Да мразиш мюсюлманите в България, без никога да си ги срещал

Преди около десет години бях до вилата на братовчед ми, за да му помогна с някаква къщна и градинска работа. Изнасяне на боклуци, изтръгване на плевели, нищо сложно като за един 15-годишен хлапак. А то беше и все още е голяма къща с голям двор, от онези, строени по комунистическо време, за да приютят цялата рода наред с полагащите им се милиционери, както върви шегата. Затова да помагат също бяха дошли батко ми и двама братя, приятели на братовчед ми. Турци. По едно време той ме дръпна настрана и ме попита: „Ти нали нямаш проблем, че те са турци?“ Нямах. А и не съм демонстрирал нищо подобно. Просто по онова време като повечето момчетии на моята възраст се връзвах на пламенната националистическа риторика, без да мога да направя ясна разлика, че да си достоен българин не означава да презираш другите етноси и религии. А и как бих могъл? Двамата братя бяха първите истински, живи турци, с които комуникирах. Преди това целият ми досег беше с мюсюлмани, които преди малко са слезли от Шипка да ни колят или се опитват най-вероломно да ни наложат исляма от малките си селца нейде по родопските планини и тилилейски гори.

Тази случка ме накара да се вгледам в себе си и стана основата на магистърската ми дисертация в Кралския лондонски колеж – „Защо българските мюсюлмани не се радикализират?“ – върху изследванията от която се базира и този текст.

В България има над 1 милион мюсюлмани*, а държавата, медиите и обществото в по-голямата си част се преструват, че не съществуват или се държат с тях като с леко странния роднина от дълбоката провинция, с когото са принудени да разменят по някоя приказка на събори и празници, но без особено чувство и желание.

От Крали Марко до Христо Ботев

По обясними причини българските култура и национална идентичност са вкоренени в ислямофобията и туркофобията. Като се започне от историите за Хитър Петър с неговия андрешковски музовирлък и се стигне до юнашкото громене на Крали Марко, народното ни творчество е обсебено от идеята за турското иго. И докато това е разбираемо и в реда на нещата от преди 100-200 години назад, в днешно време подобна мисловна нагласа е най-малкото необоснована. Но въпреки това я има.

Проведеното през 2009 г. допитване на БНТ за най-добър български роман излъчи „Под игото“ като категоричен победител, а негов подгласник беше „Време разделно“. Подобно състезание от 2015 за най-добър филм постави адаптацията на „Време разделно“ на първо място, следвана от „Козият рог“. А бройката на нови романи, филми, паметници, изложби и прочие културни произведения, които се бълват в държавата ни по темата с турското робство от 1990 досега, би навело незапознатите на мисълта, че преди трисейтина години България се е освободила не от комунизма, а от Османската империя.

Положението и в училище си е направо Рада Госпожина. От 5 клас натам децата учат по литература и история, включително и наизуст, произведения, които са дълбоко расистки и морално остарели. И преди някой да се хване за това изречение и да ме обвини в родоотстъпничество, искам да заявя, че е правилно и редно, разбира се, да се изучават. Те са важна част от нашата история и трябва да се изучават. Но не непрекъснато. Не по този начин. Пропускаме редица произведения на български и световни автори, за да четем няколко пъти „Под игото“ и да анализираме глава по глава. В кой век живеем? Кога за последно сме воювали с Турция? Масово учениците завършват без критически способности, елементарни познания по литература и история, но неизменно убедени, че турците и мюсюлманите са лоши. При положение, че 1 милион от техните съграждани са мюсюлмани. И техните деца преминават през цяла учебна система, която ги учи на същото. С какво усещане остават тези деца след години наред четене и анализиране на това колко са лоши те? Ами когато излязат от учебната среда и заживеят сред общество, което в голямата си част е възпитано да ги мрази? И после от тях искаме да обичат и да служат на България.

Но това не ни засяга. Нека мачкаме скапаните турци и мюсюлмани. Те нас 500 години, сега ние тях вече 140. Ако не им харесва, да си ходят. Но къде? Те са български граждани, те са родени тук, техните родители, баби, прадядовци от векове са живели тук.

