Една страна спаси евреите си. Дали защото там хората бяха по-добри?
Майкъл Игнатиеф, "Ню Рипъблик" (САЩ)

"Съотечественици" е прекрасна книга, която заявява основния си аргумент в заглавието си. Датските евреи са оцелели при управлението на Хитлер през Втората световна война, за разлика от много техни сънародници в Европа. Това се е случило, защото датчаните са смятали своите съседи евреи за свои съотечественици. При тях не е имало разделение на "ние" и "те", там всички са били "ние".

Когато през октомври 1943 г. Гестапо започва хайка срещу 7500-те евреи в Копенхаген, датската полиция не им помага да разбиват вратите на къщите. В църквите свещениците четат протестни писма на паството. Съседи помагат на еврейски семейства да избягат в селата по крайбрежието на Балтийско море, където тамошните жители им предоставят убежище в църкви, мазета и хижи, а рибарите благополучно ги превозват до запазилата неутралитет Швеция. Бо Лидегард (Bo Lidegaard), главен редактор на водещия датски вестник "Политикен", е разказал тази история, използвайки невероятно ярки непубликувани материали, предоставени от спасили се семейства, както и свидетелства на очевидци на въпросните събития – на някои от основните датски лидери (сред които и кралят) и дори на германците, издавали заповедите за провеждането на хайките. Лидегард е създал изключително човешки разказ за един от епизодите в гоненията срещу евреите, завършил с тяхното спасение.

Макар че всичко завършва добре, това е доста комплицирана история. Основната неяснота е свързана с това, че германците предупреждават евреите и позволяват на повечето от тях да избягат. Лидегард твърди, че това се е случило заради отказа на датчаните да помагат на германците. Възможно е обаче причинно-следствената връзка да е била обърната в обратна посока. Тоест когато датчаните научили, че германците оставят някои евреи да избягат, те намерили смелостта да помогнат на останалите представители на еврейската общност да се спасят. "Съотечественици" е великолепно изследване за нееднозначността на добродетелта и порядъчността.

Дълго преди войната датчаните вече били наясно, че армията им не може да предотврати евентуална германска агресия. Вместо открито да критикуват Хитлер, социалдемократическите правителства през 30-те години се опитали да защитят населението на страната от расистката идеология в съседната страна. Именно през онези зловещи години общата идентичност на всички датчани като демократично настроени граждани била внедрена своевременно с цената на големи усилия в политическата култура на страната. Затова твърденията на нацистите за съществуването на "еврейски проблем" в Дания били съвсем чужди на повечето датчани. Основната теза на Лидегард се състои в това, че човешката солидарност, проявена в тежките моменти, е била следствие от предварителното провеждане на политика на порядъчност, от формирането на политически представи, споделяни от всички граждани. Някои датчани имали антисемитски виждания, но дори и те смятали евреите за членове на политическата общност и възприемали всяка атака срещу тях като атака срещу цялата датска нация.

Представата за въпросната нация се е формирала по-скоро в смисъл на граждански, отколкото на етнически отношения. Най-важни са билиангажиментът към демокрацията и съблюдаването на закона, а не принадлежността към една обща раса или религия. Това личи от факта, че датските граждани не протестирали, когато датското правителство интернирало и депортирало няколкостотин комунисти, обявили се срещу датската монархия и заявили подкрепата си за пакта Хитлер-Сталин. Датчаните не направили нищо, за да защитят сънародниците си комунисти, но в същото време помогнали на евреите.

Реакцията на датчаните срещу нацистите хвърля светлина върху един изключително важен факт, свързан с Холокоста. Германците невинаги са форсирали въпроса за унищожаването на евреите в страните, където са срещали решителна съпротива от страна на местното население. Както става ясно от сполучливо озаглавената книга на Цветан Тодоров "Крехкостта на доброто", в България евреите са били спасени благодарение на царя, Православната църква и неколцина водещи български политици, които отказали да съдействат на германците. Защо подобно чувство на гражданска солидарност не е пуснало корени в други страни? Например в Холандия, където загинали 80% от евреите? А какво да кажем за Франция? Защо принципите на свободата, равенството и братството не са били приложени спрямо онези граждани, които френската полиция прогонила от домовете им и впоследствие депортирала, обричайки ги на смърт?

