В петък летя до Париж

- Вие сте блестящ преводач – подхвана господин Петров и цистерната сироп в гласа му се разля на пода в краката ѝ. Сиропът не предвещаваше щастливо бъдеще, беше сигурна Виолета.

Бъдещето, особено светлото, не я вълнуваше, то естествено беше предназначено за по-интелигентните от нея. И ето:

- Бихме могли да седнем на чаша кафе – което означаваше, че ще трябва да предаде едно преводче, „няколко странички“ до утре в два. Страничките се оказваха 47. И нали разбирате - сега финансите са ограничени, твърде ограничени, уви.

Ако беше момиче на място, Виолета щеше естествено да се поинтересува за каква я вземат – амеба, може би, но Виолета не беше момиче на място. Затова боядиса лицето си в най-меката усмивка под слънцето. В очите ѝ обаче вървеше друг филм. Поради тази причина усмивката се олющи от физиономията ѝ. Петров бе отбелязал този факт, със сигурност.

- Драга Вили – когато чуеше прилагателното „драга“, източило се от устните на Петров - за какви устни говорим тук, беше толкова стиснат, че бе сдъвкал и изял собствените си устни – Виолета предполагаше, че ще ѝ съобщи: - Обмислям раздялата си с Вас. Прочее…

- Драга Вили - ето сега ще вметнем намерението с раздялата, но господин Квак пое в друго смислово направление: - Проявявам интерес към методите Ви на работа. Желанието ми е да поемете курс, тоест да бъдете ментор на нашия кръг специалисти по художествен превод.

Това беше поредната куха кофа, която Квакащият ѝ подхвърляше. Виолета превеждаше разкази не каквито ѝ харесват, а каквито ѝ възлагаха – изсмукани от калта истории, които тикаха хората в калта. Тя – красиво момиче на яхта, мечтае за велика любов. Той - млад бизнесмен, почтен, честен, бидон съжаление, че не може да намери сродната си душа, затрупан с дела, печели като луд, но извънредно самотен. Тя непрекъснато мечтае и анализира сложната си природа.

Виолета не подписваше с името си преводите на тези букети. Пишеше: Превод от английски – Ивон Симони. Текстовете тежаха поради кофи, пълни със сълзи, възвишени копнежи, прилагателни като неистов, въпиещ, сакрален, съществителни от породата на дискурс, наратив и еманация. Любовта, особено несподелената, се лееше в хиляди литри. Бъди себе си, завършваха на сто процента разказите, като че ако се разливаш в ароматни усмивки пред началника, не си себе си, а баба ми.

Парите от карамелизираните произведения бяха много по-добри в сравнение с преводите на разкази от Ани Пру и Карсън Маккалърс, които подписваше със собственото си име Виолета Бистречка.

- Бихме могли да предпочетем капучино – предположи Квак, смайвайки я с безцветната си интонация.

Ганева? Поредната ѝ отровна похвала, предположи Виолета, но господинът я опроверга:

– Не мисли - превключи на ТИ той, нещо странно за замръзналата му природа. Говореше на ТИ единствено с бактериите в червата си. Всичко останало беше под достойнството му. - Ганева не те е препоръчала.

- Фамилията ми наистина е Бистречка – вклини се в благоденствието на бактериите му Виолета. - Но дължа да Ви разкрия, че в тази посока не можем да разчитаме на подкрепа. Бистречки е първият съпруг на майка ми. Понастоящем господин Бистречки не проявява интерес към мен.

Господин Бистречки беше, разбира се, министър, доколкото Виолета имаше информация за клетия си баща. Той, като повечето нормални хора, бе ощастливил Виолета със серия мащехи, които Виолета нямаше честта да познава. Майка ѝ отдавна бе придобила друга фамилия. Виолета се чувстваше прекрасно. Никой от семейството не я притесняваше.

