Битката за Италия във Втората световна война. Филм на Камен Невенкин

На 10 юли 1943 г., в разгара на битката за Курск, западните съюзници на Сталин извършват десант в Сицилия. Така е дадено началото на една от най-продължителнителните от хронологична и най-пренебрегваните от историческа гледна точка кампании на Втората световна война – италианската. Човешките й измерения пък включват всичко, което би направил един филм или роман добър – има драма, предателство, страх, смелост, отчаяние, упоритост, възмездие и интриги. Има и добри, и лоши герои. И хепиенд, разбира се. Защото да свалиш фашизма, да победиш нацизма и да избегнеш комунизма си е направо хепиенд.

Първите планове да се завземе Сицилия датират от есента на 1941 г. и са чисто британски. За по-реалистичен сценарий, който включва прехвърлянето на боевете на Апенинския полуостров и напредване към Германия от юг обаче може да се мисли едва след встъпването на САЩ във войната и съюзническата победа в Северна Африка, т.е. от пролетта на 1943 г.

При планирането обединеното англо-американско командване залага на всички аспекти на модерната стратегия: военни (широкомащабна морска инвазия), дългосрочни (постоянни въздушни удари по италианските комуникации, но и по заводите, даже и тези в Германия), логистични (всичко необходимо трябва да се докарва по море), политически (след тежките поражения в Африка и Русия, Италия е склонна да излезе от войната), психологически (италианците са крайно изтощени и обезверени от постоянните загуби) и маскиращи (предприети са редица действия за да бъдат заблудени немците за точното място на десанта). Като цяло западните съюзници считат, че с малко повече късмет подготвяният удар ще е достатъчен, за да извади Италия от войната, което ще гарантира и бързото им придвижване чак до австрийските Алпи, още преди края на 1943 г.

Германското ръководство също се готви за предстоящата битка. Хитлер и генералите му усещат, че съюзът им с Италия е към края си и разработват план за светкавчина окупация на страната, както и обезоръжаване на италианските войски, включително и тези на Балканите. Тъй като не е ясно къде точно ще ударят съюзниците, войски са разположени на всички ключови локации.

Започналата на 10 юли англо-американска инванзия в Сицилия реално е първата операция във военната история, която комбинира едновременен морски и парашутен десант в такъв мащаб. Островът е завзет в срок (на 17 август, т.е. два дни по-рано от планираното), но немците не правят драма от това, защото успяват да евакуират войските си през Месинския проток.

По-важното е друго – навсякъде местните посрещат съюзниците като освободители, а очертаващото се поражение сваля доверието на Великия фашистки съвет от Мусолини и на 25 юли крал Виктор Емануил разпорежда ареста му. За заметсник на Дучето той посочва маршал Бадолио, който скоро след това започва тайни преговори за мир със Съюзниците.
Капитулацията и окупацията на Италия

Капитулацията на Италия е официално подписна на 3 септември, когато първите британски части дебаркират в Калабрия, на върха на „ботуша“. Официално тя е обявена на 8 септември и именно тогава настъпва невроятен хаос. Вместо да организират съпротива и да подготвят армията и държавата за неизбежната германска реакция, кралят, Бадолио и министрите му изоставят всичко на произвола на съдбата и бягат при съюзниците. Италианците никога не прощават това овчедушие на Виктор Емануил и на референдума през 1946 г. категорично гласуват за република.

Германската реакция наистина е безкомпромисна и бърза. Незабавано е окупирана цялата страна, включително Рим и италианските зони на Балканите. На 12 септември, след светкавична акция на парашутисти, Мусолини е освободен и възстановен на власт. Той ще възглави марионетно правителство на т.нар. република Сало, но вече никога няма да бъде познатият могъщ Дуче, а по-скора карикатура на себе си. В окупираните от немците зони ще се възцари терор, ще започне лов на евреи и инакомислещи, а като ответна реакция ще се появи мощно партизанско движение.

В съюзническата зона пък ще се тръгне изцяло по линия на компромиса, а на Италия, формално управлявана от Бадолио, по настояване на Чърчил ще й бъде признат статут на съвоюваща страна, въпреки че реално на фронта няма значитилни италиански сили, които да се бият редом със Съюзниците. (Такъв статут обаче няма да бъде даден на България и другите бивши нацистки сателити.) След войната пък военнопрестъпникът Бадолио даже няма и да бъде съден.

