След - разказ от Здравка Евтимова

Но Асен, Асен!

Видя го как се стапя. Стана объл – капка течност, после бял прах. Асен. Той отглеждаше цветя преди обстрела. Мечтаеше за свой собствен магазин, съвсем скромен. Бе прошепнал, че ще го нарече Яна, с нейното име. Беше кротък човек. След като ги стигна новината за първия обстрел, й каза:

- Ще се стопя пръв. Не се страхувай. И отгоре ще те обичам.

Спомените са губене на време.

Тя преброи отново монетите -76 бюли. А оттук, от тази планина, в която дърветата и камъните се бяха стопили, до Истра, ако имаш късмет и мине нещо раздрънкано на колела, трябваше да извадиш три хиляди. Какви колела, какви хиляди. Остарели, ненужни понятия.

Отпреди обстрела. Бяха им дошли до гуша идиотските изявления, че до ядрения взрив остават броени дни. Яна също не вярваше. Кой безумец иска да заличи света?

Реалността се оказа по-страшна от идиотските приказки.

Автобусите се бяха изпарили, както и железопътните релси, ивици тъмен прах сочеха къде по-рано е пухтял влакът. Всъщност ако се намери нещо за ядене, местността беше прекрасна – светлосива, приятно топла пелена покриваше възвишението - от самия връх, по-тъмна на цвят долу, в равното, където е текла река, но и реката се беше стопила. Яна опита да яде от сивата прах. Устните й веднага залепнаха. Може би действа като цимент – паника се разля в ума й. Разтри лицето си с юмруци, бързо, бързо. Успя отново да отвори уста. Нейният висшестоящ - Теофил, лидерът на екипа, й беше подхвърлил, между другото – „В събота. Премести се при мен. Иначе…“ и както винаги остави иначе да виси във въздуха.

В събота дори нямаше обстрел. Камъните се стопиха първи, станаха течност, след секунди - прах. Обстрелът бил над океана, обявиха по телевизията. Свръхмодерно оръжие. След това телевизорът угасна. Изпари се, стана течност с лилав цвят. Но това беше минало.

Всяка секунда бягаше в миналото.

Всичко се изкривяваше, всъщност превръщаше се в прах.

Хората все още не, но идваше и техният ред.

И отгоре ще те обичам.

Асен.

Болката не я вълнуваше. Страхът също. Още по-малко пък смъртта.

На крака си имаше дълбока рана. След обстрела таванът се срути върху нея и изкопа кървава бразда по бедрото до глезена на десния крак. Да беше умряла на място там, в родния й град. След бомбите я налетяха оранжеви мухи, които пиеха направо от раната. Ларвите им бяха белезникави червейчета, пълзящи по кожата й. Нещо невероятно. Там, където прахът се беше смесил с кръвта, раната се затвори. Светкавично. Не болеше, не кървеше, червейчетата изпопадаха – сякаш парчета бял конец - до краката й. Сигурно затова не беше умряла.

Но Асен… Видя го на метри пред нея. Беше пламнал пред очите й. Асен. Яна знаеше, че онова което прави, е чисто безумие – но това нямаше значение. Тя щеше да изгори при следващия обстрел. Беше се върнала на онова място – улицата се беше стопила, но й се стори, че в сивата прах вижда бяло петънце. Събра го панически – това е Асен, каза си. Разбира се, че не беше. Не знаеше колко живот й остава - минута, час, ден? Никой не знаеше кога ще има обстрел. Но прахът, който събра, щеше да й бъде другар. Трябваше да се стопим заедно, прошепна тя. Гладът я издълба така, че знаеше – стомахът й все още работеше, за жалост. Беше чувала, че при предишните обстрели първо стомахът се стапял. Усещането било приятно – подобно на ситост. Сигурно беше измислица.

Онова, което се втурна към очите й, я изуми, макар че след обстрелите изумление просто не съществуваше. Ракетите разпръскваха уран - обеднен или може би обогатен. В първия случай мозъкът се превръща в пара, във втория – в прах. Тогава със сигурност нямаше да я изгаря гладът. Но наистина - нима беше възможно – някакъв склон напираше срещу нея. Да склон, хълм, връх, обрасъл с подивели дървета.