Социалният антрополог Харалан Александров изтъква, че българската колективна памет пропуска огромни моменти от по-голямата историческа картина. Според него, за нас всичко лошо идва от Анадола, но самите турци по принцип харесват българите и балканските народи, защото повечето хубави неща за тях са дошли именно оттук:

„Русчук (Русе) е бил витрината на Османската империя, каквото е бил Одеса за Руската империя. Вижте колко много Велики везири, майки на султани, членове на военния и политическия елит и иновации са дошли от Балканите и българските земи. Трябва да спрем да се преструваме, че за 500 години на мястото, където сме сега, е имало черна дупка.“

Страх и омраза в медиите

Положението в медиите, които налагат общественото мнение, не е по-добро, сочат не само международните проучвания и шестото ми чувство, но и двумесечен анализ от май-юни 2018 на медийното съдържание в БНТ, Офнюз, Дневник, Вести, 24 часа, Труд и Стандарт. Новините, свързани с религия, за този период са 5,2% от общото медийно съдържание, като 3,2% са само за исляма. От тях 0,1% са с положителна или неутрална конотация, докато останалите 3,1% са негативни. От 1,9% новини, свързани с християнството, само 0,1% са негативни. Тоест, медиите в България пишат повече за неща, свързани с исляма, но по начин, който е много по-отрицателен отколкото за която и да е друга религия.

Разбивката на данните показва и нещо друго: ислямът, за който пишат медиите, е почти и само чуждестранният. Терористични нападения, сексизъм, проблеми с човешките права и прочие случки от чужбина. Нещо, което както посочвам в друг свой текст, е оправдано до голяма степен. Грешката, която се прави, е, че родният ислям, който е много по-различен от радикалния ислям на Саудитска Арабия и талибаните, почти не е разграничен пред публиката. Той дори не присъства в новинарските потоци и предавания освен като бързо споменаване на някой празник от дъжд на вятър. Докато българското християнство е подробно разработено в медиите и обществената среда. Там разграничението между родното православие и руското, католицизма и протестантството е ясно дефинирано.

Така в крайна сметка българите не знаем почти нищо за културата, традициите и мисленето на 1 милион от нашите съграждани. Вместо това добавяме нашия доста светски и отворен ислям в кюпа заедно с радикалните му клонове и практики. В това България не се отличава по нищо от останалите Западни държави, където проучвания сочат, че съществува същата тенденция. Затова в разговора ни няколко специалисти се пошегуваха, че може би е редно държавата да организира екскурзии до мюсюлманските региони на страната, за да видим колко свестни и прилични на нас са хората, живеещи там. За да спрем да се плашим от мюсюлманския торбалан.

^{Медиен мониторинг за периода май-юни 2018 г.}

Разлика има само в програмите на БНР, където по регионите с турскоговорящо население програмите всеки ден излъчват по 3 часа на турски език, а всеки петък има жива връзка с Ведат Ахмед, председателя на Висшия мюсюлмански съвет. Въпреки че усилията на БНР са похвални, те са насочени към обслужване на турскоговорящото население – което далеч не е цялото мюсюлманско такова – а не към хвърляне на мост между българи и турци, християни/атеисти и мюсюлмани. Така всеки лагер продължава да се окопава и да избягва комуникацията с другия доколкото това е възможно.

Как са комуникирани мюсюлманската култура и теми на национално ниво в държавните телевизия и новинарски сайтове и вестници? Никак. Едни новини на турски по БНТ за 10-15 минути и това е. Как се очаква аз, децата на брат ми, съседите ми, колегите ми да опознаят един милион от своите съграждани, без да получават никаква информация за тях от никъде?

По-лошо, ние постоянно сме плашени с тях. Както преди време депутатът от ДПС Делян Пеевски запита: „Страхуват ли ви ГЕРБ?“, така и аз твърдя, че неандерталските националистически партии у нас, начело с австралопитеците от ГЕРБ, успешно години наред ни страхуват с мюсюлманите и турците. Докато по-голямата част от нашата „културна интелигенция“ и „образователен елит“ – слагам ги в кавички, за да не ме порази мълния – са тотално абдикирали от задачата да издигат морално и умствено когото и да било по тази тема, белокосите, шишкавите и мургавите патриотарски градински джуджета активно работят в тази насока. И умело използват неразбирането на редовия българин и страх от родния ислям, като го примесват с наистина страшните и притеснителни арабски норми на практикуване. И, видите ли, ако не смачкаме още повече така или иначе доста измъчените български турци и мюсюлмани, те ще започнат да режат глави по улиците и да се взривяват.

