Волейболната надежда Виолета Бъчварова: Америка ми дава шанс за развитие, но искам да се върна

Волейболистката Виолета Бъчварова постигна голям успех като част от колежанския отбор на Мисури стейт юнивърсити. Отборът, в който тя играе съвсем отскоро, спечели щатското първенство и се класира на държавните волейболни финали. Младата волейболистка, родена в Казанлък, се състезава на поста диагонал и получава доверието на треньорите. Наскоро е наградена и с индивидуално отличие за добрата си игра.

Разкажете малко повече за това, което постигнахте Вие и колежанския отбор към Мисури стейт юнивърсити.

Първо спечелихме първенството на Мисури. След това ме наградиха като най-полезен състезател в дриймтима на щата. След състезанието се класирахме за по-високото ниво регионално състезание и спечелихме и него. Това ни изпрати на финалите на Америка. Финалният турнир е между 20 и 24 ноември и в него се състезават шестнайсетте най-добри отбора в страната. Ако нещата вървят добре за нас и побеждаваме във всеки мач, ще играем четири мача за четири дни. Засега сме на десето място. Вече знаем как са разпределени групите и срещу кои ще играем. В тази фаза вече няма слаби отбори. Това е голямо постижение за мен, но и в България всяка година съм била в топ три и в женското първенство, и при юношите. Винаги сме се борили за челните места и за мен не е чуждо да се бориш за злато.

Откога е интересът Ви към волейбола?

От десет години. Беше ясно, че ще се занимавам с това, тъй като съм израснала в семейство на спортисти. Брат ми беше волейболист и аз буквално съм проходила във волейболната зала. Когато бях по-малка, не исках да се занимавам с този спорт и упорито го избягвах, за да съм по-различна от брат си. Тренирала съм почти всички спортове, посещавала съм и школи по рисуване и какво ли още не. Но след като влязох да тренирам във волейболната зала, усетих, че това е моето нещо. И така десет години продължавам да играя.

Как се случи заминаването за САЩ?

Тази идея ми се въртеше в главата от доста години. Баща ми и брат ми много ме подкрепяха. Баща ми е бил състезател по колоездене, а майка ми е тренирала лека атлетика. Те много добре ме разбират от спортна гледна точка и винаги са ми давали крила. Това ми даде спокойствие да мечтая смело. Така миналата година се запознах с Радослав Попов и Димитър Калчев. Тези две млади момчета развиват агенция за промотиране на спортисти в Америка и за изпращането им в университети там. Нещата се случиха много леко. След пет разговора аз усетих моите треньори, проведохме онлайн връзка и бях на 100% сигурна, че искам да дойда тук.

Виолета с плакет за щатски шампион, отличена като най-резултатен играч, снимка: Личен архив

Как се вписахте в средата и как живеете там?

В момента живея в общежитие към университета, където са почти всички спортисти. В Америка съм от четири месеца. За това време толкова много неща се случиха, че имам чувството, че съм тук от четири години. Вписах се много по-лесно, отколкото очаквах. Понеже културата тук е съвсем различна, това ми беше единственото притеснение. Но аз съм комуникативен човек, а и треньорите много допринесоха за това да се чувстваме добре тук. За кратък период трябваше да сформираме отбор. Не се познавахме, а бяхме четиринайсет души, съвсем нови едни за други. За този кратък период успяхме да създадем много силна връзка помежду си – и между момичетата, и между състезатели и треньори. И успехите са налице точно заради тази добра комуникация. В отбора има французойка, полякиня, бразилка, три колумбийки, а останалите момичета са коренни жители от Мисури или от съседни щати.

Има ли разлика в отношението към Вас като спортист в България и в САЩ?

Огромна! Тук наистина се почувствах на място, защото всички искат да ти помогнат и те подкрепят. Те много добре знаят какво е да си спортист и студент в Америка. Това е много сложно. Ставаме сутрин в 6.30, тренираме, след това започват лекциите, следобед има втора тренировка. Това е абсолютно всеки ден. Имали сме седмици с по седем мача, по един за всеки ден. Спортът тук е на голяма почит, докато за България за тези десет години не съм видяла такова нещо. Това бе и основна причина да замина за Америка. Израснала съм с мисълта, че ученето и спортът вървят ръка за ръка, а на мен ми бе пределно ясно, че след завършването на средното си образование, няма да мога да комбинирам тези две неща в България. В САЩ системата е измислена по такъв начин, че нещата могат да се комбинират и то много добре. Тренировките са съобразени с университета и обратно. В България няма такова нещо. Чак сега може да се каже, че хората там все повече започват да се интересуват от спортове, различни от футбола.

Колежанският волейболен отбор на „Мисури стейт юнивърсити“, снимка: личен архив

Вашият път започва от Казанлък, какво Ви дават хората там, с което се гордеете?

Много съм горда с пътя ми в Казанлък. Отборът на града винаги е бил в челните класации на българското женско първенство и винаги сме имали силен волейбол. А и като мой роден град винаги съм го усещала присърце и за мен е било вълнение да играя пред родна публика.

Как преживявате загубите?

Аз съм емоционална и продължавам да преживявам всеки от своите мачове.

Какъв човек сте извън волейбола, имате ли време за други неща?

От доста години нямам време да обърна внимание на някое хоби, но съм много дейна и креативна. Правила съм събития и тяхното осъществяване ми е много интересно. Гледам да прекарвам свободното си време с близките си. Много държа на любимите си хора.

Кои световноизвестни спортисти обичате да гледате?

Много харесвам Елица Анастасиевич. Тя ми е идол като жена и като спортист.

Бихте ли тренирали за удоволствие и друг спорт днес?

В свободното си време не бих тренирала дори и волейбол. Интересен за гледане ми е тениса, също и бокса понякога, леката атлетика, баскетбола. Като професионален спортист не бих си позволила да тренирам друг спорт, тъй като е и опасно.

Как попаднахте в полезрението на българските медии?

Журналистите в Казанлък следят развитието ми, понеже неведнъж са ми взимали интервюта. Бях осъществила инициатива в моето училище, която нарекох Спортен ден „Запознай се със спорта“. За нея поканих осем треньори по различни видове спорт, за да презентират пред децата основните елементи от техните спортове. Там бяха общо 180 деца. Винаги съм била дейна.

Имате ли мечта или перспектива, свързана с България?

Да, всеки ден си мечтая как след четири години ще се върна в България. Никога не ми е било мечта да живея в чужбина. Америка ми даде по-добър шанс за развитие, но със сигурност искам да се върна. Оглеждам се навсякъде, където отида, и се опитвам да взема максимума от всичко, което преживявам, за да мога да предам знанията си, когато се върна в България. Много искам да се занимавам в сферата на спортния мениджмънт. Имам много идеи, които искам да развия в България и мисля, че това е моето място.

Искате ли да благодарите на някого?

Благодаря на моето семейство, защото те винаги са били най-голямата ми подкрепа. Те са опората ми във всеки момент и без тях нямаше да бъда този упорит човек, който съм, и да преследвам мечтите си. Те ми дават силата да го правя. Благодаря и на всичките си треньори в България. Научила съм и съм взела по нещо от всеки.