И отгоре ще те обичам.

Дърветата крачеха! Дърветата бяха успели да отрежат почвата с корените си. Планината беше проходила. Някакво дърво протегна клон към нея, захапа рамото й. Не я заболя. Не се бе оказала вкусна. Дървото я изплю, но светкавично я връхлетяха оранжевите мушички и червейчетата им. Трябваше да се предаде, така беше далеч по-лесно, но инстинктът за живот все още работеше. Просна се по лице в праха. Раната се затвори. За жалост.

Планината се разцепи. Разцъфна. Както го прави лалето. На сантиметри от лицето й избухна лилав пламък. Преди обстрела ги бяха осведомили, че ако видят огън в лилаво, то оръжието е постигнало целта си – водата гори. Водата в клетките също гори. Асен. Хубаво би било да бъдат заедно в бялата купчинка прах.

- Скачай! – познат глас. Може би смъртта е познат глас. Глас на човек, който те хвърля в паника – макар че след обстрела всякаква паника е безсмислена. Пред нея, отворил вратата на някаква машина от бляскав материал, стърчеше Теофил. Нейният мениджър.

Халюцинираше ли?

Ако вдишаш онзи прах, в съзнанието ти нахлуват мисли за най-отвратителните преживявания в живота ти. И сега го виждаше – Теофил, нейни висшестоящ, който я беше изхвърлил от имението си – Любовта ти не струва. Мислиш за друг – беше изсъскал той. – Знаеш, че като мой служител си ми предоставила достъп до съзнанието си.

То беше електронен подпис – Яна се подписа: достъп до любовта, достъп до материалните й активи, до здравния й статус, Яна се подписа под всичко. Ако искаш хляб, предоставяш достъп, ако не предоставиш, някой клошар те намира на улицата - съсухрена мумия в непоносимата жар на юни. По тротоарите бяха плъзнали змии.

- Ще трае кратко – подметна един ден Теофил - както обичано, без да я поглежда Защо го беше казал - при него думите не падаха случайно. Нямаше смисъл да го пита дали знае нещо. Разбира се, че знаеше. Беше й показал веднъж как мислите се превръщат в течност. След това, както никога, я погледна в очите. - Кой е Асен?

Беше дала на Теофил достъп до любовта си, график за изпълнение, времеви интервали, след които Теофил изричаше с равен тон –„Махай се“. Веднъж беше подхвърлил: – „Зная кой е Асен. Оглеждай се за бял прах.“

Толкова.

Излишно беше да го пита какво има предвид – преди няколко дни и беше показал как бреза се превръща в течност – колкото малка чашка шоколадов ликьор. Защо Теофил поддържаше достъп до любовта й - не би могла да изкаже правдоподобно предположение. Може би искаше да докаже, че кафявите очи след трансформацията се равняват на четвърт чашка? Или го интересуваше цветът на течността?

- Скачай! – повтори гласът, който някога я хвърляше в паника, но сега паника не съществуваше. Наоколо всичко бе обвито с пелена от прах.

Теофил изскочи от бляскавото превозно средство - то наистина искреше. Не би могла да го сравни с танк, нещо като лодка на колела. Той избута към нея контейнер от прозрачен материал – пълен с някаква течност.

- Хайде!

Яна се дръпна, опита да побегне. Зад нея пелената от прах хвърли пламък в лилаво. Над главата й бръмчаха оранжевите мухички.

- Скачай!

Да скочиш означаваше да напъхаш ръка в течността. Само веднъж, по време на достъп в любовта, й беше демонстрирал смисъла на скачането. Тогава за пръв път Яна забеляза в имението му котка. Теофил не понасяше животни, както и хора, затова присъствието на мяукащата твар я изненада. Но Яна бе прогонила мисълта за изненада далеч от съзнанието си. Изненадите при Теофил обикновено приключваха с недобър изход.

Той натисна едната лапа на котката в течността.

