен от годините, болестите и умората, Петьо грабна и баданарката.

Най-много работа му се отваряше по време на избори. Тогава едва смогваше. Лошото беше, когато се окажеше, че чужди плакати са поставени върху неговите, преди още да е изсъхнало лепилото. Не понасяше политиците и затова дръпваше по една баданарка лепило върху самодоволно ухилените и гладко избръснати лица. От това физиономиите им сякаш ставаха още по-мазни и нахално лъщящи.

Привечер Петър се прибираше вкъщи, измиваше се от лепилата, хапваше нещо надве-натри, обличаше чисти дрехи и идваше тук. Това си беше неговата пейка в неговата църква. Купуваше свещи и ги наричаше за близките си, докато ги палеше. Долу за мъртвите – за жена му, за родителите и сватовете, отдавна преселили се в отвъдното. Горе за живите – за сина му, който си вадеше хляба в чужбина, за дъщеря му, омъжена чак в другия край на България, за брат му, който си остана на село. Все по-рядко ги виждаше. Най-вече по скайпа на компютъра, който децата му бяха донесли наскоро. Но нали не разбираше от тази техника. Нещо се повреди машинката и сега той търсеше някой, който да я поправи.

Сам си беше Петър. По цял ден, докато въртеше педалите и размахваше баданарката с лепилото, срещаше много хора и нямаше време да мисли за това. Но вечер, когато се прибираше вкъщи, самотата го обгръщаше като леден покров. Домът му се струваше все по-чужд, празен и студен. Затова и идваше тук за час-два. На тази пейка и в църквата му беше много по-уютно, отколкото в празния панелен апартамент. Тук не чувстваше студ. Грееха го пламъчетата на свещите, които беше запалил за любимите си хора. Не беше сам. Говореше си с близките си, с иконите на светците, пред които се молеше. А после оставаше с мислите си на пейката, докато се стъмни…

През затворените си клепачи почувства, че слънцето се е скрило зад облаците и премигвайки, отвори очи. Вече беше време да си тръгва. Днес Петър не успя да запали свещи за любимите си хора – нито за живите, нито за мъртвите. Още се проклинаше. Оказа се, че в джобовете на чистите дрехи, които облече за църквата, няма и една стотинка. Всичките му пари бяха останали в оцапания с лепило работен гащеризон. Нищо, ще пропусне една вечер. Бог ще разбере и ще му прости. Ще му простят и любимите му хора. Но как можа да ми се случи точно на Бъдни вечер, косеше се Петър. Той твърдо вярваше, че точно на този ден молбите му за здраве, късмет и щастие на живите и за покой на мъртвите ще бъдат чути най-добре. И със сигурност щеше да се върне вкъщи за пари, ако не беше тази слабост, която го задържаше все повече и повече на пейката. Обикновено пристъпите му бях по-кратки. Като поседеше някоя и друга минутка, силите му се завръщаха. Но сега не беше така. Колкото повече седеше, толкова по-изнемощял се чувстваше. Нищо не го болеше и се чувстваше толкова лек, че ако пожелаеше по-силно, сигурно щеше да литне.

Петър се размърда, опита се да стане, но коленете му се разтрепериха. Черните кръгове отново заиграха пред очите му и той се отпусна вяло на студените дъски. Още малко ще поседи, само да събере сили. После ще отскочи до вкъщи за пари и ще се върне. Все пак днес е Бъдни вечер. А утре е Коледа – все празници, на които човек трябва да бъде с близките си, с любимите си хора. Независимо в кой свят и в кое време се намират в момента. Трябва да запали по свещичка за всеки един от тях, после да се помоли пред иконите, да целуне сребърната ръка на Богородица с младенеца, да пусне едно левче в дискоса, както го е правил всеки божи ден... И чак тогава ще се прибере у дома. Така е редно. Само така отново щяха да бъдат заедно...

Един голям бял гълъб изпърха с криле пред него и прекъсна мислите му. Петър се вгледа в него през настъпващия мрак и чернилката, които все по-плътно премрежваха погледа му, и изумен отвори широко очи. Не беше гълъб...

Още по темата

24/12/2014

Нашите автори

Така ще направиш: Коледен разказ от Здравка Евтимова

24/12/2013

Нашите автори

Трите континента: коледен разказ от Здравка Евтимова

23/12/2013

Нашите автори

Коледен разказ