Търсенето на отговор става още по-трудно на фона на противоположните примери в Дания и България. Едно от възможните обяснения е в това, че германското окупационно присъствие в Дания не е било толкова сурово, колкото във Франция или Холандия. Датчаните, както и българите, запазили своя монарх и имали собствено правителство през целия период на окупацията. Самоуправлението им е дало възможност да защитят евреите, каквато никога не е съществувала в окупираните зони във Франиця и Холандия.

И кралят, и правителството на Дания решили, че най-реалистичната надежда за запазване на суверенитет, е в сътрудничество с окупаторите, без да се стига до колаборационизъм. Някои датчани били облагодетелствани от въпросното сътрудничество, но останалите го изживявали като нещо срамно. Населението на страната изпитвало наследена от предците си враждебност към германците. Окупацията само засилила това чувство. На свой ред германците се примирявали със студеното отношение на датчаните. Те имали нужда от тамошните хранителни продукти, а сътрудничеството на скандинавците освобождавало военни ресурси, които немците използвали на Източния фронт. Освен това нацистите искали да ги харесват. Те се стремели установеното с Дания "сътрудничество" да послужи като модел за една бъдеща европейска общност под властта на Хитлер.

От самото начало на тези нееднозначни отношения датчаните – като се започне от краля и се стигне до обикновените граждани – дали да се разбере, че ако германците започнат да преследват евреите, това ще сложи край на сътрудничеството и те ще бъдат принудени да окупират страната напълно. Известен е епизодът, в който кралят споделил с премиера, че ако немците накарат датските евреи да носят жълти звезди, самият той ще сложи такава. Думите на монарха станали достояние на обществеността и дори породили мита, че кралят яздил по улиците на Копенхаген с жълта звезда на мундира си. В действителност монархът никога не е носил жълта звезда. Не му се е наложило, защото благодарение на възражението му германците така и не въвели подобно разпореждане на територията на Дания.

Когато през 1943 г. немските власти в Копенхаген получили заповед от Айхман да прочистят града от евреите, те се изправили пред сериозна дилема. Германците знаели, че датските политици, полицията и средствата за масова информация, както и датското общество като цяло, ще се противопоставят на това разпореждане и че в случай на преустановяване на сътрудничеството с датчаните, немците ще трябва сами да управляват страната. В онзи момент германците в Копенхаген вече хранели съмнения за войната, започната от страната им. По онова време немските войски вече били разгромени при Сталинград. Вероятността от поражение подтикнала Гестапо в Полша и Източна Европа да ускори адския ритъм в лагерите на смъртта. В същото време тайната полиция в Дания започнала да търси изход от ситуацията. Тамошният гаулайтер Вернер Бест – опортюнист, склонен да си затваря очите за много неща – наистина предприел хайки срещу евреите. Но той предварително уведомявал представители на еврейската общност и те имали достатъчно време да избягат. В същото време Бест задържал обитателите на един дом за възрастни хора и ги изпратил в концлагера в Терезин. Но те били едва 1% от евреите в страната.

Това е изумителна цифра.

Когато през 1943 г. Айхман пристигнал в Копенхаген, за да изясни защо толкова много евреи успели да се спасят с бягство, той така и не уволнил тамошните сътрудници на Гестапо. Вместо това отстъпил и отменил депортирането на датчаните, които били евреи само наполовина или имали сключен брак с евреи и еврейки. Лидегард обяснява рязката промяна на курса с простия факт, че всички датски институции отказали да участват в провеждането на подобна политика. Без тяхното сътрудничество Окончателното решение (на еврейския въпрос) било невъзможно. Тоталитаризмът сам по себе си изисква висока степен на колаборационизъм; какво остава за етническото прочистване.
Когато през септември 1943 г. датчаните научили плановете на германците, кабинетът подал оставка и нито един политик не се съгласил да участва в колаборационистко правителство с германците. След като били обявени хайките срещу евреите, водещите датски политици от различни партии излезли със съвместно обръщение, в което се казвало, че "датските евреи са неделима част от народа и затова всички хора са обезпокоени от предприетите мерки, за които смятат, че нарушават чувството за справедливост на датчаните". Според Лидегард именно политическата култура, изградена върху представата за "съотечествениците", обяснява необичайната решителност и успеха на датчаните, що се касае до защитата на еврейското население на страната.

