Политически некоректно

Откакто се сдобихме с чернокожи съседи, живея в постоянен кошмар. От филмите знам, че някои теми са им особено деликатни и трябва да се внимава как разговаряш с тях, за да си политически коректен и да не засегнеш някое болно място. Ама пусто, българинът, като няма такава култура, все ще вземе да се изложи пред чужденците.

Пращам веднъж детето на гости да си поиграе с тяхното момченце. Както си му е редът, приготвям да носи някоя почерпка. Естествено, моите лакомници са изяли де що има бисквита у дома, затова слагам връзка банани в едно красиво пликче. Коко вече е почти готов да излиза, когато се присещам, че в един филм чернокожият герой много се засегна, като му подариха банан, защото било един вид обиден намек. Спирам Коко, грабвам бананите, връчвам една кутия натурален сок, не от банан, естествено.

– Коки, не е удобно, маме, банани да носиш.

– Защо, мамо?

– Ами… – чудя се какво обяснение да скалъпя набързо, без да навлизам в тънки детайли. – Всички имат банани вкъщи, а пък сок може да нямат.

Коко се обува, целува ме за довиждане и вече на вратата пита:

– Значи да им кажа, че мама е искала да прати банани, но те вече си имат и затова им нося сокче, така ли?

Потресена пищя:

– Не! Да не си посмял! Нищо няма да казваш. Просто подаваш сокчето и мълчиш.

Друг случай – първи март. Приготвям мартенички за подарък и тържествено отивам да ги връча. Човекът, отскоро в България, ме гледа учудено, какви са тези шарени връвчици, които му бутам в ръцете.

– Честит първи март – обяснявам с усмивка, на английски естествено. – Мартениците са стар български обичай. Подаряваме ги на роднини, приятели и съседи, с пожелание през цялата година да са БЕЛИ и червени.

Срещу мен блясъкът в двете големи черни очи угасва и настъпва мрачно мълчание, в което аз се усещам какъв гаф съм направила. И както винаги, вместо да замълча и да се изнеса, в желанието си да оправя нещата, почвам да пелтеча глупаво и съвсем се забивам.

– Аз… имах предвид всъщност… То много ясно, че… Исках да кажа душата да ви е БЯЛА.

Човекът обидено кимва и ми тръшва вратата под носа. Разказвам случката след време на приятелка, а тя ме успокоява:

– Изобщо не го мисли. Твоето е нищо. Аз веднъж ги поканих на гости, за да седнем и да си поговорим като бели хора.

Та не само аз се дъня. Все пак е някаква утеха.

Случката с котката обаче преля чашата. Съседите до нас си взеха едно чудесно котараче, зеленооко и чисто черно, и естествено го кръстиха Блеки. Блеки от малък се оказа голям уличник и при всяка възможност се изплъзваше на улицата, при което всички деца от квартала организираха издирване и залавяне. Един път обаче се оказа, че Блеки се мушнал в градинката на чернокожия съсед, при което всички хлапета застанаха пред вратата му, и закрещяха с пълно гърло:

– Блеки, Блеки, Блеки!

И за пореден път се изложихме пред чужденците. Впоследствие кварталният съвет се събра и единодушно реши, че с цел запазване на добросъседските отношения Блеки следва да бъде прекръстен. Вече се казва Меси.

Изобщо политическата коректност е трудна работа. Половин дипломати станахме всички. Помните ли онази политически некоректна песен? „Искам да съм негър, негър в Алабама“. Скоро не съм я чувала. Не са измислили вариант с „цветнокож“. А кому е нужно, питам аз? Ние, българите не сме били колонизатори, нито робовладелци, не страдаме от угризения, не изкупваме вина. Ако седнем на масата (като цветнокожи) може и да ги бием по гнет и страдалчество. Та ние сме били цели пет века под турско робство/ османско присъствие/ османско владичество (задраскайте ненужното, вече не знам кое е политически коректно). С това минало, мисля аз, имаме исторически обоснованото право да им казваме „негри“, колкото си искаме. Защото и ние гордо можем да се наречем негри. Белите негри на Европа.

Чудя се да му обясня ли на съседа защо не бива да ни се обижда. Май е по-добре да си трая.

Статията на Мария Пеева е от блога "Мама нинджа". Препечатваме я с нейно разрешение.