Марина и Николай живееха в малка къща с двор в квартал Павлово. И двамата бяха лекари. Синът им Славко учеше в Америка. Беше първа година студент и тримата решиха тази година да не си идва за Коледа, за да не харчи пари.

До полунощ оставаха няколко часа. Украшенията по елхичката просветваха в ъгъла. Марина беше привършила с готвенето, оставаше й само да сервира масата. Тя беше горда със себе си, че и този път успя да натъкми постните ястия, които по традиция присъстват на коледната трапеза - пълнени чушки с боб, постни сарми, чесън, тиквеник, орехи, мед, леща... Николай излезе да прибере колата от улицата вътре в двора, заключи двете крила на портата с велосипедния шифър, погледна небето и се прибра в къщи.

- Май ще вали сняг - каза.

- Време му е - отвърна Марина. Тя седеше на дивана и бродираше. Откакто Славко замина, се бе пристрастила към бродирането на гоблени. Признаваше, че това страшно я успокоявало.

- Кога ще ядем? - попита Николай.

- Ти си интересен човек. А после цяла вечер какво ще правим. Има време.

След двайсет и повече години брак Николай познаваше Марина като петте пръста на ръката си. Знаеше колко й е криво сега, че Славко няма да си дойде. И че всичките пари, които изкарваха, едва стигаха за текущите разноски и за студентската такса на Славко, макар и единият, и другият да работеха, кажи-речи, денонощно. Двамата даже се бяха разбрали нищичко да не си подаряват. Но все пак той й беше взел една шнола за коса и един парфюм. Обяснението за шнолата беше следното. Навремето, в студентските им години, и двамата страшно харесваха разказите на О'Хенри. И особено един разказ, май че се казваше "Даровете на влъхвите", за двама млади, които нямали пари за коледни подаръци и затова момичето си отрязало и си продало дългата красива коса, за да купи на любимия си ланец за часовника - единствената му хубава и скъпа вещ, а той междувременно си продал часовника, за да й купи гребенчета за дългата красива коса.

Такива работи.

На Николай му се прииска да си припомни този разказ, но старата зелена книга на О'Хенри отдавна беше изчезнала при преместванията им от жилище в жилище.

Та с шнолата Николай искаше да върне Марина в студентските години. Но тя отдавна нямаше онази буйна начупена коса и той малко се притесняваше да не я засегне неволно - жените на нейната възраст ставаха непредвидими. А имаше и друго. Парфюмът "Oui", който й беше купил, беше доста скъп. Вчера беше влязъл напосоки в един скъп парфюмериен магазин на "Солунска". Нищо не разбираше от парфюми и се почувства страшно неловко вътре. На всичкото отгоре продавачката беше такава млада и хубава, че погледът му направо се преплете. Пъпчето на момичето беше голо и украсено с бисерче, очите й бяха бадемови и жарки и Николай, отмествайки постоянно погледа си от бляскавото пъпче, взе първия парфюм, който тя му предложи, давайки почти всичките си пари. А днес вече изобщо не беше сигурен дали парфюмът ще бъде подходящ за жена му, дали не е прекалено "лекомислен" и затова напрежението му с всяка измината минута растеше.

Добре, че Марина, както бродираше, се бе загледала в някакъв филм по телевизията, "Коледа в мола". Николай, между другото, го беше гледал. Онова лято, когато стоеше без работа, той изгледа всички филми от кварталната видеотека. Сред тях беше и този, "Коледа в мола". В него ставаше дума за някакво семейство, което отива тъкмо на Бъдни вечер да пазарува в един "мол", подмамено от обещанието за разтърсващо изкарване на празника. Бащата, майката и синът кръстосват етажите, зяпат, купуват си по нещичко, сядат в някое от безчислените заведения да пият сок. Всички посетители са доволни, усмихнати и белозъби. Изведнъж по вътрешната радиоуредба се разнася металически глас. Гласът призовава гостите и клиентите да не изпадат в паника. Съобщението се повтаря многократно. Следва и обяснението - градчето е нападнато от огромната горила Кинг-Конг, избягала от някаква лаборатория, която вече се е насочила към въпросния "мол", привлечена от яркото осветление. Клиентите на етажа, на който се намират бащата, майката и синът, се струпват накуп. Разнасят се чести писъци, по-смелите се опитват да надникнат през огромните прозорци навън в снежната нощ. Дочува се глух тътен, който приближава. Явно това са стъпките на горилата. Сградата на "мола" започва да се тресе. В огромната витрина се мярва огромна като паметник сянка.

Добре че филмът е възстаричък, помисли си Николай, та всичко изглежда толкова бутафорно. Марина обаче беше зарязала гоблена и с изопнато лице следеше действието. Той също хвърли поглед към екрана. В този миг огромната витрина тъкмо се разлиташе на парчета. Обезумялата тълпа се люшна назад. В сградата нахлу огромна космата ръка. Ръката изглеждаше съвсем като истинска.

- Защо гледаш тия тъпотии? - попита Николай. - Хайде да слагаме масата.

- Чакай - каза Марина. - Филмът ей сега ще свърши.

Появи се и лицето на горилата. Николай с интерес наблюдаваше реакциите на жена си. "Колко е остаряла - помисли си. - А какво гадже беше. Коремът й беше точно като на онова момиченце от магазина. Е, вярно, без бисерчето." Сети се за една Коледа в ония години, преди да се роди Славко. Бяха тръгнали с влак при свои прители в Сопот. Влакът обаче заседна поради обилния снеговалеж. Един мустакат кондуктор мина да успокои пътниците. Явно беше почерпен, защото беше накривил сватбарски фуражката си назад. Каза, че се очаквало да разчистят релсите до няколко часа. Марина и Николай бяха сами в купето. Кондукторът смигна на Николай, извади шише ракия и им сипа в две чашки. Влакът потегли чак призори.

Когато напрежението във филма стигна зенита си, металическият глас пак се обади, обагрен ненадейно с топло човешко звучене, за да съобщи, че горилата Кинг-Конг била просто хитроумен рекламен трик на огромния "мол". Хората бързо се отпуснаха и се наредиха на километрична опашка, за да получат шоколадови дядоколеди и знаменца тъкмо от огромната механична маймунска ръка. С тази сцена филмът свърши. Николай изключи телевизора. Лицето на Марина се отпусна и тя стана да сервира.

Наредиха масата. Запалиха три свещички. Застанаха прави до масата и произнесоха тихо "Отче наш". "И пази, Боже, Славко!", добави наум Николай. Сетне седнаха и започнаха да ядат.
- Утре погледни под елхата - каза Николай. - За всеки случай. Да не би да има нещо за теб.
- Ще те убия! Нали се разбрахме бе, Ники. Какво си ми купил? Хайде, давай ми го бързо.
Николай й връчи пакетчето с подаръците. Марина изпищя от радост. Отвори парфюма, напръска се, сложи си шнолата. Изглеждаше щастлива. Прегърна го през врата и го целуна досущ както целуваше онази Маринка от купето в заседналия влак - с меки влажни устни.

- А аз нищо не съм ти купила - рече. - Всъщност, и аз ти купих нещо. Но струва само 2 лева. И ме е срам да ти го поднеса.

Отиде до антрето и се върна с една олющена зелена книга. Беше старото издание на разказите на О'Хенри, купено вероятно от улична сергия.
Двамата поседяха още малко и си легнаха, без да раздигат масата, какъвто беше обичаят. Николай заспа бързо. Марина се засмя, когато видя, че си е подложил под брадясалата буза зелената корица на книгата. А после и тя затвори очи - да си погледа на спокойствие своя Славко.