Тази подкрепа от страна на всички прослойки на датското общество явно е вдъхнала сили и кураж на евреите в Копенхаген. Когато през септември 1943 г. Гестапо започнало да претърсва сградите на еврейската общност, касиерът Аксел Херц не се поколебал да зададе на нахлулите вътре служители на тайната полиция въпроса: "Кое ви дава правото да идвате тук?". Германецът, ръководил операцията, отговорил напълно откровено: "Правото на силния". "Това право не струва", парирал Херц. Евреите в Дания се държали като хора, които осъзнават правата си, а не като жертви, търсещи състрадание. И имали пълното основание за това:  чувството им за принадлежност към датската държава се основавало върху политическата култура на страната.

Когато германците се канели да стартират депортациите, евреите били предупредени – в синагогите си – и побягнали към селските райони. Те се устремили към крайбрежието, за да се прехвърлят в запазилата неутралитет Швеция. По онези места почти нямало еврейски организации, нито пък нелегално датско движение, което да им помага. Бягството протичало хаотично, семейство по семейство. То станало възможно  само защото редовите членове на датското общество скривали истината от немците, на които заявявали, че не знаят нищо, макар че предоставяли убежище на евреите в крайбрежни селца, хотели и селски вили. Датската полиция предупреждавала укриващите се за акциите на Гестапо и сигнализирала, когато опасността преминавала, за да могат лодките с  евреите да избегнат германските патрули и да се доберат до шведския бряг. Рибарите, прекарвали евреите през Балтийско море срещу огромни суми, но все пак успявали да спасят уплашените си съграждани. Когато Гестапо заловило няколко еврейски семейства, скрили се в църквата на рибарското селце Гилелейе (Gilleleje), възмутените жители започнали да помагат на други евреи да избягат от страната. Един от тях дори се осмелил да спори с местния сътрудник на Гестапо. Той насочил фенерчето си в лицето му и възкликнал: "Горките евреи!". Германецът отвърнал: "В Библията е казано, че такава е съдбата им", на което селянинът отговорил с една незабравима реплика: "Но там не пише, че това трябва да стане точно в Гилелейе".

Но защо поведението на датчаните се различавало толкова много от позицията на много други страни в окупираната Европа? Да започнем с това, че това била единствената държава, от която пътят на спасението до неутрална страна минавал през един тесен пролив. Нещо повече – самите датчани не били заплашени от физическо унищожение. Те не били окупирани в пълния смисъл на думата, ръководните институции – от монарха до кметовете – не били разрушени. Вестниците в Копенхаген разполагали с достатъчно свобода, за да пишат за депортациите, помагайки на евреите, които още не били избягали от столицата. Относително свободното обращение на информацията не давало възможност на датчаните да си измият ръцете с твърдението: "Ние не знаехме нищо", както го направили много германци.

Но преди всичко, датското общество е било сравнително малко и еднородно, съществуващо в условията на стабилна демокрация. Дания била монархия, внушаваща уважение, и цялото общество било настроено враждебно към германците. Това потвърждава изказването на Русо, че добродетелта се възпитава най-лесно в малките републики.

Лидегард играе ролята на великолепен гид в тази история, когато не прекрачва отвъд датските реалии. Щом излезе от техните рамки, за да  задава по-всеобхватни въпроси, той губи ориентация. В края на книгата си Лидегард пита: "Дали човешките същества са добри, но слаби в своята същност? Или сме жестоки по природа, и само цивилизацията ни обуздава и контролира?". Той иска разказаната от него датска история да даде отговори на тези въпроси, но тя няма потенциала да издържи на тяхната тежест. По принцип няма универсални отговори на въпроса защо хората се държат по един или друг начин в мигове на смъртна опасност. Разказът на Лидегард всъщност показва, че всичко зависи от историята и от контекста. Дания е Дания, и това е всичко, което можем да кажем, без да накърним истината.
В заключението Лидегард прави извода, че ако съпротивата навсякъде в Европа беше толкова силна, колкото в Дания, нацистите може би никога нямаше да могат да доведат до край Окончателното решение. Той пише:

"Омразата към всичко различно не е съществувала изначално, за да бъде отприщена в определен момент. Това по-скоро е била една удобна политическа позиция, използвана при необходимост. На повечето окупирани територии нацистите я провеждали с катастрофални последствия, преследвайки интересите си. Но тази стратегия се нуждаела от резонанс сред местното общество. Възможно е било да й се противодейства с прости средства – дори в една беззащитна, окупирана страна – с помощта на настойчиво и задружно отричане на т. нар. "еврейски проблем".