Зле организираната капитулация ликвидира буквално за дни някога могъщите италианска армия и флот. От около 2 милиона италианци в униформа над милион попадат в плен, други 30 000 загиват в краткотрайните боеве с немците, а над 200 000 избират да станат партизани в родината си или на Балаканите. В германски ръце попадат огромни количества въоръжение, запаси и почти цялата промишленост на кралството. Десетки бойни кораби успяват да достигнат съюзнически пристанища, но много други са завзети от немците, включително на екзотични места като Франция, Малйзия и Япония. Модерният линеен кораб „Рома“ заедно с около 1 600 души екипаж пък е потопен от Луфтвафе при опит за бягство. Те ще влязат в общото число италиански човешки загуби, което за периода от септеври 1943 г до май 1945 г. е над 200 000 души.

Масираното германско военно присъствие в Италия (около 30 дивизии и авиация) бързо охлажда нереалистичните амбиции на Съюзниците за бърза победа. Тяхната кампания на Апенините започва с масиран морски десант при Салерно, южно от Неапол, но той почти завършва с катастрофа. (Въобще, когато говорим за италианския фронт, трябва да имаме впредвид че в нито един момент Вермахтът не е хванат „в крачка“ от вражеска атака.) В крайна сметка съюзниците спасяват положението, а на 1 октомври 1943 г. превземат и Неапол. Скоро след това обаче са спрени отново.

Линията „Густав“

Между тях и Рим стои най-солидната отбранителна позиция, линията „Густав“, изградена по планинските сколонове по нареждане на германския главнокомандващ в Италия фелдмаршал Кеселринг. Ключовото място в нея е градчето Монте Касино, което прикрива пътя към столицата. Цялата зима на 1943/44 г. американци, северноафриканци (под френски флаг), новозеландци и индийци (под британски) напразно щурмуват превърнатият в крепост град. Германските парашутисти които го отбраняват се отбраняват с дяволска упоритост и така си заслужават съответния прякор лепнат им от Гьоринг.

В опит да се промени ситуацията, по нареждане на Чърчил на 21 януари 1944 г. е извършен голям морски десант в тила на немците край Анцио, южно от Рим. Кеселринг реагира светкавично, изпраща веднага танкове и пехота и така блокира десанта недалеч от брега.

Следващите четири месеца минават под знака на две кървави позиционни сражения – тези при Анцио и Монте Касино. Ситуацията се променя едва в края на май, когато новопристигналият полски корпус (съставен от поляци, освободени от съветски лагери с разрешението на Сталин), проявявайки изключителен героизъм, пречупва немската съпротива в Монте Касино и отваря пътя към Рим. Германците отстъпват в безпорядък.

Жадният за слава генерал Кларк

Вместо да пререже пътя им за отсъпление, жадният за слава американски командващ силите при Анцио генерал Кларк се устремява право към столицата. Рим е превзет без бой на 4 юни, но славата на Кларк е мимолетна защото два дни по-късно се случва събитието на годината – десантът в Нормандия – и всички други новини остават на заден план.

Славолюбието на Кларк позволява на Кеселринг да изтегли войските си на север. През цялото лято те дават сериозен отпор на интернационалните съюзнически сили към които вече са се присъединили гърци, бразилци и южноафриканци. Флоренция пада на 4 август, по-късно е отстъпен и Римини, но през есента времето се влошава, офанзивата зацикля и накрая спира в планините, на подстъпите към Болония.

Краят на Мусолини

Съюзническата офанзива се подновява отново на 9 април 1945 г. Тогава Третият Райх е вече пред колапс и на армиите на Кеселринг не им остава много време за съпротива. Тя приключва на 2 май 1945 г. когато те официално капитулират.

Мусолини, подобно на Хитлер, не успява да види това, защото няколко дни по-рано е екзекутиран от партизаните заедно с любовницата си.

Съюзниците и Оста губят съответно около 70 и 90 хиляди убити в кампанията. В резултат на нея Хитлер успява да подсигури южните подстъпи към Райха и да забави колапса му.

За съюзниците Италия е най-вече база за бомбардировачите им, второстепенен участък приковаващ големи немски сили и ефективна преграда срещу разпространението на комунизма на Запад.

Следете новините ни в GoogleNews