Виолета си позволяваше хубаво кафе, месо, много зеленчуци, макар че не бяха евтини, много черен хляб. Даваше уроци по английски на второкласници, третокласници, на студенти и гимназисти. Беше спестила за екскурзия до Рим. Щеше да отиде сама.

- Капучиното, което ще пием, не е свързано с фамилията Бистречки – уведомиха я бактериите от чревния тракт. Квак беше висок, синеок, убийствено чистоплътен. Изявленията му бяха кръвосмучещи насекоми, но Виолета нямаше кръв за тях. - Просто съм впечатлен от теб и харесвам начина, по който се отнесе към онази възрастна двойка.

Виолета си припомни - дядко с боядисана коса и шарещи очи; баба с къса пола и нито една бръчка по лицето. Приличаха на рокери – вкаменелости, вкочанени в кожените си якета.

- Вие ли сте Ивон Симони? – попита дядото.

- Аз съм – бе отвърнала Виолета и им даде да пият кафе от служебната кафе машина. Бедни пенсионери, реши тя. Да се сгреят, да не се мъчат.

- Харесвам Ви – върна се към учтивата форма Квакащият.

Виж ти - иновация в подхода към подчинените? Всъщност змията харесва заека, който възнамерява да погълне.

- Интересно усещане, господин Петров – позволи си глупава волност Виолета. Все пак трябваше да осребри фамилното име Бистречка, изписано на личната ѝ карта.

Колежката ѝ Ганева си намери, както в онези разкази, сродна душа и отлетя за Познан, после се разкая, раздели се със сродната душа и намери друга, още по-сродна. Летеше ѝ се до Ню Йорк. Засега още не бе произведен самолет, не кацащ на летище, където Ганева желаеше да се приземи. Ивон Симони, преводачка на карамелизирана проза, както и на произведения, анализиращи уродливите пороци в римската империя и пълната липса на пороци днес, си мислеше - защо и аз не потърся сродна душа? Виолета Бистречка, който седмици бе мислила за едно изречение в разказа на Ани Пру, знаеше, че за нея подобни сродни същества няма да се родят.

Дните ѝ течаха в сегашно просто време - частни ученици, родители на съответните гении. Преводи, посветени на влюбена наследница, толкава чиста, че дори сълзите ѝ се изчервяваха от срам пред възвишените ѝ копнежи. Тази литературна, удавена в почтеност смес хранеше Виолета, както и трудове за настоящето - цялото плам и борба. Никой не четеше преводи за войните. Странно как всички трактати си приличат – те са светлите, ние сме тъмни и тъпи, не схващаме какво е благородство. Виолета харесваше гарсониерата си в един от задръстените с коли и блокове квартали на столицата. Беше я наследила след смъртта на някаква баба, която не познаваше, но въпросната била убедена че Виолета е нейна правнучка.

- Всъщност мислех си дали с Вас не бихме могли да инициираме съвместно битие - изрече съвсем без връзка с околната среда, без възходяща интонация господин Петров. Виолета преглътна собствените си зъби. Може би бе превела погрешно на съвременен език това наситено с подтекст изречение.

- Прочее заедно под един покрив – помогна и с превода господинът.

Виолета не вдигна поглед. Време ѝ беше и тя да намери сродна душа. В крайна сметка Квак водеше здравословен начин на живот.

- Наследник съм да две благородни фамилии – осведоми я той, като че всички в издателския бранш не знаеха това. - От бащина страна дедите ми са търгували с Виена, а от майчина – „са си сътрудничели с марсианците на Марс“ – завърши наум Виолета.

- Забележително – изрече гласно тя.

