През последните години премиерът Бойко Борисов се понаучи да говори, но понякога пак „ръси бисери” и особено, когато го хванат не дотам подготвен. Например в първото си телевизионно интервю за слуховете, че на генерал Румен Радев ще бъде издигната кандидатурата за президент от БСП. От думите му излизаше, че тежкò на онази партия, която допира за изборите до генералите. Той май забрави, че също беше действащ генерал или счита, че генералите от МВР са кадърни за премиери, но не и генералите от армията за президенти.

Депутатът Атанас Атанасов, който по едно време също беше някакъв генерал, се изцепи по телевизията и заяви, че от 18-годишен генерал Радев е в армията, вече 35 години не е могъл да се развива като личност и има тесен мироглед. Побърза обаче да уточни, че това не важи за него, защото генералското звание му било дадено като признание за пътя му в политиката. Впрочем той нищо не спомена за дясната кандидатура за президент на генерала пак от авиацията Съби Събев, който също е читав човек.

Като ученици на Бойко Борисов и на Атанас Атанасов историята не ще да е била любимият им предмет. В противен случай трябваше да се сетят, че генезисът на понятието за владетеля-воин се губи в древността – те почти всички били високо грамотни, изявени прависти, дипломати и икономисти – изобщо политици и военни стратези.

Тъй като повечето от тях управлявали в различни от сегашните геостратегически реалности, може би ще трябва да се задоволим с отправна точка от по-близки и модерни времена, например от Великата френска революция (1789 г.) Извън анализа обаче ще останат проблемни личности като испанският Франко, чилийският Пиночет, китайският Чан кайши и други.

Европейски практики

Най-напред, разбира се, следва да си припомним за великия Наполеон Бонапарт - за 19 години провел 12 военни кампании, в които спечелил над 60 сражения. Той реално няма живот извън армията - на 24 години става бригаден генерал, на 26 вече командва Италианската армия. Разпуска Директорията и става Първи консул на държавата, а на 35 години се провъзгласява за император.

Генералите се изявяват основно при войни и често стават национални герои, а едва след това влизат в политиката. След Ватерлоо обаче за Европа следват сравнително мирни години, нарушавани от революции и войни за национално освобождение и обединение. Генерали обикновено са монарси в някои страни.

Първата по-сериозна европейска война е Френско-пруската (1870-71 г.) В нея взема участие като пруски генерал бъдещият (макар само за 99 дни) германски кайзер и крал на Прусия Фридрих ІІІ. Впрочем неговият предшественик Вилхелм І, както и наследникът му Вилхелм ІІ също са били генерали.

Преди 100 години в Егейско море пред Дарданелите кръстосват воля и ум турският генерал Мустафа Кемал и първият лорд в британското адмиралтейство Уинстън Чърчил, инициирал и ръководил злощастната операция в Дарданелите. После турският генерал се превръща в национален герой, печели почетното име Ататюрк и става президент на Турция. Що се отнася до сър Чърчил, той на два пъти ръководи като премиер Великобритания.

Пример е и германският национален герой от Първата световна маршал фон Хинденбург, 7 години президент на Германия и свален безкръвно от самия Хитлер.

И Франция дава два примера. На 84-годишна възраст героят от Вердюн маршал Филип Петен поема ръководството на сателитния прогермански режим във Виши, после едва спасява смъртната присъда.

Другият френски пример е емблематичен – Шарл дьо Гол. Интересно е, че маршал Петен по-рано бил негов командир и кумир. Герой от Първата световна война и генерал от 1940 г., той ръководи Съпротивата на Франция против нацистка Германия. После е премиер на Франция и два мандата президент (1959-1969 г.).

Няколко думи заслужава Бърнард Монтгомъри – изявеният британски главнокомандващ на 21-а група армии по време на Втората световна война. Достигнал заслужено върха на военната йерархия, единствено монархията във Великобритания и фигурата на Чърчил са пречка да стане ръководител на страната.

Югославският маршал Йосип Броз Тито е ръководител на антихитлеристката съпротива в страната, а от 1945 до 1980 г. е несменяем и неоспорим президент на Югославия.

Словашкият армейски генерал Людвиг Свобода по време на войната бил командир на 1-и чехословашки армейски корпус в състава на Съветската армия. Военен министър на Чехословакия. Следва изпълнена с възходи и спадове военна кариера. На 30 март 1968 г. е избран за президент на Чехословакия.

Полският генерал Войчех Ярузелски също участва като млад офицер в полската армия, която воюва в състава на Съветската армия. После в родината си прави бърза военна кариера – ставайки на 33 години през 1956 г. най-младият генерал в Полша. Само след 9 години вече е началник на Генералния щаб, после в продължение на 15 години е военен министър. От 1990 до 1991 г. е президент на Полша.