Във всеки случай подобна вероятност няма. Но дори да има, замислял ли се е някой, че постоянно да те псуват и хокат в училище, парламентарната трибуна и медиите може би не е най-добрата превенция от радикализация, която съществува на този свят?

А можеше да има гражданска война

България носи историческата вина за "Възродителния процес", която трябва да си припомняме общонационално и искрено всяка година точно по начина, по който си спомняме за Османското иго. Защото това, което българите сме сторили, е чудовищно. Ни повече, ни по-малко. Представете си, че подобно нещо бе причинено на наши сънародници в Гърция, Турция и Сърбия. По-скоро си припомнете, защото се е случвало. И то с нищо не е по-различно. Въпреки това всяка година възпоменанията минават някак с половин уста. Там, в Родопа да си ходят ДПС и турците, нас не ни засяга. То комунистите от преди 40 г. са виновни, не ние.

А какво общо има едно турско момиченце на 11 годинки със Сюлейман Безумни? Какво общо имат всички тези наши сънародници със събития, станали преди векове, че да ги навираме постоянно в девета глуха и да ги броим за втора ръка хора? Различното е, че на чужд гръб и сто тояги са малко.

А можеше да е много по-зле. Доказателство за миролюбивия и хрисим характер на нашите турци е начинът, по който реагират на изстъпленията по време на Възродителния процес. Показателен е примерът, споделен от Харалан Александров:

„В Добромирци, село близо до Кърджали, съществува една институция, наречена Каба Сакал или Пухкавите Бради, която включва селските старейшини, които се събират, за да обсъдят всички важно, засягащо общността. Там имаше един човек навремето, Якуб Ефенди, който беше изключително мъдър, дори подозирам, че беше дервиш. По време на "Възродителния процес" нещата там излязоха извън контрол: властите тормозеха населението, стреляха по него, дори изровиха гробовете. Естествено, младите турци се хванаха за ножовете, но Якуб Ефенди ги призова и рече: „Вижте, случващото се очевидно е дело на Сатаната, а никое зло не идва отвъд волята на Аллах. Ако идва от държавата, значи идва от Бог. Ако Той ни праща подобно изпитание, нека да се държим като добри мюсюлмани и Аллах ще ги вразуми. И наистина българските власти си смениха мнението по политически причини, но мюсюлманите видяха в това ръката на Аллах. Виждате ли как те се справят вътрешно – използвайки традиционни и предмодерни механизми – с критични ситуации, които им дават всяко право да се радикализират. Сигурен съм, че това все още се случва по един или друг начин.“

^{Мюсюлмани от с. Корница. Снимка: Валентина Петрова/AP.}

За подобно нещо говори и Евгения Иванова от НБУ, която нарича тази мисловна нагласа „претърпяване“. Че те по-скоро ще изчакат страданието да премине, отколкото да действат агресивно срещо него.

В този ред на мисли, ДПС и Главното мюфтийство наистина имат своя важен и положителен принос за грижата за българските мюсюлмани и спирането на радикализацията в страната ни през последните десетилетия, колкото и да не им се вярва на ракиените разбирачи. От една страна, създаването на ДПС разкрива пътя на политическо развитие, който е най-стабилната алтернатива на въоръжена съпротива, отдавна изследван от научната литература в случаите с Палестина, Ливан, Ирак, Югославия, Северна Ирландия и прочие**. От друга страна, партията на Доган, водена от личните си интереси, разбира се, не позволява установяването на чужди влияния, включително радикални, сред българските мюсюлмани, които в крайна сметка биха предизвикали нейната власт (друг е въпросът, че към момента хватката на ДПС е по-скоро задушаваща за самите мюсюлмани и ние е редно да разбием модела на етническите партии, като приемем в политическия и обществения си живот повече представители на различните у нас етноси и вероизповедания, но това няма да се случи, като постоянно ги антагонизираме).