Вече нямаше котка. Течността си остана съвсем прозрачна, съвсем както преди.

- Пий! – нареди й той.

Какво би могла да направи. Не можеше да избяга. Не можеше да го удари.

Пи.

Оттогава престана да се страхува от прозорците на високите етажи и изпитваше неприязън към кучетата.

- Научи как да се притискаш в крачолите ми – бе измърморил Теофил. – Дължиш го на котката. Приятно е.

Тя искаше да го разкъса както се разкъсва мишка. Това желание не я бе напускало никога.

….И отгоре ще те обичам.

Какво имаше в този контейнер?

Теофил стисна ръката й. Първо палецът на Яна потъна в течността, после дланта, китката. Колко прекрасно беше усещането! Гладът престана да я дълбае, раната не я болеше. Тя беше вода. Щеше да стане прах. Не се страхуваше. Очите й не се напрягаха – виждаха Теофил. Тя, водата Яна, чуваше стъпките му, тласъка на движенията му, докато заемаше място в бляскавото возило. Отново гръмна гласът му - по-рано, преди обстрела, я заливаха вълни от ужас, след като Теофил произнесеше името й. Но сега ужасът беше облак прах. Водата не се страхува от облаци. Някога, преди бомбите, е била облак.

- Яна, знам, че ме чуваш. Не си въобразявай, че ще ти бъде приятно – уведоми я той. – Няма да бъде. Погрижил съм се за това.

Яна продължаваше да вижда планината. Прашната пелена. Яна беше вода, притежаваща отлично зрение. Ръцете му се опитваха да разбъркат течността в контейнера с нож.

Тя не се страхуваше. Кога щеше да стане прах? Дали щеше да може да вижда и чува?

- Сега ще те сложа на котлон – Теофил приказваше бавно, почти нежно. По-рано такъв тон въобще не се побираше в изреченията му. - Ще вриш, скъпа. Аз ще гледам. Ще бъде приятно – гласът продължи бавно, мъдро, какъвто бе обичаят му. Яна - може би защото съдът беше прозрачен – виждаше лицето му. Теофил се взираше в течността, без да отклонява очи - което никога не се бе случвало по време на достъп до любовта й. – Ще ми платиш за Асен – увери я той, разклащайки контейнера.

Обстановката в лабораторията на Теофил й беше позната. Уредите, педантично подредените химикали, щипките, мензурите. Като че никога не бе имало обстрел. Като че планини, реки, бактерии, хора и кучета не се бяха трансформирали в пелена от прах.

- Знаеш ли – възкликна той. – Когато си в течно състояние, мислите ти са кристално ясни – като изречения, написани с четлив почерк.

Сигурно вече беше сложил контейнера на котлон. Стана й горещо. Непоносимо.

- Ври, Яна, ври. Пращам те при Асен. Светът на умните и талантливите е мой. Ние ще живеем. Ти също можеше. Сега ще целунеш Асен.

Лицето на Теофил грееше. Изкривено в екстаз лице.

Течността завря.

Всичко – водата, парата, атомите, онова, чието име не знаеше - беше болка. Асен, Асен. Яна се изпаряваше. Стапяше се. Прозрачният съд също. Нищо не я държеше в света.

Не.

Съвсем не.

Тя нарастваше. Ставаше голяма, още по-голяма.

В нея се беше вляла друга вода. Огромна. Без брод и без край. Вода на милиони хора. Виждаше мислите им, ясни като думи, изписани с красив почерк.

Изгориха плътта ни. Костите. Отдавна сме вода. Човечеството пие – мислите ни. Стотици години. Не разбира, че след края няма да има друг край.

И отгоре ще те обичам, Яна.

Ще те намеря. На дъното на някоя чаша. В някое езеро. В морето. В океана.

- Спри!

Теофил крещеше. Водата пълзеше нагоре, вдигаше се бавно, бавно, бавно.

Водата докосна устата на Теофил. Ето го носът му.

Бавно.

Обстрел в събота.

В пелената от прах убиецът убива себе си.

Следете новините ни в GoogleNews