И едно малко отклонение: От лятото на 1946 г. в продължение на година и половина прославеният съветски маршал Георгий Жуков с измислени обвинения е последователно снеман от длъжността главнокомандващ на Сухопътните войски и заместник-министър, докато накрая е изпратен командващ Уралския военен окръг. Причината е в параноичния страх на генералисимус Сталин, че Жуков е достигнал върха на славата си и може да го измести.

Впрочем съвременниците помнят съветския лидер Леонид Брежнев в помпозна маршалска униформа.

Американската традиция

И в САЩ генералите стигат до върховете на политиката и на държавата при войни. А те не липсват: Войната за независимост (1775-1783), във военните конфликти с индианците, Мексиканско-американската война, Гражданската война (1861-1865), Втора световна война (1941-1945). Всеки седми американски президент е бивш генерал.

Първи в списъка заслужено се нарежда генерал Джордж Вашингтон - главнокомандващ на Континенталната армия по време на Американската война за независимост (1775 – 1783) и първи президент на САЩ (1789 – 1797).

Андрю Джаксън е седмият (1829-1837) президент на САЩ. Прочут с избиването на индианци. Известен с определението „твърд като стар орех”. По времето на войната с Британия е повишен в звание „генерал-майор” заради битката при Ню Орлеанс на 8 януари 1815 г., в която с двойно по-малко сили разгромява 12-хиляден британски корпус (2600 убити) с цената само на 8 убити.

Генерал Юлисис Грант командвал победоносната армия на Севера в Гражданската война, национален герой и 18-ти по ред президент на САЩ (1869-1877). Описван е като един от най–великите генерали на своето време и най–великият стратег на всички времена.

Президентът Ръдърфорд Хейс (1877-1881) също се изявява като генерал по време на гражданската война.

Джеймс Гарфийлд е третият президент-генерал от Гражданската война, повишен е като „генерал-майор” след битката при Чикамагуа през 1862 г. Убит като президент през 1881 г.

Следват трима президенти, които не станали генерали, но страхотно се гордеят със службата си в армията: Теодор Рузвелт достигнал до полковник във войната с Испания, командвайки кавалерията и постигайки с нея знаменити победи. Франклин Делано Рузвелт служи като помощник секретар на флота и му остава верен цял живот. Следвоенният Хари Труман достигнал до лейтенант.

Ето че достигнахме до емблематичния Дуайт Айзенхауер. Кадрови военен от 1915 г. През юни 1942 г. е назначен за командващ генерал на Европейския театър на операциите (ETOUSA). През 1943 г. получава четвъртата генералска звезда. През февруари 1944 г. е обявен за Върховен съюзнически главнокомандващ. В края на 1944 г. е повишен в чин армейски генерал, еквивалентен на маршал. След оттеглянето си от активна военна служба през 1952 г. генералът се завръща в САЩ като герой. Закономерно печели два мандата като 34-и президент (1953-1961). Малко известно е, че Айзенхауер е носител на званието „Герой на Съветския съюз”.

Следват двама президенти – Джон Кенеди и Джералд Форд – които също са се гордяли с лейтенантските си звания от армията.

Джордж Уокър Буш-старши е знаменателен с факта, че е последният президент на САЩ (1981-1989) ветеран от знаменитото поколение, участвало във Втората световна война. Преди това бил директор на ЦРУ (1976-1977). Не станал генерал, напуска армията със звание „лейтенант”, но по душа остава завинаги предан на армията.

А къде е България?

За първия български княз Александър Батенберг се знае, че като 20-годишен подпоручик от германската армия постъпва в руската и участва в Освободителната война. Интересно е, че според руски архиви на 15/27 април 1880 г. на Батенберг му е дадено званието „генерал-лейтенант” от руската армия. В България обаче не е парадирал с него и този факт е почти неизвестен.

Много интересен е случаят с цар Фердинанд. Пристига от Виена като лейтенант през 1887 г. След 7 г. едва 35-годишен получава званието „Мушир” (маршал) от турската армия. Расте неудържимо във военната йерархия и на 6 януари 1916 г. като главнокомандващ става „пълен генерал”. След 12 дни е произведен „фелдмаршал” от германската армия, а само два дни по-късно (20 януари) става „фелдмаршал” и от австрийската армия. Обичал да се фотографира с целия си блясък.

Цар Борис ІІІ, завършил Военното училище през 1911 г., от скромност (и по примера на руския император Николай ІІ) решил да не става генерал и останал полковник.

А с какво ще бъдат запомнени досегашните ни президенти? Желев ще остане в историята не като президент, а като честен човек без абсолютно никаква предварителна подготовка и като отнесен философ, който преди това предложи понятието „материя” да включи части от субективната реалност.

Петър Стоянов ще остане в историята, че беше неизвестен пловдивски адвокат, докато студентските дружества не го измъкнаха от нищото, а после от чужбина обясняваше какво всъщност е искал да каже на българите. За Росен Плевнелиев изобщо няма да бъдат хабени думи.

