Знаейки, че живеем в беззаконие, да живеем така, все едно закони има

Вече не живеем по силата на закони, а по силата на прищявките на по-силните от нас. Това обаче не означава да изоставим живеенето по закон. Напротив. Време е да се върнем във времената отпреди 1989 година; и напук, демонстративно и на инат, да искаме от всички държавни служители едно нещо: да живеем според законите така, както са написани. 

На 7 юли около пладне лидерът на „Да, България” Христо Иванов беше дърпан, бутан и малтретиран от шайка мутри. Не го допуснаха да пребивава на публична държавна собственост, на която всеки гражданин на България и ЕС има безусловното право да пребивава.

Нека сега го кажа по различен начин. Пред камера и към 6 000 публика, на живо, охранители, по нищо не отличаващи се от квартални мутри, за малко да пребият бивш Министър на правосъдието, защото той настояваше за достъп до плаж, намиращ се в съседство с „морския сарай” на Ахмед Доган в Росенец, недалеч от Бургас. „Сараят” е незаконен, макар да си стои. Христо Иванов, макар разполагащ със законното право да застане на държавен плаж, не бе допуснат да застане там. „Сараят” не „се води” на Доган и дори изобщо не „се води” завършена постройка, а – строеж. Преграденият с бариера пък към него не „се води” частен, а – временно изваден от оборот, за да предпазва гражданите от падащи от строежа предмети. Затова Христо Иванов се опита да стъпи на плажа с помощта на лодка, което не бе му позволено от лица, които не се легитимираха и на които (за разлика от самия Иванов) пристигналата полиция не провери личните карти.

Единственото законно нещо в цялата тази картина е желанието на Христо Иванов да застане на държавна земя. Всичко друго е демонстрация на сила от страна на държавни мъже, за които законите са някакви смешни хартийки, произведени за залъгване на глупавите европейци.

Какво да се прави?

Лесно е. Докато ви пазиха от комунистите, драги читатели, ГЕРБ върнаха времената отпреди 1989 година. Време е и ние да се върнем там. Защото там, в онзи опит, има ценни указания, как да запазим достойнството си днес. Това е важно. Който няма достойнство, няма правото да претендира за права. Прочетете Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 година и ще видите, че е така.

Самият Христо Иванов неотдавна се позова на един изключително ценен принцип, изработен от чешкия дисидент (и бъдещ Президент) Вацлав Хавел, докато е търкал наровете в комунистическите затвори през 1970-те години. А именно: знаейки, че живеем в беззаконие, да живеем така, все едно закони има. Защото закони имаше и тогава; просто не се спазваха в угода на Партията-държава. Та идеята беше, ако достатъчно хора достатъчно дълго и достатъчно търпеливо искат законите да се спазват такива, каквито са написани, рано или късно ще дойде моментът на промяната.

Оттук следва нашето задължение, ако искаме да оцелеем с достойнство, упорито да следваме закона напук на управляващите. За всяка нередност да сигнализираме, да искаме входящ номер, да повтаряме сигнал след едномесечния срок за отговор, да съдим замесените. Да правим всякакъв такъв случай достояние на медиите, вкл. социалните мрежи. При всяка среща с чиновник или униформен, да включваме камерите в смартфоните и, при ескалация, да пускаме картина и звук на живо. Да искаме от всяко официално лице да се представи. При отказ – да поискаме от него името на непосредствения му началник. При отказ – писмо до съответния министър с копие до социалните мрежи или до медиите. При ескалация – писмо до съответния Комисар на Европейската комисия и до поне три от парламентарните групи в Европейския парламент. И – никога (освен за да спасите човешки живот) не давате подкуп.

Правил съм всичко това преди 1989 година; правя го и днес, след като „пазещите от комунистите” ни върнаха в онези времена. Досадно е, но е напълно неизбежно. Дори днес, докато се вихреше екшъна покрай морския сарай, пратих сигнал до народната милиция в Бургас. Със същото, като се замислите, се занимаваше и Христо Иванов, опитвайки се да реализира законовите си права.

Не говорим за героика, а за известна инвестиция на лично време и усилия. Ако ви се вижда прекалено сложно, има и един по-прост начин: да следваме принципа на Солженицин да не участваме в лъжа. През 1974 година Солженицин оформя този принцип така: „Най-достъпният ключ към нашето освобождение е: личното неучастие в лъжата. Нека лъжата да е покрила всичко, да владее всичко, но нека се запънем върху най-дребното: нека не управлява чрез мен!”.

Това наистина е по-лесно от горното. Да речем, предлагат ви във вашето ведомство да участвате в клевета или шашма. Просто не участвайте. Не правете пламенни декларации, но – тихичко не влизайте в схемата. Предлагат ви, във вашата медия, да напишете някаква свинщина, да речем – по повод същия този опит на бивш Министър на правосъдието да застане на държавна българска земя. Не цитирайте етични кодекси – просто не участвайте. Предлагат ви, ако сте общински служител, да подпишете документ с невярно съдържание в полза на някой големец. Нека други да сторят това. Нека те, не вие, да поемат тежестта на греха, който децата им ще изкупват.

Изобщо, когато видите нещо нередно – стойте далеч. Тогава лъжата ще има един войник по-малко. И така, един по един – ще отслабне.

Накрая – още нещо, което се правеше преди 1989 година и е задължително днес. Разпечатайте си от някой експертен сайт (например - https://www.bg-pravo.com/2013/06/9.html) списък с основните права, които имате. Винаги си го носете в чантичката. И го вадете всеки път, когато се окажете в сблъсък с някоя униформена мутра, която ви третира като крепостен на някой бей.

Мафията-държава ни върна там, където ние по-добре се оправяме от нея. Ние това сме го играли; Борисов, Пеевски, Гешев, Цацаров и цялата им компания – не са го играли.

Въпросът е да зачеркнем илюзиите и да сме адекватни на ситуацията такава, каквато е. Или, както казват американците във филма Патриот с Мел Гибсън, когато обявяват война на Англия: It has come to this. Този избор не беше наш. Не ние го искахме. Ние можем, обаче, да спечелим тази война.