Сред основните грешки на Западна Европа в отношенията им с техните мюсюлмани имигранти е тази, че те позволиха безконтролното внасяне на чуждестранни имами, обучени и възпитани в чужбина, които имат радикално различно разбиране за света. На всичкото отгоре повечето от европейските държави нямат централизирани механизми за надзор на дейностите и обученията в джамиите, което прави изключително лесно разпространението на радикален ислям, от който сега Европа тепърва ще страда много тежко. Докато в България Главното мюфтийство притежава механизмите, с които да контролира и интегрира имамите, изучили се в чужбина (около 100 души за последните 30 години, повечето от които върнали се от Саудитска Арабия, Йордания и Египет, по данни на Ведат Ахмед). Освен това ние имаме наш Висш ислямски институт и курсове за обучение на имами под шапката на Мюфтийството, които в крайна сметка са част от държавната структура. Най-големият минус досега беше, че Турция финансираше с няколко милиона лева годишно дейността на Мюфтийството. И ние имаме късмет, че Анкара все още не е станала радикална колкото Рияд, Кайро, Дубай и Исламабад. В един от редките си проблясъци на мисъл ГЕРБ се съгласиха да гласуват повече пари за ислям в България и да спрат финансирането от чужбина.

И тук отново е необходимо да изоставим тесногръдието си за минута и да се поставим на мястото на мюсюлманите. Аз също съм невярващ, но не мога да отрека правото на други хора да вярват. И истината е, че ако ние не финансираме – и следователно контролираме – исляма в България, то някой друг ще го направи. А не може да отидем при тези хора и да им кажем: „Вижте сега, няма Бог, вие сте тъпи, оправяйте се“ или направо „Гоу бак Търкей“. А подобни "ерудирани" мнения се чуват отвсякъде. Ами не става така в този живот. Българското мюсюлманско население (около 250 хил. помаци, 500 хил. турци и поне 400 хил. цигани, доста грубовато сметнато) има своите исторически и културни специфики и придържането им към религията е нещо естествено. И отново специалисти от Софийския и Нов български университет***, както и чужбина, са съгласни, че ислямът в България е толкова размит и светски, че разликата между повечето българи християни/атеисти и мюсюлмани като начин на мислене, бит и култура се различават минимално.

Ние всъщност си приличаме с мюсюлманите ни

Примери за това са последните избори за президент в Турция, на които 58% от българските турци гласуваха за опонента на Ердоган, а за самия властелин на Високата порта вота си дадоха едва 25%. Малко преди това пък 71% от тях гласуваха с „не“ на референдума, който в крайна сметка даде почти неограничена власт на султан Ердоган. Изследването от 2016 г. на НБУ – „Нагласи на мюсюлманите в България" – също е успокоително. Резултатите от него сочат, че 38,5% от нашите мюсюлмани са против пускането на дори един-единствен мюсюлмански бежанец в България, 22,6% биха се съгласили да приемем ограничена бройка, а 16,7% се съгласни да спазваме европейските квоти за бежанци. Едва 4,7% биха приели всички бежанци, а 17,5% не са могли да преценят.

„През последните 10-15 години българите започнаха да осъзнават, че са дълбоко и фундаментално едни и същи с европейската част на Турция. Турското робство е границата, която спира много от нас да си го признаем. Българската култура е много по-пряма и цинична, политическата коректност тук не съществува. Напълно в реда на нещата е да се майтапиш по най-грубия начин или да говориш лоши работи за съседа си, но да си живеете мирно в същото време. В този смисъл, политическата коректност може би е щитът, стоящ между дълбокото безспокойство и враждебност, дремещи на Запад, които биха представлявали много по-голяма опасност, ако този щит бъде свален внезапно“, коментира Александров.

Това е особено видимо в смесените райони, където трудно може да се говори за дълбока неприязън между различните етнически и религиозни групи, който съществува в по-голяма степен извън тях. Важно е да се отбележи, че нашите народи са живели заедно от векове и съществува този феномен на комшулука, за който говори Александров: да се "храним", но да си живеем заедно. За да преодолеем кризата, в която се намираме, обаче са необходими далеч по-големи усилия за преодоляването на "нискочестотните", но устойчиви обществени нагласи. Докато се стигне до момента, в който няма да има значение дали президентът, министърът или даскалът е мюсюлманин, циганин или българин. А да е качествен човек. Интересно е да се отбележи, че търкания и неодобрение има и между самите малцинства. Така например много цигани се турчеят, но истинските турци гледат на тях с пренебрежение. Много от по-религиозните роми пък не харесват помаците, тъй като не били достатъчно добри мюсюлмани. Враждата между ромите протестанти и мюсюлмани пък е най-лютата от всички. В Родопите пък едно с едно помашките села не си приличат и често не могат да се траят.