Квак се впусна в обстоен преглед на семейните хроники – всички видни юристи, дипломати, държавници и банкери. Виолета не следеше кой с кого се е развел, за кого се е омъжил и мотивите, довели до успешния брак. Представи си физиономията на Ганева в момента, когато до суха ѝ долети идеята на Квак за иницииране на съвместно битие. Божествено – както се изразяваха героите в произведенията, над които работеше: сто дози карамел, два-три романа за нещастните хорица в Римската империя и щастливите, почтени творци днес. След превода на тези контейнери с лой Виолета тичаше два часа, защото имаше опасност да затлъстее. Преводите ѝ, посветени на храбрите борци срещу корупцията днес, я принуждаваха да използва нови псевдоними - все някой ден хората щяха да се запитат – кой идиот си е губил времето с тази лингвистична плесен? Аз съм този идиот, отговаряше Виолета. Човек трябва да яде всеки ден. Но защо използва тук думата ЧОВЕК?

И все пак мисълта за физиономията на Ганева я изпълваше с блаженство.

- Днес сте почерпили с кафе моите прекрасни родители – отклони се от семейните хроники господин Петров. - Те са възхитени. Такова нежно отношение не са се срещали от страна на преводач. Фамилията ви е Бистречка. Това говори повече от томове специализирана литература. Двамата са впечатлени!

Виолета знаеше какво да каже, но не искаше да го казва.

- В петък можем да отлетим заедно с мама до Париж – продължи господин Петров. - Там, на хълма Монмартър, ще изпием капучиното, за което споменах в началото на нашия диалог.

На това място от повествованието Виолета усети, че доброто и възпитание се изчерпва. Можеше да реагира със „За мен е чест“. Честта винаги вършеше работа, но тя не каза нищо. Беше чела за дяволските дни през февруари. Не давеше ухо на такива суеверия, сама бе измисляла такива - кучешки дни, змийски час, секунди на стоножката. Със сигурност сега дяловите идеха при нея. Съученикът ѝ Радо от гимназията с преподаване на чужди езици. Той идваше понякога в гарсониерата на онази луда прабаба. Беше хубаво. Радо беше завършил физика и работеше в Брюксел – гипс картон. Нямаше нито един държавник в рода си. След две години ще забогатея – беше ѝ обещал той. След две години ще купим голям двор с къща недалеч от Стара Загора. Искам да имаме много деца. Аз съм бил само дете и искам пълна къща. Нищо подобно не се случи. Виолета не му беше казала - имам мащехи, чиито фотографии съм виждала на Вайбър.

- Ти превеждаш добре- каза Квак. - Ценя човека зад тестовете, които е превел. На 32 години си. Родителите ми биха искали официално да се запознаят с тебе.
Трябва да роди дете. За кога да отлага. Човек можеш да излъжеш, времето - не можеш. Още колко ще чака Радо. Чакането не е довело никого до добро.

– Идваха да те наблюдават. Ти им хареса.

По дяволите дъртите кукувички... Чедата на ада обаче въобще не можеха да впечатлят Виолета. Бяха прекалено възпитани за живота в книгите, над които работеше.
Трябваше да изпрати на Ганева превода трите последни глави на романа „Пясък“ днес до полунощ. Беше готова. Но вече взе решение.

По дяволите! Какво можеха да сторят горките изчадия срещу Ганева? Но Виолета можеше. Защото беше решила. Следобед, точно в три, когато Ганева пиеше второто си кафе за деня и не понасяше никакви дразнители, Виолета набра номера на телефона ѝ.

- Здравей, скъпа – подхвана тя.

- Пия Робуста! – прекъсна любезностите госпожа Ганева.

- Съжалявам, че нарушавам спокойствието ти – продължи с топлота телефонът на Виолета. – Бих искала да те уведомя - няма да мога да ти пратя превода на трите глави до полунощ.

Последва грозно мълчание. Цяла минута. В друг случай Виолета щеше да изпадне в клинична смърт.

- Защо! - изстреля телефонът на Ганева.

- В петък летя до Париж – изпя Виолета и за пръв път от години се почувства професионално щастлив човек.

Но… препънаха се мислите ѝ.

Ще летя.

Но не мога да се понасям, Боже мой.

Следете новините ни в GoogleNews