За мен това е полуистина. Антисемитизмът наистина не е бил "изначална сила", използвана от нацистите в завоюваните от тях страни. Евреите са  имали различна съдба в различните страни, окупирани от германците – поне съотношението между убити и спасени е било различно. Но това не значи, че други народи са могли да постигнат успеха на датчаните. Немците са срещали различна по степен на решителност съпротива във всяка окупирана от тях европейска страна. Там, където разполагали с необходимата военна и полицейска мощ, те се разправяли с тази съпротива с неудържима жестокост. Но в страни като Дания те се опитвали да прилагат стратегия на непряко управление и били принудени да се примиряват с последствията. Там нямало как да тероризират населението, за да го принудят да им се подчинява. Затова и местните жители не оставали безучастни, когато германците арестували и депортирали сънародниците им.

Лидегард не отделя никакво внимание на една неприятна теза – че нацистите са се опитвали да провеждат стратегия на непряко управление, тъй като са приемали датчаните като свои арийски събратя и потенциални съюзници в Арийска Европа. Това обяснява защо германците са се чувствали толкова уютно в Копенхаген и защо съпротивата на датчаните ги е шокирала. За германците поляците са били "подчовеци" (Untermenschen), французите – стари врагове, но несъгласието от страна на предполагаеми арийци е била шокиращо обезоръжаваща. Защо иначе толкова свирепи бюрократи като Айхман биха отстъпили пред съпротивата на датчаните срещу арестите на евреи, сключили брак с датчани? Едно парадоксално обяснение е, че германците са капитулирали пред протестите на датчаните, тъй като заради илюзорната си расистка антропология са ги смятали за членове на собственото си семейство. Голямата заслуга на датчаните е, че са се възползвали от въображаемите семейни връзки, за да предотвратят един позорен исторически акт.

"Съотечественици" е история за една малка страна, избрала порядъчността  по сложни причини и е избегнала разплата за това по също толкова сложни причини. Тази история потвърждава старата истина, че солидарността и порядъчността зависят от плътната материя на връзките между хората, от отдавна формираните навици на сърцето (habits of the heart), от изпълнената с живот, пълноценна култура на съгражданството, а също и от лидерите, възпитаващи подобни добродетели със собствения си пример. В Дания въпросната плътна материя явно е свързала хората в едно и използваното от германците непряко управление се оказало неспособно да я разкъса. Но в други европейски страни материята била унищожена поетапно – първо чрез създаване на гета и изолиране на евреите, после – като не се позволи на безучастните наблюдатели да осъзнаят колко чудовищни са били намеренията на нацистите. Когато евреите били лишени от гражданство, собственост и права и право на социално съществуване, и им останало да разчитат само на изначалната човечност на гонителите и пасивните наблюдатели, вече било твърде късно.

Разказът на Лидегард съдържа едно сурово послание за нас, които живеем в епохата на човешките права, настъпила след тези мерзости. Ако един народ реши да използва в своя защита единствено и само човешките права и взаимното признаване на общата принадлежност към човечеството, той се излага на сериозна опасност. Датската история като че ли доказва, че няма универсална човешка верига, която да обвързва хората в тежки времена. Съществуват по-незначителни връзки на местно ниво – например специфичното разбиране за време, място и традиции, накарали датския селянин да се опълчи на Гестапо и да каже: "Не, това няма да стане тук, не и в нашето село".

Значението на тази необикновена история, свързана с една малка страна, излиза извън рамките на датския контекст. Всеки, който се опитва да разбере точния състав на съчетанието от споделени социални и политически схващания, който прави възможни проявите на гражданска доблест и рядко срещана порядъчност във времена на непрогледен мрак, би трябвало да прочете тази книга.