Всички ние обаче сме изправени пред един и същи враг – корумпираните партии и държавен апарат. Колкото ГЕРБ и „Атака“, например, са некадърни и зловредни човечета с дребни души, толкова са и ДПС. И то не защото са мюсюлмани, а просто защото са некачествени хора. И всички българи, турци, цигани, мюсюлмани, християни, атеисти трябва да поемем отговорността за собствените си действия и бездействия и да отървем себе си и родината си от тях.

Даже не от тях, защото те всъщност са нас. Тъй като всеки продаден вот, всеки отказ от гласуване, хвърлен на земята боклук, лоша дума, нарушаване на законите, даване на подкуп, превишаване на скоростта, отказ от мислене, поддаване на омразата обричат България. Обричат вас, вашите майки, бащи, приятели и дори врагове. Не е голяма философия, нито откровение, а е простата истина. Трудното е да я спазваме. Капка по капка – вир става. Ден подир ден, дело след дело – можем да спасим или погубим своята душа и родина. И лошото е, че едното става неусетно, без усилие, просто така. А другото отнема цял живот и цялото усилие на света.

Останали сме я има, я няма 7 милиона души. Една шепа хора на една длан земя. Някои умряха, други 1,5 милиона напуснаха. И продължаваме да умираме и бягаме. И така докога? Докато не остане кого повече да мразим и обвиняваме освен себе си.

^{Булка от помашкото с. Драгиново. Снимка: Николай Дойчинов/AFP}

На 12 март 2015 г. ни напусна един велик писател, който цял живот в творчеството си говори именно за това, как да приемаме стоящия срещу нас не като раса, като професия и като идеология, а просто като човек. Тери Пратчет написа през 1971 г. едни от най-проникновените редове в историята на литературата:

„Наричаха себе си Мунрунги. Което ще рече „Хора“ или „Истински човеци“. Да започнем с това, че повечето племена обикновено се кръщават така. А после идва ден, когато племето се натъква на други хора и ги кръщава Ония Хора, или пък, ако денят се е случил лош — Врага. Само да се бяха сетили за някое друго име, като например Още Истински Човеци, щяха да си спестят сума ти неприятности по-нататък.“

Сто години преди това, през 1871 г., Васил Левски е написал едни от най-важните редове в българската история, които носят много сходен смисъл:

„В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони... и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е... Така ще е в наша България. Ние не гоним турския народ, ни[то] вярата му, а - царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами[те] тур[ци]. В Българско не ще има цар, а "народно управление" и "всекиму своето". Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република.“

Само да бяхме се сетили да наричаме нашите съграждани от различен етнос и религия с друго име вместо цигани, турци и мюсюлмани. Като например още истински българи, още истински човеци. Така най-сетне може би щяхме да имаме една свободна и чиста република. Вместо това се гледаме с подозрение и неприязън, дърпаме се настрана и шепнем под сурдинка: „Ти нали нямаш проблем, че те са турци/цигани/помаци/арменци/българи/мюсюлмани/християни/евреи/либерали/софиянци/левскари?“

Аз нямам. А вие?

------------------------------
*Точната бройка не е известна, тъй като голяма част от циганите често менят своите религиозни убеждения.
**Изброените страни имат своите особености, които са различни от България, но принципа е същият: когато едно малцинство е репресирано, онеправдано и без политическо и обществено представителство, се стига до агресия и въоръжен конфликт в повечето случаи.
***С благодарности към Евгения Иванова, Соня Хинкова и Харалан Александров от НБУ, Искра Баева, Надежда Жечкова, Евгения Калинова от СУ, Таня Благова и Мартин Минков от БНР, Ведат Ахмед от Главното мюфтийство.

Още по темата

08/03/2019

Лица

Дамата, която разказа играта на мутробарока и Балкантурист

25/02/2019

Анализи и Коментари

Когато самите араби искат да опазят Европа от себе си

15/02/2018

Анализи и Коментари

Белите хора трябва да умрат

22/04/2017

Интервю

Всички се мислят за велики, а най-големият е дядо Добри

Следете новините ни в GoogleNews