Впрочем не беше ли и Русия поставена на колене от Борис Елцин и Михаил Горбачов? Западна медия наскоро закачливо и реторично запита ако сгромолясването на Русия бе спряно от един подполковник от КГБ, какво ли щеше да направи един генерал. В същата публикация беше припомнено как ЦРУ беше ръководено от бъдещия президент Буш-старши, чиято длъжност в Русия е генералска.

Изкушаващо е да бъде припомнена уникалната мисъл на злощастен европейски политик с мустачки на български помак, че „От всеки ефрейтор може да стане учител, но не от всеки учител може да стане ефрейтор”. То може да бъде перифразирано в хипотетичното „Не от всеки генерал става президент, но от никой президент не става генерал”. Ефектно, но не е вярно! Защото малцина знаят, че българският държавен глава Тодор Живков беше двузвезден генерал от Военновъздушните сили. Не издържал сиромахът на ласкателите и се поддал на съблазънта да сложи в гардероба си генералска униформа. Все пак у него тщестлавието не взе връх и никога не се наконти като висш военен.

Политиците не долюбват военните и се боят от конкуренция във власта

Генералите изявяват най-вече по време на война своите качества на интелигентни, мотивирани и високо подготвени личности, но това естествено не допуска версията, че те едва тогава са станали такива. Във всички страни с нормални армии винаги има поне няколко генерали, които притежават потенциала да бъдат успешни президенти. Такъв беше например генерал Атанас Семерджиев. Впрочем той и генерал Ангел Марин бяха използвани за „буксири” – в определена степен Желю Желев спечели, защото избра за вице генерал Семерджиев, същия премерен ход направи и Първанов с Ангел Марин.

Допреди месец в обществото бродеше мълвата, че ГЕРБ са решени на всяка цена да спечелят тези президентски и ако трябва ще бъде номиниран лично Бойко Борисов. След като се очерта перспективата на генерал Радев, кандидатурата Борисов бе обвита в пълно мълчание, не се състоя двубоят между полицейския и въздушния генерал – дали Борисов не се притесни за крайния резултат?

Какви все пак качества, знания и опит задължително трябва да притежават президентите (държавните глави) и доколко генералите по света се вписват в тях, за да станат качествени лидери на държавите си?

Преди всичко държавният глава трябва да е стожер и гарант за суверенитета на държавата, винаги да отстоява националните интереси и да олицетворява единството на нацията, да я обединява за постигане на национални цели.

На второ място, това трябва да е надпартийна личност, не обвързана и не ангажирана с дейности в рамките на партии, макар да има своя политическа ориентация и неизявени пристрастия. Не обременеността с предишни партийни борби и вражди ще му позволи без проблем да изгражда необходимите връзки с целия политически спектър.

Президентът трябва да притежава широк поглед върху структурата на държавата и функционирането на нейните механизми, наистина да има подготовка за Върховен главнокомандващ и глава на Консултативния съвет за национална сигурност. Не трябва да се пропуска широката обща култура, опит в дипломацията, задължително владеене на чужд език.

Тези неща се „имплантират” у генералите по света още като курсанти (кадети), а в процеса на десетилетния кариерен растеж става естествен отбор на най-добрите, оформят се като лидери.

Военните, които са работили съвместно с бившите началници на Генералния щаб генерал Михо Михов и генерал Никола Колев без колебание твърдят, че те щяха да са по-успешни президенти от досегашните. На двамата генерали (както и на Петър Дертлиев) съдбата просто не им предостави шанс.

По начало политиците в света не обичат военните, защото в тяхно лице виждат изключително сериозна конкуренция във властта. Българските политици понякога се изкушават да цитират (анонимно разбира се, толкова им е общата култура) Жорж Клемансо, че „Войната е твърде важно нещо, за да бъде оставена на генералите”. Ефектна фраза, но невярна, поне за България. През миналия век именно политиците докараха на страната две национални катастрофи, от третата във Втората световна я спаси армията с пролятата кръв на Страцин и Драва.

Преди много години столичен вестник с голям тираж публикува материал под заглавие „България има политици, но няма държавници”. Че как да има, след като на властта продължава да се гледа като на „Солунската митница”, следизборното разпределение на властта е като тава с баница, от която всяка партия иска да откъсне по-голямо парче. Генералите обаче са извън тази алчна глутница.

Генерал Румен Радев и генерал Съби Събев носиха достойно пагони няколко десетилетия. Формирането още като курсанти на изострено гражданско чувство постепенно се трансформира в държавнически поглед. Те са достойни да отидат на избори, а това, че може да се срещнат като представители на противоположни политически формации, е много добре – набедените ни политици ще получат пример за коректна изборна борба, в която ще се противопоставят идеи, а не компромати.

*Авторът е полковник от резерва на ВВС