Кременчук – градът с най-милите хора и гроба на хан Кубрат

Кременчук е вторият по големина град в украинската Полтавска област. Населението му е над 200 000 души. Много хора ми казваха, че няма смисъл да ходя да снимам, понеже градът бил малък. Тук представите за голямо и малко населено място са много по-различни тези в България. Все пак реших да отида, защото не е много далече от Харкив (тук и представите за близко и далече са много различни) и защото от там е родом много важен за мен човек. 

Пристигнахме с кучето късния следобед. Настанихме се и реших да се спуснем към центъра, да разгледам, да преценя кое ще снимам, да имам някаква представа от града преди да записвам.

Качихме се тролей. Жената, която продава билети, чу, че говоря с акцент. Попита откъде съм и с какво се занимавам. На хората наоколо също им стана интересно и започнаха да ми разказват какво интересно има, къде да отида, кое работи, кое не… Останах доста учудена. Тук винаги, когато питам за пътя, или за магазин, или за нещо друго, са ми отговаряли вежливо. Но петима души ми разказват над десет минути кое, къде, как – не ми се беше случвало.

Още тази първа вечер си казах, че ако се наложи да не живея в Харкив, ще дойда в Кременчук. Харесаха ми големите плажове на Днипро. Равно е, широко, с много паркове и зеленина. 

Сутринта снимах първото нещо, което бях набелязала, а по пътя към втората локация попаднах на акция в подкрепа на военнопленниците. Естествено, веднага паркирах и се присъединих. Там се запознах с жена, чийто брат е в плен, а синът ѝ и племенникът ѝ служат в Азов. Направи ми впечатление, че повечето хора бяха от Донецка и Луганска област.

Акцията свърши и тръгнах да снимам видеата. Първи парк. Алея на героите със снимки на загиналите в руско-украинската война. Реката, първи плаж. Едно прекрасно заведение на плажа. Тъкмо бяха нашумели касовите бележки от нашето Черноморие. Мислех си да напиша на шега, че тук, на плажа в Кременчук – капучино и сандвич са под 3 евро. Е, с риск да ти падне нещо на главата… После реших, че шегата не е много уместна.

Снимах и паметния знак на загиналите след обстрел по супермаркет. 

Отново ме заговори една жена, явно беше тръгнала да се разхожда и повървя с мен. Показва ми интересни места. Даже уговори да ме пуснат на Виенското колело с кучето.

Снимахме още два парка и тръгнахме към село Мала Перешчепина, към гроба на хан Кубрат. Табели с посоката, от кафявите, които показват историческа забележителност, видях още на отиване към Кременчук. Реших, че няма да се връщам на основния път към Полтава и след града да се спускам към селото, а ще тръгна директно от Кременчук. Навигацията потвърди намеренията ми. И започна едно приключение…

28 километра ги пътувахме над два часа. Толкова разбит път рядко се вижда, дори и тук. По едно време от пътя изчезнаха и колите, и хората, в далечината се виждаше само едно село, а наближих разклон. Навигацията вече показваше, че съм в Перу, както често се случва тук от началото на войната. Срещнах майка и дете на колелета. Попитах ги дали пътят е все така до Мала Перешчепина. Казаха „да“ и силно се замислих дали толкова много ми трябва да отида. Обаче, в края на клиповете от Кременчук казвам, че се отправяме към гроба на хана. Продължих.

Крайно изнервена, но с все още здрава кола, стигнах селото. Беше такава жега, че всичко живо се беше изпокрило по къщите. Не видях хора на улицата, освен двама пияни с куче. Какво да правя, ще ги питам тях. Обясниха, доколкото могат, и помолиха да ги почерпя цигари. Тръгнах. Навигацията сработи, оказа се, че правилно са ме упътили. „Завийте надясно“. Завивам. А там пясък. Спрях колата. Продължих пеш. Навигацията казва „пристигнахте“. От едната ми страна гора, от другата, недалеч – къщи. Доближих едната. Виках: „Добър ден“, „Ехоооо“ – никой не отговаря. 

Реших да пообиколя, все пак гроб е, не е игла в купа сено. Понеже нямаше добър обхват, а и хора наоколо, реших все пак да напиша на побратимите си къде съм. Отговорът беше: „Каква гора, какъв гроб, бързо си тръгвай от там“. Събудих един приятел да си говорим по телефона, защото вече ми вървяха всякакви мисли от рода на „ами ако има някакви пияници“, „ако ме нападнат диви животни“ и т.н. На страха очите са големи.

Слязох 200 метра надолу – нищо. Пясък и гора. Върнах се към колата. Продължих съвсем малко нагоре – пясък и гора. Вече щях да се откажа, когато видях жена в далечината. Упъти ме.

Гробът се оказа на 50-100 метра нагоре от мястото, където бях паркирала. Как изглежда, ще видите във видеоразходката. Та, намерих го и нов проблем. Не съм взела цветя, не съм взела нищо. Взех нашивката с българското знаме от колата си. Май се получи по-добре.

Тръгнах си от там едновременно удовлетворена, че го намерих, уморена, изнервена и почти умираща от жегата. Три пъти забуксувах в пясъка, но успях да потегля навреме - трябваше да пристигна в Харкив по светло, защото в тъмното постоянно летят дронове и не е добре да си по пътя. Пътят от селото към основния път Полтава-Харкив се оказа много по-нормален. 

Приятно гледане на видеото. Кременчук е прекрасен град, сами ще видите.

Следете новините ни в :